Паралелни лъжи

9

Алварес се събуди възбуден. Първоначално реши, че сънува, но бързо съобрази коя е причината — Джилиан. Бръкна под завивките и я придърпа върху себе си. Тя знаеше какво точно иска. Той го осъзна, спомняйки си как си прекараха снощи. Уважаваше жени, които поставят на първо място собственото си удоволствие, защото знаеше, че после е ред на неговото. Тя не желаеше той да свърши първи. Може би е било сън, помисли си той.

— Добро утро — поздрави тя с дрезгав глас.

Той влезе в клуба около два след полунощ. От този момент Джилиан проявяваше открит интерес към него и нямаше нищо общо с възпитаната сервитьорка, която срещна в ресторанта. Първоначално той отдаде промяната й на алкохола или на някакви наркотици. С напредването на нощта обаче тя танцуваше със съквартирантката си, без да го изпуска от очи, и пред погледа му се разкри едно напълно трезво и контролиращо се двайсет и няколко годишно момиче. Към нея го тласкаха нестихващата му енергия и бушуващата сексуална страст. Тя, на свой ред, бе започнала да съзрява преди десетина години и сега изглежда се опитваше да докаже своята зрелост: с нищо не прикриваше колко силно я привлича. Няколко часа по-късно пристигнаха в апартамента й и вече нямаше никакви задръжки.

Ех, младост!

Навремето той и Хуанита не бързаха с физическия контакт, въпреки взаимното им привличане от пръв поглед. Запознаха се на празненствата в Чинко де Майо; и двамата бяха на възрастта на Джилиан сега. Независимо от алкохола и танците, не посмя да я целуне през онази първа вечер. Беше разбрал, че е попаднал на наистина специално момиче и не искаше да я изплаши, както се бе случвало с други преди нея. След случайната среща последваха семейни вечери у леля й, от време на време ходеха на кино или в бар и още по-рядко се случваше по някоя неловка любовна сцена на предната седалка или пред апартамента й, където живееше с още три медицински сестри. От много време насам тя единствена успяваше да го държи на разстояние, строго спазвайки римокатолическите порядки, и твърдо решена да не прибързват. Но, от друга страна, само с нея той се отпускаше да говори свободно за загубата на родителите си. Нещастието го сполетя по време на тийнейджърските му години. Майка му си отиде от този свят заради алкохола, а баща му — по неизвестни причини, и се наложи той да отгледа брат си Мигел, роден с наследствен алкохолен синдром. По време на колежа здравата се бори, за да се справи с двете си роли — на ученик и на баща. Като медицинска сестра тя пожела да се запознае с Мигел и после посъветва Алварес да премести брат си от държавната болница. И не спря дотук. Благодарение на неимоверните й усилия Мигел получи финансова подкрепа и го настаниха в частна клиника до навършване на пълнолетие. На практика те развиха чувството си за общо семейство, без дори да бяха спали заедно. По онова време той реши, че ще бъде с Хуанита до края на дните си.

Обстоятелствата обаче промениха всичко. Северното жп обединение промени всичко. Няколко ужасни секунди, погрешно вдигната бариера и един товарен влак промениха всичко. Дълга серия от лъжи промениха всичко. Откъсна се от спомените си и опита да се наслади на момента. Авантюрата му с Джилиан бе първата след инцидента. И се оказа колкото влудяваща, толкова и вълнуваща.

След час и половина закусваха в „Стар кафе“ на Блийкър стрийт. Той избра заведението, защото се намираше близо до станцията на метрото по линията Лексингтън. Буташе колелото си до нея, докато хората в осеммилионния град се опитваха да си намерят място. Сякаш някаква магия го накара да се лиши от сън. Сметна за напълно естествено да бъде с нея — с тази жена, чиято фамилия знаеше само защото преди десет години се бе запознал с брат й. Джилиан Братстоу. А тя не искаше нищо от него. Дори закуската беше негова идея. Той поръча яйца по мексикански, но блудкавото сирене го разочарова и той ги заля със сос тобаско, за да им придаде някакъв вкус. Лелята на Хуанита приготвяше омлет с чесън, пилешки мръвки, пресни домати и нарязано на кубчета жалапено. Омлетът се топеше в устата и докато стигнеше до стомаха, човек се изпълваше с наслада.

— Какво работиш?

Дълго и усърдно Алварес обмисля отговора.

— Експлозиви — най-сетне каза той, без да знае защо точно го направи. Обикновено се задоволяваше с „продажби“. Впрочем, нямаше значение, защото никой не питаше за подробности. — Работя на свободна практика — поясни той. — Предимно за филмовата индустрия. Тук се снимат доста продукции. В момента работя за една.

— Кой участва? — попита тя. — Познавам ли някой от актьорите?

— Естествено. Подписали сме обаче договори за конфиденциалност. Нямаш представа какви параноици са някои режисьори. — Изчака я да каже нещо, но тя мълчеше. — Антонио Бандерас и Харисън Форд — допълни той.

— Сериозно?

— Това е филм за влакове. За железници. Но не си го чула от мен — усмихна се самодоволен, горд от себе си заради тази измислица.

Тя го хвана здраво за ръката.

— Имаш ли нещо против?

— Не, няма проблем — отвърна той.

Изхвърлянето на тялото от влака промени нещата завинаги. Независимо дали човекът бе дошъл да го търси, или възнамеряваше да го убие, кръвта, борбата, раздраното кървящо лице на мъжа и Алварес, сляпо размахващ горещия примус — всичко това беше факт. Картините така и не изчезваха. Той нарани сериозно човек — дори може би го е убил — било то при самозащита или не.

Ала лъжите бяха започнали твърде отдавна, за да секнат сега. Налагаше се да продължи с театъра и да бъде човекът, когото бе намразил.

— Кажи ми за жената от снощи — настоя Джилиан.

— Казах ти. Дължи ми нещо.

— Пари?

— Не, по-скоро услуга. Не ми се говори за това.

Почувства се уморен, направо съсипан от изтощение. Нощта, прекарана с нея, добавена към жестоката нощ в товарния вагон, си казваха думата.

— Може и да не се видим повече — подхвърли той.

— Знам. Никакво обвързване, никакви усложнения, точно това исках и аз. — Тя се усмихна уверено и продължи: — Имам чувството обаче, че ще се върнеш.

— Не е изключено и да си права.

Думите му й харесаха.

— И дано тогава не се притесняваш да ми кажеш какво работиш наистина. — Гласът й така и не трепна. — Харисън Форд снима във Ванкувър.

Закуската им продължи в мълчание. Алварес си беше намерил майстора.