Паралелни лъжи

12

С появата на светлините на Лонг Айланд под дясното крило на самолета на „Юнайтед Еърлайнс“, полет 607, Тайлър прозря всичко.

Щом зърнаха мъртвото тяло, изражението на Прийст се промени. Тайлър реши, че й се повдига — лицето на мъжа бе разкъсано, силно обгоряло и после замръзнало. Сега разбра, че не стомахът е причината. Тя разпозна мъртвия мъж — беше агент на ССО. Тайлър си спомни как тя показа нещо на мъжете от лагера за бездомни. В отговор на въпроса му беше отговорила, че е представила документите си за самоличност. Обзе го подозрение, че е показвала снимка на мъртвия агент. Значи е укривала информация от самото начало. Очевидно от Северното жп обединение я бяха изпратили в Сейнт Луис, защото бяха загубили връзка със свой агент. Мълвата за кървавия инцидент в товарния вагон съвпадаше с маршрута на техния агент. Версията й за подражател на Железопътния убиец сработи, защото съвпадаше чудесно с неговата мисия. Нито фактът, че я изостави на автогарата в Чикаго, нито извинението, което прочете на треперещите й устни, потушиха гнева му. Скочи в едно такси и я остави сама.

Доста време — почти четири часа — взирайки се във всеки кадър, преглежда записите от видеокамерите на летище „О’Хеър“, но накрая даде резултат. Забелязаха заподозреният да се отдалечава от летищния автобус. Носеше същото кожено яке, работни ботуши и нахлупена бейзболна шапка, която закриваше чертите му. Камера по камера, координирайки записите по време и местонахождение, охраната, под наблюдението на Тайгър, проследи пътя на заподозрения през огромното летище. Когато изчезваше от обсега на една камера, друга го улавяше. Лошото време бе забавило с четири часа полетите и без това пълните чакални бяха претъпкани, което допълнително затрудни работата. Така или иначе, кадър по кадър Тайлър и летищната охрана проследиха „своя човек“.

След като се установи, че заподозреният се е качил на полет до летище „Кенеди“, Тайлър си резервира място за първия възможен самолет — излиташе в 20:45. За нещастие на съседа му по място почти през цялото време говори по телефона. Полицията на летище „Кенеди“ се снабди със списък на пътниците от полета на заподозрения и всичките 273 имена бяха проверени в базата данни на Илинойското бюро за разследвания и на ФБР. Едно от имената съвпадна, но се оказа на жена, арестувана заради измама преди пет години. Нищо не се намери за подозрителен мъж.

Самолетът на Тайлър се приземи в 23:41. Болеше го главата, устата му бе пресъхнала, дрехите — вмирисани, енергията му — изчерпана, ентусиазмът от покриването на разходите — изчезнал. Туристическото бюро, което обслужваше НКТС, му запази стая в „Емпайър“ — хотел в центъра на града, където шумът от трафика на Бродуей го държа буден два часа. Мисълта, че е станал жертва на конспирация, замислена от ССО — не знаеше как иначе да го нарече — го хвърли в подозрения и мрачно настроение. Нел Прийст го „прекара“. Лорън Ръкар, новият му началник в НКТС, положително вече знаеше коя е. Тайлър щеше да изглежда като идиот. Направо кипеше от гняв.

В 7:30 на следващата сутрин Тайлър хвана Ръкар вкъщи и двамата обсъдиха разследването.

— Играем си на гоненица. Северното обединение знае много повече от нас — каза Ръкар.

— Не се гордея.

— Напротив, Питър, представи се по-добре от тях. Как само проследи този тип! Ще свършиш работата, въпреки тях. Най-големият ни проблем сега е, че не е наша работа да преследваме заподозрян в убийство, а да изясним причината за пътен инцидент.

Бяха разисквали по въпроса, когато го наеха. НКТС щеше да оправдае присъствието му, но не напълно.

— Комитетът не е във възторг, че ти си поел случая. Искат да бъдеш отстранен.

— А ти какво искаш? — попита Тайлър.

— Признание за добре свършена работа. Задържан заподозрян. Трофей, който да оправдае, че те наех — отвърна той. — Много ли искам?

— Харолд Уелс работеше за Северното обединение. Очевидно е споменал думата латиноамериканец в лагера за бездомни. Загинал е няколко часа по-късно. Всеки може да го е убил. Но аз трябва да мисля не само за това, че е търсил определен човек, но и че е умрял в неговите ръце. Трябва да питаме кой и защо.

— Съгласен съм — подкрепи го Ръкар.

— Може би латиноамериканецът представлява опасност за обществения транспорт — предположи Тайлър, опитвайки се да намери оправдание на началника си да го задържи за разследването.

— Може и да мине — съгласи се Ръкар. — Но по-добре попитай първо Гохин защо искат да те разкарат от случая.

— Гохин? Гохин е пътник — възрази Тайлър.

Списание „Тайм“ бе публикувало голяма статия за изпълнителния директор и председател на борда на Северното обединение, илюстрирайки я с карикатура, изобразяваща Гохин, възседнал влак „Стрела“, а от джобовете му се изливат пари. Провокативното заглавие намекваше за слуховете, че той вероятно ще влезе в политиката.

— Поканен си да се срещнеш с Гохин на прием в „Рейнбоу Рум“.

— Не точно такава среща си представях — отговори Тайлър.

— Само тази ще получиш. Отправи поканата лично, Питър. А това означава нещо, нали? Не секретарка, не личен асистент, а самият Бил Гохин. Графикът му е запълнен. Прави ни подарък. Или го приемаме, или ще чакаме месец, за да го видим. — След кратка пауза Ръкар добави: — Официалното облекло е задължително, Питър. Вземи си костюм под наем, ние ще покрием разходите.

— Обезпокоен е — отбеляза Тайлър. — Понамирисва на възпрепятстване на правосъдието.

— Пипай кротко. При най-малката заплаха ще започне да коли и беси.

— Сигурно е разтревожен, иначе щеше да го възложи на друг.

