Отвъд реката, сред дърветата

Глава четиридесета

Той беше в потопената дъбова бъчва, която използуваха във Венето за прикритие. Прикритие е всяко изобретение, създадено, за да скрие ловеца от това, което той се опитва да застреля, в случая — патици.

Пътуваха приятно с момчетата, след като се срещнаха в гаража. Вечерта също беше приятна — с отлична храна, приготвена в старата кухня с огнището. Трима ловци пътуваха на задната седалка. Онези, които не лъжеха, си позволиха известно преувеличение, а лъжците никога не са били в по-пълен разцвет. Лъжец в пълен разцвет, си беше помислил полковникът, е красив като черешовите или ябълковите дръвчета, когато са обсипани с цвят. Кой би разобличил един лъжец, мислеше той, освен ако дава координати?

През целия си живот полковникът беше събирал лъжци, както някои хора колекционират пощенски марки. Той не ги класираше, освен за момента, нито пък ги съхраняваше истински. Просто им се наслаждаваше пълно, когато ги слушаше да лъжат, ако, разбира се, не ставаше въпрос за службата. Миналата нощ имаше солидно количество изкусни лъжи, след като grappa започна да минава от човек на човек и полковникът беше изпитал удоволствие.

В стаята имаше дим от огнището с дървените въглища. Не, бяха цепеници, мислеше той. Във всеки случай лъжецът лъже най-добре, когато има малко дим или слънцето е залязло.

Самият той щеше да излъже два пъти, но се овладя и само преувеличи. Надявам се, помисли той.

А сега около него беше замръзналата лагуна, която щеше да опропасти лова. Но той не беше опропастен.

Двойка широкоопашатки долетяха изведнъж, сякаш отникъде, и се спуснаха косо надолу с пикиране, което нито един самолет не би могъл да направи. Полковникът чу бързия им полет, завъртя се и уби мъжкия. Той падна на леда, удряйки го силно — само една патица може да удари леда така. Патокът още не беше паднал, когато полковникът застреля и женската — дългошия и бърза, устремена нагоре.

Тя падна до патока.

Това е убийство, помисли полковникът. А кое не е убийство в наши дни? Е, момче, все още можеш да стреляш.

Момче, как не, помисли той. Ти, съсипано старо копеле. Но погледни, те идват.

Бяха фиовци и долетяха на сноп, който се сгъсти, а после се разтегли и разпръсна, и отново се сгъсти, а коварната патица на леда започна да ги вика.

Остави ги да се завъртят още веднъж, каза си полковникът. Дръж си главата надолу и не мърдай дори и с очи. Те ще дойдат.

Те наистина дойдоха, отзовавайки се на предателския вик.

Изведнъж крилете им се приготвиха за кацане, както се спускат предкрилките. След това видяха леда и се издигнаха, набирайки височина.

Ловецът, който сега не беше нито полковник, нито каквото и да било друго, само стрелец, се изправи в дървената бъчва и улучи две. Те се удариха в леда почти така силно, както големите патици.

Две стигат от едно семейство, каза си полковникът. Или това беше племе?

Полковникът чу зад себе си изстрел. Знаеше, че там няма друго прикритие и обърна глава, за да погледне отвъд заледената лагуна към отсрещния, обрасъл с острица бряг.

Край на лова, помисли той.

Ято зеленоглавки, които летяха ниско, изведнъж се издигнаха нагоре, разпръсквайки се, сякаш бяха застанали на опашките си и набираха височина.

Той видя една да пада и чу втори изстрел.

Сърдитият лодкар стреляше по патиците, които щяха да се приближат до полковника.

Как може да прави това, помисли полковникът.

Човекът имаше пушка, за да стреля по ранените патици, които можеха да избягат там, където кучето не беше в състояние да ги стигне. За полковника да се стреля по патиците, които отиваха към прикритието, беше най-лошото нещо, което един човек може да причини на друг по време на лов.

Лодкарят беше прекалено далеч, за да чуе вика му. Ето защо полковникът стреля по него два пъти.

Прекалено далече е, за да могат да го стигнат сачмите, мислеше той, но поне ще разбере, че знам какво прави. За какво, по дяволите, е всичко това? И то на един толкова приятен лов — най-добре организираният и най-добре преминал лов на патици, в който съм участвувал, а тук съм изпитвал толкова удоволствие, колкото никъде другаде през живота си. Какво му става на този кучи син?

