Паралелни лъжи

38

Пътниците от четирите предни вагона се юрнаха през втория вагон-ресторант, през следващия и през последващия вагон и се наблъскаха в последния, а които не успяха, се скупчиха в осмия. Уилям Гохин остана във втория вагон-ресторант, където барманът, потейки се обилно, остана с него.

— Върви — подкани го Гохин накрая, докато отпиваше скоч.

Барманът, петдесетинагодишен чернокож здравеняк на име Фред Уокър, събра смелост и се изправи срещу господаря си.

— По-добре да правим, каквото каза човекът, господин Гохин. И вие също. Очаквам влака да го сполети беда.

За няколкото минути, докато пасажерите се изтегляха назад, Гретхен Гохин се бе появила гола по екраните.

— Ти върви, Фред — повтори Гохин. — И аз ще дойда.

Барманът кимна мрачно. Бе видял стотици пияници през живота си. Беше виждал как жени идват да прибират мъже, как мъже прибират жени, как позеленели от пиене студенти, продължават да се наливат. На някои бе предлагал съвет или бе отказвал да ги обслужи; с други бе обсъждал световни проблеми. Беше му се случвало да влиза в ролята на психиатър, приятел и съветник на безброй непознати, с които бе разговарял за всичко, дошло му наум, и то без да се притеснява. Сега обаче се поколеба. Беше работил за тази компания трийсет години. И все пак, преди да тръгне, каза:

— Децата се забъркват във всякакви неприятности, господин Гохин. — Фред долавяше, че отчаянието на Гохин няма нищо общо с влака. — А на родителите се пада тежката задача да ги измъкват. Дъщеря ви се нуждае от вас, господине. Не оставайте в този влак.

— Какво знаеш ти? — погледна го Гохин.

— Повече, отколкото допускате.

След тези думи Фред тръгна да излиза, но вървеше бавно.

Гохин се свлече върху кожената седалка край стената и се протегна към най-близкото изоставено питие. Скоч. Точно това му трябваше. Спомни си живо как преглеждаше дизайна на тези седалки, на подовата настилка във френските вагон-ресторанти. Толкова много детайли. Толкова безкрайно много подобрения. Ала ужасяващият образ на Гретхен бързо измести тези мисли.

Погледна си часовника. Крайният срок за неговата изповед изтичаше след три минути. Щеше да дойде и да си отиде този краен срок. Единствената изповед, която възнамеряваше да направи, беше пред Господ.

За броени минути се сгромоляса от най-високия си връх в най-мрачната бездна и жестокият провал го накара да пожелае смъртта си. Бе копнял да дари на Америка нещо велико и трайно, да впише името си, неговото семейно име, в учебниците по история. Всички грандиозни начинания изискват жертва. Навремето поискаха и Алварес да принесе своята жертва, но Гохин си даде сметка, че е зле замислено. А впоследствие нещата само се влошиха. Смъртта и мъката наистина са ужасни, ала маловажни, докато влакът е нещо безсмъртно, важно за страната, за цялото човечество.

— Хайде, Бил. — Някой беше разлял вино върху шития по поръчка костюм на Кийт О’Мали и лекетата изглеждаха като кръв. Кимна на Гохин с тъжни очи. — Продължаваме да го търсим. Ако успеем да го пипнем до няколко минути, все още има шанс да спасим това нещо.

Гохин поклати глава. Погледът му се откъсна от тъмния екран на телевизора:

— Мислиш ли?

Потъналият във фасове, боклуци и празни пластмасови чаши вагон-ресторант изглеждаше празен.

— Ще хванем тоя тип и повече никой няма да чуе за него — увери го О’Мали.

— Може да е номер. Знаеш какво правят със снимките в наши дни — монтират нечия глава върху тялото на друг…

— Да, точно това е — съгласи се О’Мали.

— Гласът звучи като нейния, но те си имат начини как да го направят, нали? — Погледна нагоре. Представляваше грамада, изтъкана от мъка.

— Нищо от случилото се няма връзка с теб. Запомни го. Ти си чист, Бил. Включително и по отношение на Андерсен. Ако някой пострада заради това, ще бъда аз.

— Гретхен е свързана с мен — напомни му той. — Предадох я, това е. И никога не правех нещата както трябва. Никога. Просто не ми е в природата да бъда баща.

— Бил, трябва да се махнем от този вагон.

Нещо прещрака в главата на Гохин и той най-сетне изглежда съобрази, че пред него стои О’Мали.

— Кийт? — Пресуши остатъка от нечие питие и се огледа за друго.

— Ако си умен, зарежи предните вагони.

— Мислех те за по-нахакан.

— Сега е подходящият момент, Бил. — Погледна си часовника.

— Искаш да отида отзад при тях? Шегуваш се, нали? Да давам интервю за дъщеря си, проститутката? — И добави: — Да прави каквото иска. Аз приключих.

— Това няма нищо общо — настоя О’Мали.

— Няма нищо общо ли? — Гохин хвърли поглед към черния екран на телевизора. — Видя ли видеото? Мога ли да разчитам изцяло на теб? — Изчака за момент и заяви: — Всичко свърши.

О’Мали пак си погледна нервно часовника.

— Това копеле! — продължи Гохин, — знае всичко. Назова Дженоа, Андерсен. И най-лошото е — ясно ти е по-добре от всеки друг — че истината ще изплува. Ще ме подложат и на детектор на лъжата и кой знае още на какво. Ето — посочи към пода, където собствено нямаше какво да посочи. — Ще те държа далеч от това.

— Далеч от това? Бил, не мислиш трезво. Ти си далеч от това.

— Ще си понеса последиците. — Гохин кимна и започна да търси из изоставените чаши още нещо за пиене, душейки ги.

— Не можеш да останеш тук — настоя за пореден път О’Мали. — Идваш с мен.

— Не, не идвам. — Отпи от някаква чаша, извади оттам цигарена угарка, пусна я на пода и сръбна още малко.

— Той не е в състояние да предизвика дерайлиране на този влак — разпали се О’Мали. — Не и при наличната охрана. Не и при тази технология. Не разбираш ли, Бил? Просто прави сцена. Отправя заплахи. Пусна си сапунените мехури и го чуха. Впечатли публиката. Това искаше той.

— И определено помогна на Гретхен да я чуят — изрева Гохин. — О, господи — проплака той и главата му клюмна върху гърдите.

— Разполагаме… с една минута, Бил. — Челото на О’Мали блестеше от пот. — Ако трябва, ще те извлача оттук. Мислиш ли какво впечатление ще оставиш? Помисли как ще изглежда това!

— Тя ми го връща. — Очите на Гохин бяха влажни. — Не виждаш ли? Превърна се в този тип момичета, каквито си мислеше, че харесвам. От доста време е известна заради… мен — промърмори той.

— Бил, губиш си разсъдъка.

— Не, вече съм го загубил — уточни Гохин. — Загубих я, Кийт. Тя настояваше да обявя публично за случая в Дженоа. Не ти казах… не можех да ти го кажа. Дойде време да платя, Кийт. Вече ми представиха сметката.

О’Мали понечи да каже нещо, но размисли. След миг обяви нервно:

— Трябва да проверя моите хора.

— Разбира се, че трябва.

Двамата се спогледаха.

Уплашеният О’Мали тръгна бързо към задната врата.