— Бил Гохин поема отговорност дори и когато друг се издъни. Грешката да не ни допуснат при разпознаването на Харолд Уелс е на Кийт О’Мали. Бъди сигурен. Но О’Мали работи за Бил, така че Бил сам ще поеме удара. Такава е схемата.

— Познаваш го — предположи Тайлър.

— И то доста добре.

— Ако се срещна с Уилям Гохин, играта ще загрубее. Той е избрал този ход, за да парира нещата в зародиш.

— Ти представляващ американското правителство, Тайлър. Никакви груби игри.

— Използваха ни, използваха мен, твоя отдел. Лъгаха ни, пазеха тайни, възпрепятстваха правосъдието и все още не са дали обяснение. Или са? — подхвърли той. — Питал ли си твоя приятел Гохин какво е правел негов агент под прикритие на онзи влак извън Тер Хаут?

— Вършил си е работа, надявам се.

— Но не си го питал.

— Не съм — призна Ръкар, — не беше уместно.

— Уместно? Кръвта във вагона е на един от агентите на Гохин! Каква задача е имал? Кого е търсил и защо? И защо в началото изпратиха Нел Прийст в Сейнт Луис? Ще ти кажа защо: защото са изгубили следите на Харолд Уелс и това ги е изплашило до смърт. Следователно има от какво или от кого да се страхуват. Знаели са, че Уелс е бил близо. Близо до какво ли? До кого ли? И това ще ти кажа: до латиноамериканеца. Говоря за същия тип, за когото е задавал въпроси в лагера за бездомници. И ако е така, то те все още крият нещо, защото аз не съм чул да са съобщили никакви имена.

— Дипломатичността е част от работата, Питър. Имай го предвид. Голяма част от работата. Ние представляваме федералното правителство, не квартален участък, който се интересува само от задържането на поредния заподозрян. Настъпиш ли нечий мазол, особено на Уилям Гохин, ще свърша в деловодството.

— Хари Уелс е отсякъл с брадва част от стъпалото на бездомен глупак. В Северното обединение това стандартна процедура ли е? Ще ти кажа какво е: признание за безсилие. Изпитвал съм го. Лабиринт от задънени изходи. Все едно партньорът ти да танцува малко по-бързо, по-уверено отколкото ти можеш. Започваш да вършиш глупости. Харолд Уелс е мъртъв, защото е станал нетърпелив. — Зачуди се дали Ръкар не му е затворил телефона. — Ако Уилям Гохин се опита да ми пробута версията, че Харолд Уелс е жертва на случайно проучване, това ще прелее чашата! Дипломатичност! В този отдел не аз коля и беся, та да използвам твоята метафора.

— Не знаем какво ще обясни Бил — защити се Ръкар. — Как възприемаш идеята да му дадем шанс?

— Казвам ти…

— Не ми казвай, ако не си сигурен — прекъсна го Ръкар. — Не отправяй толкова лесно обвинения към Бил Гохин. Отърви се от уличния полицай в теб, Питър. Тук номерът няма да мине. Казвам ти — това е висша класа.

— Тогава да беше изпратил някой от твоите хора.

— Изпратих — припомни му Ръкар. — Помогни ми тук. И, Питър, помогни и на себе си.

Слепоочията му запулсираха. Положи всички усилия да звучи спокойно:

— Слушай, Лорън, оценявам работата. Знаеш го. Играем футбол в събота, силно е да се каже, че сме близки приятели, и ти пое твърде сериозен риск, като ме нае. Но ме нае заради опита ми в отдел „Убийства“ и ако ще се възползваме от този опит, то аз ще следвам следите, където аз ги виждам. Гохин и компания изиграха някои лоши карти и трябва да разследвам. Затова ме нае.

— Вземи си фрак под наем. Говори с Бил Гохин. И бъди любезен. Помни какво ти казах. Уреди си среща с Кийт О’Мали. И ми докладвай, независимо колко е часът.

— Ами онзи от ФБР? — попита Тайлър. — Уведомихме ли ги, че според нас заподозреният е пристигнал в Ню Йорк?

— Не съм. Не искам да им губя времето, преди да имаме по-съществени доказателства.

Тайлър се поколеба за момент. Ръкар го подкрепяше. Напълно.

— Благодаря ти, Лорън. Добре. Ще го преживея.

— Дипломатичност — напомни му Ръкар.

— Разбрано.

На рецепцията в хотел „Емпайър“ американка с тъмни, умислени очи подаде на Тайлър дебел кафяв плик, адресиран до него. Беше от телевизионния канал CBS и съдържаше видеокасета, озаглавена „60 минути — Уилям Гохин“. Очевидно Ръкар приемаше работата сериозно.

Малката хотелска стая миришеше на освежител и цигарен дим, макар че се водеше за непушачи. Тръбите в банята започваха да вият, щом някой пуснеше водата. Липсата на доверие в клиентите бе нагледно демонстрирано: дистанционното за телевизора висеше закачено на синджир до нощното шкафче, а радиото будилник, залепено за него. Единственият прозорец предлагаше изглед към бетонна стена. Ако можеше да погледне през стената, щеше да види още двайсет етажа подобни бунища. След това поръча на портиера, чийто английски вероятно беше трети език, да му осигури фрак под наем.

Тайлър уреди да му донесат видеокасетофон в стаята и докато техникът се бореше с кабелите, си припомни разговора с Ръкар. Действително Северното жп обединение представлява подразделение на Северните железници и е напълно възможно, дори вероятно Уилям Гохин да не е бил в течение на текущите проблеми. Може би не е знаел, че Нел Прийст е била изпратена в Сейнт Луис, за да събере информация, която да запази в тайна. Тайлър обаче продължи да си мисли за Харолд Уелс: как е отишъл в лагера да търси определен човек — латиноамериканец; единственото описание, с което е разполагал. Ако отговаряше на истината — а беше твърде съмнително, като се има предвид източникът — това означава енергично издирване на човек. За кого, а и защо? Тайлър търсеше отговори именно на тези въпроси.