Той знаеше колко е вредно за него да се ядосва. Ето защо взе две хапчета и ги прокара с глътка джин „Гордън“ от манерката си, тъй като нямаше вода.

Знаеше, че джинът също е вреден за него и помисли: Всичко е вредно за мен, освен почивка и много леки упражнения. Добре, ще почиваш и ще правиш леки упражнения, момче. Мислиш ли, че това е леко упражнение?

Ти, хубост моя, каза си той. Как искам сега да си тук, в двойното прикритие, а гърбовете и раменете ни да се докосват. Щях да се обръщам, да те виждам и да стрелям точно по прелитащите високо патици, за да се изфукам. Щях да се опитам да вкарам някоя в прикритието, без тя да те удари. Щях да се опитам да сваля една такава патица, каза си той, чувайки шума от крилете във въздуха. Стана, обърна се, видя самотния паток, дългошиест и красив — крилете му го носеха бързо към морето. Открояваше се ясно в небето на фона на планините. Насочи пушката, прицели се и натисна спусъка, завъртайки се рязко.

Патокът падна върху леда точно до прикритието и проби леда. Това беше ледът, разчупен, за да се сложат мамците, и отново замръзнал леко. Викачката го погледна и повдигна крака.

— Никога през живота си не си го виждала — каза полковникът. — Не вярвам да си го видяла и когато идваше. А може и да си. Но ти не каза нищо.

Патокът беше паднал с главата надолу и сега главата му беше под леда. Полковникът се загледа в красивото му зимно оперение по гърдите и крилата.

Иска ми се да й дам дреха, цялата от перушина, както древните мексиканци са украсявали боговете си, мислеше той. Но предполагам, че тези патици ще отидат на пазара, пък и никой няма да знае как да ги одере и да обработи кожите. Би била красива, все пак. С кожи от зеленоглавки — на гърба от мъжкари, а на предницата от младоци, с две надлъжни ленти от зимно бърне — по една върху всяка гърда. Ще бъде страшна жилетка. Повече от сигурен съм, че ще й хареса.

Как искам да долетят, помисли полковникът. Може би ще дойдат няколко глупави патици. Трябва да съм готов, ако дойдат.

Но нито една не дойде и той се замисли.

От другите прикрития не се чуваше нищо, само случайни изстрели долитаха откъм морето.

На силната светлина патиците виждаха леда и отлитаха към откритото море, за да кацнат във водата. И тъй като нямаше по какво да стреля, полковникът се замисли. Опитваше се да си спомни откога хората започнаха да се отнасят враждебно към него. Знаеше, че не заслужава това, но го прие, проявяваше търпимост, въпреки че се мъчеше да намери обяснение.

Веднъж, когато се разхождаха с момичето през нощта, срещнаха двама моряци. Те й подсвирнаха, помисли полковникът, и в това нямаше нищо лошо. Не би трябвало да им обръщам внимание.

Но нещо не беше наред. Той го усети, без да знае какво е. Миг след това го разбра и спря под една лампа, за да могат моряците да видят какво носи той на раменете си и да преминат на другата страна на улицата.

На всяко рамо полковникът имаше малък орел с разперени криле, избродиран върху мундира със сребърни конци. Орлите не се хвърляха в очи, пък и стояха там от дълго време. Но все пак се виждаха.

Двамата моряци отново подсвирнаха.

— Застани там до стената, ако искаш да гледаш — каза полковникът на момичето. — Или гледай встрани.

— Те са много едри и млади.

— Скоро ще се смалят — обеща й полковникът.

Приближи се до подсвиркващите и попита:

— Къде е вашият брегови патрул?

— Откъде да знам — каза по-едрият. — Аз просто искам да огледам дамата.

— Хора като вас имат ли имена и лични номера?

— Не съм длъжен да знам.

Другият каза:

— Не съм длъжен да давам обяснение на един полковник.

Старо армейско момче, помисли полковникът, преди да го удари. Отракан моряк, знае си правата.

Удари го с лявата си ръка, ударът дойде като изневиделица. Удари три пъти и се обърна.

Другият се беше приближил — бързо и умело за човек, който е пил, и полковникът го удари с лакът по устата, а след това, под лампата, го прасна здраво с дясната си ръка. Хвърли поглед на първия и видя, че е добре.