Репортерът на „60 минути“, със сако и вратовръзка, седеше на стола на шефа, а огромен портрет на Уилям Гохин му служеше за фон. Заглавието „Гохин се впуска“ и имената на продуцентите изпълваха лявата половина на екрана. Гласът на репортера — уверен и предразполагащ — напомни на Тайлър за човек, който седи на тържествена вечеря и говори през масата.

Репортажът продължи четиринайсет минути. Тайлър изучаваше екранното присъствие на Гохин. Излъчваше сила и увереност, но не и прекалена арогантност. Беше от хората, които успяват да убедят избирателите да пуснат гласа си за тях. Лъхаше на богатство — волевите черти, посивяваща коса, тъмните вежди и подкупващите сини очи се допълваха хармонично от снежнобяла риза, вратовръзка с червени, сини и бели райета и шит по поръчка двуреден костюм. Човек си го представяше как управлява яхта, кара ски в Аспен, председателства благотворителна инициатива или крачи замислено напред-назад из Овалния кабинет. Очевидно разполагаше с всичко, включително и с разкошна дъщеря, завършила „Принстън“, и както репортерът уточни, заела мястото на първа дама в империята Гохин, след като майка й починала от рак на гърдата преди шест години. За Гретхен Гохин бяха отредени само една-две минути, но според Тайлър тя привличаше вниманието повече от баща си. Овладяна, леко непочтителна, почти флиртуваше с камерата. Разказа хвалебствени неща за баща си. Очевидно се чувстваше съвсем непринудено под лъча на прожекторите. И защо не, запита се Тайлър. Видът й на манекен дълго щеше да я задържи там. На двайсет и две години тя имаше невероятно богат баща и лице, способно да накара уличното движение да спре.

Портиерът на хотела прекъсна заниманието на Тайлър. Съобщи му, че е уредена срещата за пробата на смокинга. Тайлър извървя пеша няколкото преки до шивача, продължавайки да мисли за „60 минути“. Уилям Гохин не му приличаше на човек, който доброволно би дал информация, независимо дали го ласкаят, или заплашват. Тайлър търсеше обяснение за убийството на Хари Уелс, но съзнаваше, че му предстои трудна битка. Предпочиташе да се изправи пред шефа на Прийст — Кийт О’Мали — а не пред Гохин. О’Мали положително е знаел, че Хари Уелс издирва латиноамериканец по влаковете, пътуващи из Средния Запад. Дали Гохин възнамеряваше да го умилостиви, да омаловажи събитията от последните няколко дни? Тайлър допускаше, че Северното жп обединение използва агенти под прикритие. Бездомните представляваха риск за застрахователните компании; вандали, пътници, които не си плащат. Не би се изненадал от акции в депата и от спиране на влакове, за да търсят нарушители. Но нищо от това не обясняваше поведението на Хари Уелс в лагера за бездомници.

Смокингът му лежеше добре. Сега оставаше да провери доколко ще му помогне.

Тайлър се качи с асансьора до „Рейнбоу Рум“, обгърнат от аромата на половин дузина парфюми и одеколони, от провокиращото нашепване на копринено дамско бельо и мълчанието на непознати, затворени в тясно пространство.

Фантазията му работеше на пълни обороти: заплатите… невероятните доходи. Беше стъпил в света на богаташите; свят, който познаваше единствено от филмите и телевизията; свят толкова далечен от неговия, че дори малко го плашеше.

Отново се замисли за мотивите Гохин да отправи поканата. Този човек явно желаеше Тайлър да излезе от равновесие. А Уилям Гохин получаваше каквото иска.

Млади жени в сини костюми посрещаха с грейнали очи всеки гост пред асансьора. Една от тях, около двайсетгодишна и подобаващо красива, хвана Тайгър под ръка и се поинтересува от името му, докато го водеше към масата, където отмятаха по списък пристигналите гости. Обяви името му на колежките си зад масата. Явно нямаше да бъде допуснат нито един натрапник. Погледна го със заучено сърдечно изражение, но Тайлър я срази, обяснявайки, че името му вероятно е добавено късно следобед. Тогава тя погледна в друг списък и с дрезгав глас му пожела приятно прекарване.

Броят на хората в помещението, социалната енергия, посветена на разговори и жестикулиране, смях и целуване по бузите, създаваха атмосфера на свръхугодничество. Ордьоврите от раци и чашите с искрящо шампанско дозасилиха това му впечатление.

Широкоплещест младеж на колежанска възраст хвана палтото на Тайлър за раменете зад гърба му, помогна му да го съблече и му подаде номерче. Всичко беше дирижирано и добре репетирано; нищо не бе оставено на случайността. Независимо от разкоша в „Рейнбоу Рум“, целящ да представи Северното жп обединение и Уилям Гохин в най-добрата им светлина, не възнамеряваше да допусне обстановката да го смаже, а да се държи делово и професионално.

Тайлър прие чаша шампанско, фарширована гъба и салфетка, докато си пробиваше път към мелето от белозъби усмивки и опънати кожи. Дамите явно имаха предпочитание към черното кадифе, диамантите и перлите. Господата проявяваха слабост към коледно червено и зелено за папийонките и поясите си. Тайлър дочу разговори за политика, за стоковата борса и околосветски пътешествия. Тук всички държаха брадичките си вирнати, раменете — опънати, гърбовете — изправени, готови да ги снимат във всеки момент за светските хроники. Поизправи се на пръсти и се огледа за Гохин. Сякаш търсеше определен пингвин.

Залата жужеше от разговори. Френските прозорци гледаха към блесналите стъклени фасади наоколо и потока от червени светлини на стоповете на колите, нанизани като опашка на китайско хвърчило. Две дузини елхи бяха украсени с коледна украса; клоните им се огъваха под тежестта на златни топки и блестящи гирлянди. Разкошно опаковани кутии за подаръци — празни вътре — бяха струпани под елхите. И останалата част от залата бе богато украсена.

— Агент Тайлър? — обърна се към него около четирийсетгодишен мъж. Лъхаше на престижен колеж и стари пари. — Майк Камбъл — представи се той с енергично ръкостискане. — От Северното жп обединение.

Тайлър пое крепката десница на мъжа.

— Господин Гохин ви очаква.

— Чудесно.

Огледа се къде да постави чашата от шампанско. Беше го изпил прекалено бързо.

— Господин Гохин си дава сметка, че, подобно на него, сте зает човек.

— С други думи, действате като негов пиар — заключи на глас Тайлър.

Камбъл видимо трепна, задето бързо го разпознаха. Неволно бутна чашата на жена до себе си. Последваха извинения. Всички бяха така дяволски възпитани и любезни, че почти ти се повдигаше.

— Да, нещо такова — потвърди Камбъл.

— Води ме — подкани Тайлър, питайки се още колко ли чифта очи го следят.

Представи си стаята на охраната с поне половин дузина монитори и неколцина облечени в смокинги служители на Северното жп обединение. Доста бързо го откриха в помещение, пълно със стотици хора. Не биваше да забравя: бяха добри в това, което правеха.

— Как се чувствате? — подхвърли Камбъл през рамо, като бавно напредваше сред множеството.

— Гъбата беше малко пресолена, а шампанското — не достатъчно изстудено.

Спряха, за да направят път на едра жена, която идваше насреща им с решителни крачки. Тайлър се даде сметка, че почти никоя от присъстващите не беше дори с килограм-два наднормено тегло. Тези хора, ако не можеха да отслабнат сами, ходеха да им правят липосукция.

— Говоря за събирането като цяло — уточни Камбъл, все още възпитано.

— Или типовете в смокингите са решили да доведат дъщерите си за празника — отвърна Тайлър, — или тук са струпани повече кандидат-булки на глава от населението, отколкото съм виждал където и да е.

Забележката му накара Камбъл да се усмихне искрено. Явно си падаше по шегички за жени и секс. Насърчен, Тайлър продължи:

— Тук има огромно количество гърди. Повече, отколкото има по всички пуйки, поднесени на празничната трапеза. — Камбъл отново се ухили. Тайлър усети, че печели почва, разчупва леда. После съзнателно повиши глас, за да бъде добре чут: — Господин Камбъл, знаете ли защо Хари Уелс е бил във влака?

Камбъл спря и Тайлър се блъсна в него. Хванаха се взаимно за раменете. Тайлър го стисна. Камбъл се напрегна.

— Не познавам никакъв Хари Уелс, господин Тайлър. Така че нямам и никаква представа на какъв влак се е качил.

— Откога пожарникар не е наясно къде има пожар? — попита Тайлър все още държейки го за раменете. — Ако бяхте казали, че не знаете какво е намислил да прави — това е едно, но напълно да отричате? Никой ли не ви е съобщил за убийството на охранител от фирмата ви?

— Охранителите са отделна компания — обяви Камбъл достатъчно високо, за да прозвучи убедително. — Вероятно оттам идва объркването.

— Нищо не обяснява объркването — поправи го Тайлър, — освен желанието нещата да се потулят. А някой във вашите отдели определено се стреми да го направи. Аз съм федерален правителствен агент, господин Камбъл. Изглежда трябваше да ви напомня този факт още от самото начало. Да се лъже пред правителствен агент не е добра идея.

— Голяма компания сме. Не е изключено някой да е споменал нещо за някой си Хари Уелс.

— Вероятно — съгласи се Тайлър.

— Все пак съм от административните служби.

— Значи отдел връзки с обществеността само за висшите ръководители ли?

— За всички служители, включително и за ръководните кадри — да. Ако някой от нашите хора направи нещо добро, за което се разшуми, или някоя от служителките ни се класира за участие в олимпиада — да, всичко това би помогнало за имиджа на компанията ни.

— Важно е да се чува за вас, така ли?

— Именно затова работата е толкова важна. Имаме над четири хиляди служители.

— И какво точно са ви споменали за Харолд Уелс?

Камбъл се освободи от хватката на Тайлър.

— Господин Гохин е ей там. Виждам го — посочи той непринудено.

— Вашата грижа, господин Камбъл, е да правите така, че висшите ви служители да изглеждат добре. Нали не греша? Каква точно е работата ви?

Камбъл изгледа Тайлър право в очите.

— Ще ми се да имах работа, господин Тайлър — натъртено започна той. — Тогава задачата ми щеше да е много лесна. За жалост господин Гохин няма нужда от помощници, става ли въпрос да създаде определено впечатление пред обществото. Моя грижа е да осигуря добър имидж на компанията, господин Тайлър. Да направя така, че ръководството на Северното жп обединение да се ползва с добро име и както обясних, това никак не е трудно, когато работиш за човек като господин Гохин.

— Значи ще си от малцината щастливци, които ще го придружат един ден във Вашингтон — предположи Тайлър.

— Ако стигне дотам — да, надявам се да съм в екипа му.

— Честито.

Камбъл продължаваше да го фиксира с очи.

— Пребили сте почти до смърт американец от африкански произход на име Честър Уошингтън. Загубили сте значката, заплатата и всички облаги от службата.

— Значките — вметна Тайлър бързо, — са за каубоите и индианците. И за такива като Хари Уелс.

Камбъл не губеше лесно самообладание.

— Измъкнахте се от наказателно дело срещу вас, но предстои граждански процес. Такъв процес може да струва на град Вашингтон над два милиона долара за щети. Господин Гохин знае всичко това, а и много повече за вас, агент Тайлър. Имайте го предвид. Ще се убедите, че той е възпитан, компетентен и щедър. Направо брилянтен, бих казал. Неприятно му е, че охранителната компания не провежда разследването на товарните вагони както трябва. Тази вечер възнамерява да оправи нещата, но не допускайте грешка: няма да позволи да го притискат. Северното жп обединение винаги е сътрудничило на НКТС. Надява се да разшири сътрудничеството, затова ви покани тази вечер тук.

— И затова благодаря на всички, които са спомогнали да се осъществи.

Дръж се дипломатично, напомни си Тайлър.

— Това е обществено събитие, господин Тайлър. Моля ви да не го забравяте. Хората проявяват интерес. Винаги е така, когато Уилям Гохин се появи. Ако господин Гохин избягва определен език, не подценявайте този факт.

— Ясно.