Нанесе ляво кроше. Видя, че тялото се опитва да се изправи и повтори удара с дясната си ръка. След това нанесе още едно ляво кроше, обърна се и тръгна към момичето, защото не искаше да чуе как главата ще се удари в тротоара.

Провери този, когото първи беше ударил, и забеляза, че спеше спокойно, отпуснал брада, и кръвта течеше от устата му. Но тя все още не е загубила нормалния си цвят, помисли си полковникът.

— Е, отиде ми кариерата — каза той на момичето. Каквато и да беше тя. Но тези хора наистина са облечени в смешни панталони!

— Как си? — попита момичето.

— Отлично. Гледа ли?

— Да.

— Сутринта ще ме болят ръцете — каза той разсеяно. — Но се надявам, че ще можем да си отидем. Хайде да вървим бавно.

— Моля те, върви бавно.

— Ти не ме разбра. Исках да кажа да не бързаме, когато тръгнем.

— Ще вървим бавно, много бавно.

И те тръгнаха.

— Искаш ли да направим един опит? — попита полковникът.

— Разбира се.

— Хайде да вървим така, че, погледнати отзад, дори краката ни да изглеждат опасни.

— Ще се опитам. Но едва ли ще мога.

— Добре. Хайде тогава просто да вървим.

— Изобщо ли не те удариха?

— Изядох един зад ухото. Второто момче, когато се нахвърли.

— Така ли изглежда едно сбиване?

— Когато имаш късмет.

— А когато нямаш?

— Твоите колене също се олюляват. Или напред, или назад.

— Все още ли ме обичаш, след като се би?

— Обичам те още повече, ако това е възможно.

— А защо да не е възможно? Би било хубаво. Обичам те повече, след като видях това нещо. Не вървя бързо, нали?

— Вървиш като сърна в гората, а понякога като вълк, или като голям стар койот, който не бърза.

— Не бих искала да съм голям стар койот.

— Когато видиш един голям стар койот, ще поискаш. Вървиш като всички големи хищници, когато са спокойни. Но ти не си хищник.

— Уверявам те.

— Избързай малко напред, за да видя как вървиш.

Тя избърза напред и полковникът каза:

— Вървиш като бъдещ шампион. Ако беше кон, щях да те купя, дори и да трябваше да заема парите с двайсет и пет процента лихва на месец.

— Ти не трябва да ме купуваш.

— Знам. Но ние говорехме за походката ти.

— Кажи ми какво ще стане с тези мъже? Това е едно от нещата, с които не съм запозната. Не трябваше ли да остана и да се погрижа за тях?

— В никакъв случай — каза й полковникът. — Запомни: в никакъв случай. Надявам се, че и двамата получиха задоволително мозъчно сътресение. Да пукнат дано! Сами си го търсеха. Не може и да става въпрос за съдебна отговорност. Пък и всички сме застраховани. Ще ти кажа едно нещо, Рената, за сбиването.

— Кажи ми, моля те.

— Ако някога се биеш, трябва да победиш. Това е всичко, което има значение. Останалото е вятър, както казваше моят стар приятел доктор Ромел.

— Наистина ли харесваше Ромел?

— Много.

— Но той беше твой враг.

— Понякога обичам враговете си повече от приятелите си. А флотата, знаеш ли, винаги печели боевете. Това научих в една сграда, наречена Пентагон, когато все още ми се разрешаваше да влизам там през главния вход. Ако искаш, можем да се разходим бавно обратно по улицата или да я извървим бързо и да попитаме онези двамата.

— Казвам ти искрено, Ричард, това сбиване ми стига за една нощ.

— И на мене също, да си кажа правата — отговори полковникът. Но той каза това на италиански и започна така: Anche io. — Хайде да идем да пийнем в „Хари“, а след това ще те изпратя до вас.

— Не нарани ли болната си ръка?

— Не. Само веднъж ударих с нея по главата — обясни той. — А по тялото удрях с юмрук.

— Може ли да я пипна?

— Да, но много нежно.

— Тя е ужасно подута!

— Няма нищо счупено, а подуването винаги спада.

— Обичаш ли ме?

— Да. Обичам те с две малко подути ръце и с цялото си сърце.