Тайлър се сети за аналогичния съвет на Лорън Ръкар. След инцидента с Честър Уошингтън и след като го изхвърлиха от отдела, у него се трупаше горчивина, която изплуваше в най-неподходящите моменти. Тепърва му предстоеше да се научи как да я овладява и съзнаваше, че трябва да го направи. Иначе горчилката щеше да го разяде. Парите и лицемерието, лъхащи от тази зала, му бе въздействала; или може би се дължеше на шампанското. Когато гневът му вземаше връх, го обсебваше изцяло. Постара се да се контролира, когато пристъпи към важния човек и му подаде ръка.

Уилям Гохин беше властна личност — подчертаваха го дълбокият загар на човек, играещ голф, прошарените, но добре поддържани коси, проницателните сини очи. И все пак агент Тайлър забеляза известна резервираност. Определи го не като страх, по-скоро предпазливост, която Тайлър обикновено долавяше у заподозрените. Сякаш и могъщите в икономическо отношение изпитват донякъде смиреност, озоват ли се пред полицай. Навремето Тайлър бе чувал от цивилни колеги, че дори изрядни шофьори изпитват известно неудобство и сърдечният им ритъм се ускорява, ако на светофара зад тях спре полицейска кола.

— Слушайте — подхвана Гохин, все едно бяха по средата на разговора, — знам, че не е нито времето, нито мястото, но исках да се срещнем възможно по-скоро. Работата доста стяга примката около врата ми. Всички сме изключително ангажирани със случая.

— Доволен съм от възможността да се запознаем.

— Разбрах, че е възникнало някакво объркване относно провежданото разследване и поне отчасти е виновна подчинената ни охрана. Уверявам ви най-искрено, че в момента лично съм се захванал със случая и ще стигнем до дъното му. Ще се извиним, където трябва да се извиним. — И добави: — Доколкото имам сведения, нито вие, нито нашите хора са информирали докрай ФБР. През следващите няколко дни оттам обезателно ще ме потърсят да ме разпитат. — Недвусмислено посочваше, че действията на Тайлър при разследването съвпадат с тези на Северното жп обединение. — Имате съмнения, че нашият заподозрян е в Ню Йорк — продължи Гохин. — Ако ме попитат, налага се да съобщя това на ФБР. И ще го направя, защото така повелява дългът ми. Просто искам да знаете как стоят нещата.

Гохин очевидно бе наясно, че Тайлър още не е осведомил ФБР. За момент Тайлър усети как губи равновесие.

— Оценявам го, сър — промърмори той. Дойде тук с предубеждение към този човек, ала хора като Уилям Гохин умееха да спечелят всекиго, стига да разполагаха с десетина минути. — Трябва да ме допуснете до същността на нещата — настоя Тайлър. — Искам среща с Кийт О’Мали. Искрено се надявах да се видя с него преди сегашната среща.

Левият клепач на Гохин трепа. Дали от умора, или като реакция от искането на Тайлър? Тайлър долавяше присъствието на хора наоколо, които се опитваха да привлекат вниманието на Гохин. Неколцина от облечените в смокинги мъже до тях бяха охранители, изпълняващи ролята на бодигардове. Тайлър усети, че отреденото му време почти е изтекло.

— Един от нашите разследващи се е натъкнал на ненадейно обстоятелство — съобщи Гохин тихо.

Тайлър бе чувал да наричат убийството по най-различни начини, но не и „ненадейно обстоятелство“.

— Никога не сме имали подобен случай. Допуснах, че човек като вас ще иска достъп до върха. Получавате го. По всяко време на денонощието, господин Тайлър, може да ме потърсите. Ще отговарям на обажданията ви, гарантирам ви. А сега — продължи той, оглеждайки тълпата, — желанието ви ще бъде изпълнено.

— Хари Уелс е преследвал латиноамериканец — обяви Тайлър без предисловия. — Нападнал е бездомник, с цел да извлече информация за този човек. И това ли ще съобщите на ФБР?

Гохин не загуби самообладание. Дори да знаеше нещо за латиноамериканеца, не си пролича по изражението му. Типове като него обаче посвещаваха специални усилия да овладеят изкуството как да запазят самообладание. Наемаха си дори инструктори. Тайлър не изключваше вероятността да е знаел.

— НКТС няма право да провежда криминални разследвания, нали? Защо тогава са ви наели?

Сега Гохин стоеше съвсем близо до Тайлър.

— За да събирам факти — отвърна Тайлър. — Така НКТС ще съобрази към кой отдел да насочи случая.

В този момент двамата сякаш бяха сами в огромната зала; заобикалящата ги тълпа служеше по-скоро за фон.

— Възможно е ФБР да приеме подобно обяснение. Но е възможно и да не го приеме. — И попита: — Кога възнамерявате да ги включите?

— Предпочитам да заловя латиноамериканеца и да сложа край — подчерта Тайлър. — Не е излишно да знам кой е той, разбира се. Няма да навреди, ако съумеем да предотвратим акцията да се превърне в мащабно разследване на ФБР. — Сниши глас: — НКТС се стреми към това толкова, колкото и вашата компания. Задачата ни е да осигуряваме безопасността по жп линиите. Този тип ни създава само неприятности.

— Съгласен съм — кимна Гохин.

— Вие предложихте да включим ФБР, не аз — напомни Тайлър.

— Но бихме могли да го отложим с ден-два.

— Нека поговоря с О’Мали — каза Тайлър — да задвижим нещата.

Гохин се извърна и посочи тълпата.

— Разполагаме с агент, който би ви помогнал да го осъществите.

Тайлър се постара да различи човека, когото Гохин му сочеше. Отне му няколко секунди. Агентът се оказа жена. Позната жена.

От другия край на помещението Нел Прийст впи очи в Тайлър и кимна.

За момент му се прииска да се обърне и да побегне.

— Пристигнала си тук преди мен, разказала си им доколко съм ориентиран в обстановката и твоите хора са подготвили Гохин — изреди Тайлър. — Как се справям дотук с догадките, Нели?

— Не ме наричай така — възпротиви се тя. Черната коктейлна рокля й стоеше по-добре, отколкото шита по модел на моден дизайнер сватбена рокля стои на булка. — Аз настоях да получа тази задача. Помолих да присъствам тази вечер — обясни тя. — Исках да ти се извиня, задето премълчах за Уелс. Изпълнявах нареждания. Не знам дали ще ми повярваш, но това ме разкъсваше. Не ми беше приятно да не споделям информация с теб.

Стоеше съвършено неподвижно. Само гърдите й се повдигаха от напрегнатото дишане.

— Използва ме — отбеляза той.

— Не аз решавах.

— Нарича се възпрепятстване на правосъдието. Конспирация. — После добави: — Гохин иска да ме умилостиви. Да изкара, че всичко е в резултат на някакво объркване. — И подхвърли саркастично: — То и така си беше. — Погледна я изпитателно. — Мога да подскажа на ФБР да подведат под отговорност теб и корпорацията ти, Нел. И той го знае! Отново ме използва!

— Всички тук сме инструктирани да сътрудничим. Изглежда не четеш правилно нещата.

— Тогава ми разкажи за латиноамериканеца — настоя той. — Тук и сега. Кой е и защо Хари Уелс го е преследвал?

— За пръв път чух за някакъв латиноамериканец в лагера за бездомници.

Тайлър не й повярва.

— Слушай, Хари Уелс беше един от личния екип на О’Мали. Нарича ги „Отдел за откликване“. Или само „Отдела“ за краткост. С тях прочиства лагерите за бездомници, когато щатските власти или местното население не го правят. През лятото обикновено обикалят по влаковете. Проверяват ги наслука: гонят гратисчиите и ги арестуват за незаконно нахлуване на чужда територия.

— Насилници.

— По-скоро като морски пехотинци или наемници. Ако някой някога ги залови, тези типове никога — ама наистина никога — не биха казали кой им е дал нарежданията. Ще поемат всичко за своя сметка. Ще заявят, че са побойници, които действат самостоятелно. Трябва да ги видиш, за да ми повярваш.

— Чупят капачки на колене, а? — Тайлър се сети за сцепеното стъпало на бездомника. — Колко са?

— Седем-осем. Най-много десет. Не мога да потвърдя нищо от това, Тайлър. Само знам, че отделът съществува и всички сме наясно за какво се използва, независимо дали заповедите са писмени, или не.

— Латиноамериканецът — повтори той, продължавайки да храни съмнения спрямо нея.

— Кой знае какво се е случило? Може да е ограбил Хари предишния ден някъде по линиите. Да го е излъгал или Хари се е разгневил за нещо, което няма нищо общо със задачата му. Кийт О’Мали не ми спомена и дума за латиноамериканец. Нищо. Според мен не тълкуваме правилно нещата.

— И аз ли? — попита Тайлър риторично. — От мен да знаеш: хората от Съдебна медицина ще открият тъмни косми в товарния вагон. Хари Уелс беше с кестенява коса.

— Добре, натъкнал се е на този тип. Станало е грозно. Цялата работа е неприятна: да гониш гратисчии по товарните вагони.

— И според теб е само това? Случайна среща, прераснала в грозно насилие?

— Не разполагам нито с информация, нито с доказателства за нещо друго — отвърна тя. — А ти?

— Трябва да говоря с О’Мали — настоя той.

— Ще се постарая да го уредя. Къде си отседнал?

— В „Емпайър“. Но държа да го видя сега, тази вечер. Ще бъда долу, в бара на хотела. Уведоми шефа си, че ако се срещне с мен тази вечер, ще вдигна много по-малко шум. Почти съм сигурен, че нашият човек е пристигнал в Ню Йорк с определена цел и не е изключено твоята компания да е потенциална мишена. А и не изключвам възможността въпросният Хари Уелс да го е знаел и именно затова да е преследвал човека. Едва ли разполагаме с много време. Градът е голям и той има преднина.

— Преувеличаваш случилото се.

— Човекът, убил Хари Уелс, не е бездомник, нито гратисчия и ти добре го знаеш. Откраднал е и дрехи. Начертал си е път за бягство, който включва раница, оставена в отделение за багаж. Взел е самолет до летище „Кенеди“. Това отговаря ли на описание на гратисчия? Не злепоставяй Хари Уелс, но не подценявай и другия тип. От два дни половината пазители на реда в Илинойс го преследват безуспешно. Бива си го.

— О’Мали ще се срещне с теб на бара.

Изглеждаше изплашена.

Колкото и да се опитваше, му беше трудно да не я харесва.

Поради настъпилото зад гърба им оживление и двамата се обърнаха. Хората — освен знаменитостите — предизвикват шумотевица, просто влизайки някъде. Гретхен Гохин обаче правеше изключение. Тълпата разнесе новината за нейната поява, все едно е пристигнала кралска особа. Тайлър я зърна съвсем бегло: порцеланова кожа, овладяно присъствие. Властваше над цялото помещение, докато вървеше право към баща си, където бе посрещната с отворени обятия и целувка по устните.

— Срещала ли си се с нея? — попита Тайлър шепнешком.

Не получи отговор, затова се обърна. Нел Прийст беше изчезнала.

В хотелския бар влезе нисък набит мъж с рунтави вежди и стегната походка, и огледа присъстващите като генерал, който инспектира войските си. Тайлър позна О’Мали по мрачното му изражение. Знаеше, че е бивш пехотинец, бивше ченге от Бостън, баща на пет деца, бейзболен фен и любител на бира. Ръкар осведоми Тайлър за всичко това в петминутния телефонен разговор, проведен от фоайето на хотела. Тайлър от своя страна му разказа за разговора си с Гохин и Ръкар остана доволен за момента, понеже Гохин е осигурил връзката.

Тайлър изчака в бара повече от час и точно смяташе да си тръгне, когато мъжът пристигна. По петите на О’Мали вървеше Нел Прийст, по лицето й не личеше какво мисли.

— Тайлър? — попита О’Мали.

Двамата се здрависаха. Мъжът имаше грубата ръка на работник.

— Кийт О’Мали, от охраната на Северното обединение — представи се той.

— Лорън Ръкар ви изпраща поздрави — съобщи Тайлър.

— Така ли? — Направи знак на бармана, който го препредаде на сервитьорка. О’Мали беше от хората, които барманите, сервитьорките и портиерите държат под око. Излъчваше властност, знак за избухлив нрав. Сервитьорката, уморена, но отзивчива, прие поръчката на О’Мали за „Хайнекен“. — Лорън и аз бяхме заедно пехотинци. Вероятно ти е спестил информацията. — Усмихна се. Няколко от зъбите бяха негови, макар и не много на брой. — Ръкар беше доста умен за пехотинец. И не достатъчно мускулест, ако ме разбираш. — Погледна към бармана, за да се увери, че поръчката му се изпълнява. — Познаваш госпожица Прийст.

Тайлър се разтревожи, задето Ръкар премълча за личната си връзка с О’Мали и охраната на Северното обединение. Пропускът не беше случаен. Раздвижи се притеснено на стола.

Нел Прийст го погледна, усмихна се и отново насочи вниманието към шефа си.

— Е — подхвана О’Мали, — сваляй картите, Тайлър. Какво те яде? Чух, че не ти харесвало как си гледам работата. Може да ме е засегнало, а може и да не е. Действаме в рамките на закона. Всичките ми хора имат разрешително за работа като пазители на реда в четирийсет и девет щата. Само шибаната Луизиана продължава да се мисли за френско владение. — Отново се усмихна, но видимо ставаше нетърпелив да получи бирата. — Сътрудничим на федералните винаги щом ни потърсят. Е, ти ни търсиш. Доколкото разбрах обаче, на никакъв етап ти не си питал госпожица Прийст каква е връзката между жертвата на убийството и нашата компания. Нещо повече — останах с впечатлението, че всъщност си й описал какво е станало. Влязъл си в ролята на водещ. Не съм давал указания на моите хора доброволно да информират федералните. Разбираш ли какво имам предвид? Някога си работил в полицията. Наясно си за какво говоря.

Тайлър продължаваше да се смята за полицай, независимо че вече не фигурираше във ведомостта и в списъка на отдела. Беше нещо вътре в него, което не можеше да се промени с щракване на копче. Наежи се и се насили да не уточнява как той вижда нещата около случилото се с Честър Уошингтън. Случаят го преследваше като сянка. Вместо това каза:

— Хари Уелс е съсякъл крака на бездомник с брадва, за да извлече информация. Това част от политиката ви ли е?

— Ако Хари е направил подобно нещо, гарантирам ти, че е бил провокиран. Ти беше там, видя тези типове. Хари… — Очите му се замъглиха от носталгия. — Работеше при нас почти десет години. Познава жп трасетата. По-вероятно е това, дето го разправяш, да го е направил не Хари, а някой от онези нехранимайковци. Нямаш представа какви лъжи разправят. Повечето не си спомнят какво е станало преди час, та ще помнят отпреди два дни. Но накъде всъщност биеш?

— Накъде бия ли?

— Да. Хари е мъртъв. Сполетя ни огромна загуба. Лишихме се от добър войник. Това ти го разбираш. Беше ни като брат. А сега ме порицаваш за нещо, което един мъртъв човек може да е извършил, но може и да не е. Как щеше да се чувстваш, Тайлър, ако беше един от твоите хора?

Тайлър погледна към Нел Прийст, но цялото й внимание продължаваше да е насочено към О’Мали. Питиетата пристигнаха. Всички видимо изглеждаха облекчени. О’Мали пресуши една трета от бирата още при първото надигане на халбата.

— Изпращаш агенти под прикритие посред зимата да се возят по влаковете, за да търсят гратисчии. Не знам защо, но ми звучи малко странно.

О’Мали запали дебела пура.

— Слушаш ли ме, Тайлър? — попита той. — Ушите ти отпушени ли са?

Беше снижил глас или заради дима от пурата, или за да не го чуват наоколо.

— Слушам те.

О’Мали се облегна назад и издуха дим към тавана. После подхвана:

— Нямам това впечатление. Нямам чувството, че ме слушаш. Приличаш ми на човек, взел решение. Мен това не ме засяга. Не аз поисках срещата.

— Сигурно учиш хората си да умоляват, но моят стил е друг, О’Мали. Искаш да извадя съдебна призовка ли, да раздухам случая в медиите ли? Нищо не ми пречеше да го направя, но се въздържах. А ти продължавай да играеш ролята на генерал или за какъвто там се мислиш. Аз съм тук, за да ви помогна. Обясних го на господин Гохин. Проследих евентуален заподозрян до Ню Йорк. С госпожица Прийст вече постигнахме единодушие, че поведението на този човек не говори той да е бездомен гратисчия или каквото там щете. Дяволски умен е. Убил е един от вашите хора. Измислил е как да избяга и наистина го е направил. И сега е тук, в Ню Йорк, където — по съвпадение — се намира централата на вашата корпорация. Дали според мен е случайна проява на насилие? Не. Дали според мен латиноамериканецът, когото Уелс е преследвал в лагера, е бездомник, задигнал портфейла му? — Последният въпрос зададе на Нел Прийст и отново се обърна към О’Мали. — Не, не смятам. След като не искате да вземете под внимание това, чудесно. Склонни сте да припишете всичко на съвпадението — също чудесно. Тогава ще напиша доклада си за Лорън Ръкар, той ще го предаде по веригата и някой ще намеси НКТС. Тогава не се знае какъв обрат ще вземат нещата.

Ирландското лице на О’Мали почервеня и за миг Тайлър се запита дали не го е притиснал прекалено. О’Мали дръпна силно от пурата, върхът й се възпламени до яркооранжево, тютюнът изгоря прекалено бързо — и едва ли изпита насладата, която се предполагаше, че пурата ще му достави. Изпи бирата, все едно е вода. Тайлър не докосна своята.

О’Мали седна напред и просъска шепнешком:

— Според госпожица Прийст вече сте направили скока. Така ли е?

Тайлър можеше само да гадае за какво говори мъжът. Двамата с Прийст бяха обсъдили множество възможности. Замълча и остави О’Мали да продължи.

— На всеки шест-осем седмици — интервалите варират — някой от товарните ни влакове дерайлира. До момента броят им е шест. Загубихме инженер, един машинист е осакатен. Нашите застрахователи загубиха десетки милиони. По-вероятно е дори да са стотици милиони. Проследили сме половин дузина следи в над десет щата.

— И на сцената се появява Хари Уелс — прошепна Тайлър, седнал срещу него на масата. Сърцето му заби учестено.

О’Мали кимна и продължи:

— Хари проследяваше една от по-надеждните ни следи. Гратисчия, когото спипахме в депо в Индианаполис, си спомни за някакъв латиноамериканец. Криел се във вагон и си спомни латиноамериканеца, защото смятайки, че е сам, мъжът внимателно наблюдавал преминаващите пред очите му пейзажи, поглеждал си часовника и си водел бележки. Това привлече вниманието ни, меко казано. Хари беше наблизо в Канзас сити — продължи той. — Изпратихме го в Тер Хаут и повече не чухме нищо от него.

— Четох за дерайлиралите влакове. Предполагаше се, че са в резултат на технически проблеми или защото било машинистите, било инженерите били пияни или дрогирани.

— Пенсионирахме няколко души преждевременно. Много по-евтино е за всички, вместо да попаднем в центъра на медийното внимание. Имаме клиенти, господин Тайлър. Притежатели на наши акции. Партньори, с които сме се слели. Някакъв маниак ни е взел на мушката, но не възнамеряваме да го огласяваме, особено след като дори не можем да докажем, че става въпрос все за един и същ човек. Разбираш ли за какво ти говоря?

— А извършителят един и същ ли е?

— Не разполагаме с доказателства, ако това питаш. Затова дадохме указания на госпожица Прийст да не споделя нищо. А и нищо не знаехме, честна дума. Само влаковете ни постоянно се преобръщат. А сега и Хари Уелс.

— Саботаж по релсите? Експлозиви?

— Нали ти казах: никакви солидни доказателства. Никакви. Нула. Причините изглеждат технически. Когато лагер на товарен влак се пръсне, носещата ос се измества. Напоследък се нагледахме на доста развалени лагери — добави той саркастично. — На шест броя, по-точно. Моята работа е — поне част от нея — да установя дали има съзнателно вмешателство, или не. Когато Бил Гохин пое компанията, пет години работихме без нито една злополука. А сега са налице шест дерайлирали влака за година и половина. Какъв залог, предполагаш, ще предложи букмейкър за това?

— Недоволни подчинени? Или не сте наели някой, а той е решил, че е несправедливо? Или уволнени служители от друга компания, разгневени, защото са останали без работа, когато сте се слели с тяхната компания? — Тайлър изброяваше разни възможности, но бързо осъзна, че броят им е огромен. — Да, засяга прекалено широк фронт.

— Огромен.

— Каза ли на Лорън Ръкар?

— Вашите хора са провеждали разследване успоредно с нашите. Няма сведения за съзнателно вмешателство. Попадаме само на разбити лагери. — Сега говореше малко по-високо. — Може дори да става въпрос за откачен, който като дете не се е наиграл достатъчно с влакчето си. Откъде да знаем? Страшно сериозно се захванахме с разследването преди около година, когато се преобърна третият ни влак. Хари… Хари Уелс подметна… Беше силно раздразнен. Не вярвам да е направил на човека онова, което казваш, но ако все пак се е разправял с някой от тези типове, го разбирам. — Погледна Тайлър право в очите. — Ти си наясно какво е да ти се изчерпи търпението. Няма защо да ти обяснявам.

Тайлър усети как лицето му пламва и как ръката му се свива в юмрук. Овладя се, преди да заговори.

— Той е тук, в Ню Йорк. Най-малкото е минал през града.

— Госпожица Прийст ме информира. Добре сте съобразили да поискате записите от охранителните камери. С огромно удоволствие бих видял записите, когато имаш възможност да ми ги дадеш. За нас този тип няма лице и това вече продължава доста дълго.

— И все още няма лице — подчерта Тайлър. — Вероятно видеозаписите ще хвърлят някаква яснота, но се съмнявам. Камерите обикновено са монтирани високо и се вижда над главите на хората. А и лентите обикновено са стари, на петна и със сривове в записа. Няма да го видиш ясно като на снимка.

— Напреднал си повече, отколкото моите хора — призна О’Мали с намек за уважение. — Когато пишеш доклада си за Лорън, прави каквото искаш, но що се отнася до доклада за НКТС, дяволски ще съм ти благодарен, ако точно този разговор не бъде споменат. Не го приемай, сякаш ти се бъркам в работата. Постъпи както се очаква от теб. — След малко добави: — Ако след като предадеш доклада и Лорън е достатъчно тъп да не те задържи, а си търсиш място…

Тайлър изпита облекчение и от предложението на О’Мали за работа, и поради предоставената от него информация. Поканата не му прозвуча фалшиво, нито беше опит да го манипулира. Просто предложение, поставено на масата; при това — примамливо предложение.

— Няма да пиша доклад, докато някой не ме завърже и не ме принуди — уточни той. — В това отношение сте в безопасност. А с устните ми доклади Ръкар решава как да постъпи.

— Значи възнамеряваш да продължиш!? — искрено се зарадва О’Мали.

— Напълно.

Погледна към Прийст. И тя го погледна. Май й беше приятно да чуе това.

— В града има между шест и десет милиона души, Тайлър — продължи О’Мали. — Над дузина наши агенти го търсят непрекъснато. И го правят от месеци насам. Наистина ли се надяваш да го откриеш тук?

О’Мали допусна грешка. Вероятно изпи бирата прекалено бързо. Тайлър се запита как така издирват някого от „месеци насам“, когато за латиноамериканеца се спомена наскоро. Тайлър понечи да обърне внимание на този факт, но вместо това отвърна:

— Не. Не мисля, че ще се наложи да го намеря. Обзалагам се, че той ще ви открие.