Паралелни лъжи

14

Тревожните мисли на Тайлър му попречиха да спи нормално през нощта. Разговорът с О’Мали го заинтригува и същевременно го разстрои. Криеха информация от него, от Северните щатски железници и от Лорън Ръкар. Самонадеяната арогантност на О’Мали тормозеше Тайлър. Мнението му, че Тайлър има малък шанс за успех, го ядоса, но, от друга страна, го амбицира.

Той се мяташе и въртеше — спеше лошо. Слабата зелена светлина на хотелския часовник до леглото светеше в лицето му и през затворените му клепачи. Събуди се с ерекция под чаршафите — беше сънувал, че прави любов с Нел Прийст. Осъзна, че тя също е окупирала мислите му. Отсъства от дома си само няколко нощи, но сякаш го бе нямало много по-дълго.

Тайлър се обади още веднъж на адвоката си, Хенри Хепъл, от когото научи за нежеланието на банката да преговаря относно изплащането на пропуснатите ипотеки. Имаха си категорична позиция: Тайлър да изплати всички текущи ипотечни дългове, възлизащи на крупна сума, плюс наказателна такса от 527 долара, а после — ако в бъдеще плаща редовно, документите, обявяващи ипотеката за просрочена, щяха да изчезнат. Защо ли не му предложат полет до луната?

Каза на Хепъл да продаде на търг колата му — нортън 1953, модел 7. Досега твърдо отказваше да го направи, защото за него нортънът символизираше последния му шанс за свобода. Ако наистина му отнемат къщата с цялото имущество, резервният му план предвиждаше да избяга за малко от реалността с нортъна. Колата се нуждаеше всичко на всичко от някой и друг долар за бензин, не повече.

Физическата разправа с Честър Уошингтън му отне постепенно всичко скъпо. Значението на разследването, свързано със закрития товарен вагон, нарастваше ежедневно. Отчаяно разчиташе на него. То представляваше не само единственият му шанс за някакъв доход, но също, според неговия начин на мислене, единствената реална възможност за работа в бъдеще, независимо дали с правителството, или с такива като Северното обединение. (Ужасяваща мисъл, но въпреки това не можеше да я отхвърли изцяло.) Никой не се блъскаше пред вратата му да му предлага работа. Ловците на глави щяха да се обадят.

По време на срещата с О’Мали се опасяваше Ръкар да не излезе на преден план. Като се имат предвид опроверженията на О’Мали, той се чудеше дали Ръкар няма да го отстрани от задачата. Разследването не беше приключило, но имаше нужда от силни доказателства, за да спечели на този етап. От друга страна, ако наличното, с което разполага, е предадено на ФБР, почти няма съмнение, че разследването е приключено. И тогава какво? Да приеме работа с О’Мали? Да работи рамо до рамо с Нел Прийст? Нито едното, нито другото.

Чудеше се как ли ще се почувства, ако се прибере при отнета къща и жена, която не отговаря на обажданията му? Почти нямаше за какво да се връща вкъщи и перспективата от това му се стори повече от ужасяваща.

В осем сутринта закуси в столовата на хотела, чудейки се защо не се е чул отново с отряда за сигурност на летище „Кенеди“. Надяваше се да не са го пренебрегнали, или, още по-лошо, да не са отхвърлили молбата му. Постигна голям успех при работата със записите от охранителните камери и продължаваше да вярва, че заподозреният е в града, а не се е качил на друг полет. Прелисти „Ню Йорк Таймс“, но не успя да се съсредоточи. Не спираше да го гложди предположението на О’Мали, че в толкова голям град случаят по същество е приключен: няма да го намерят.

Към девет часа се качи в стаята. Изгледа „Новините накратко“ и тъкмо се чудеше дали да се обади на Нел Прийст, когато в 9:20 клетъчният му телефон иззвъня; отговори нетърпеливо като любовник, който очаква обаждане.

— Аз съм, Нел Прийст.

— Какво има? — опита се да звучи непринудено. Краката му се подкосиха, гърдите му се стегнаха, беше му трудно да диша.

— Изгубихме още един. Дерайлирал.

Точно в този момент по „Новините накратко“ предадоха от хеликоптер картина на товарни вагони, паднали на една страна; вагоните бяха повдигнати един срещу друг, гореше огън. Тайлър беше спрял напълно звука, но надписите се четяха: „ГОРЕЩИ НОВИНИ НА ЖИВО, ТЕР ХАУТ ИНДИАНА“.

— О, боже — чу той собствения си глас.

Индиана отстоеше на по-малко от сто мили от мястото, където откриха замразения труп на Хари Уелс.

— Дават го по CNN на живо — обясни той.

— Машинистът и техникът са добре, както и другите. В един от вагоните има нещо като теч от гориво, което ни задължава да евакуираме района. Бъркотия е, Питър. Отивам там с О’Мали — този път със самолета на компанията — и той ти предлага място, ако искаш да дойдеш. Ще кацнем направо в Тер Хаут. Ще бъде много по-бързо, отколкото с обикновен транспорт.

По гласа й долавяше, че тя иска той да отиде.

— Знаеш как е: не мога да приемам подаръци от частния сектор.

— Но използва онзи полет с мен чак до Чикаго.

— Аз ти поисках услуга, не си ми я предлагала ти. И се надявах да не повдигаш въпроса. А колкото до О’Мали, той знае как да предлага.

— Обади се на шефа си. Обзалагам се, че ще направи изключение. Защо да не промени малко правилата.

— Дай ми координатите, в случай че проработи.

— Тръгваме от Тетърборо.

Тайлър си записа.

Независимо от одобрението на Лорън Ръкар, Тайлър се тревожеше да пътува в самолета на компанията с О’Мали. Не беше точно като да спиш с врага, въпреки че тази мисъл също го разсейваше — Нел Прийст се бе разположила на една от удобните кожени седалки точно срещу него. Съмняваше се, че О’Мали го покани да се възползва от полета само от благородство — такова поведение не се връзваше с човека, когото Тайлър срещна в бара на хотела. А щом не е благородство, значи е пресметнато усилие. О’Мали или искаше Тайлър да му е под ръка, или да е извън Ню Йорк. И двете възможности го притесняваха. Затова, преди да напусне Ню Йорк, Тайлър си резервира кола под наем и учтиво отказа на предложението да се вози в събърбаните, които О’Мали беше наел за себе си и за Прийст. Тайлър взе олдсмобил с две врати и гюрук, чиято неонова пурпурна боя правеше смешно спортното возило. За него обаче беше важно, че вече кара със свален гюрук.

— Какъв е планът? — Прийст му се обади по мобилния телефон, щом тримата поеха с коли извън летището.

— Това е първото ми дерайлиране. — Лъжата трябваше да прозвучи като шега, но тя я възприе на сериозно.

— Не харесваш О’Мали — констатира тя, — но ти казвам, Тайлър…

— Не става въпрос за харесване, а за доверие.

— А мен? — попита тя.

Как да й отговори? Зачуди се.

— Имам нужда от информация. Вътрешна информация. А О’Мали няма да ми я даде.

— Пробваш ли ме? Тайлър, аз работя за този човек.

— Не те пробвам. Колко агенти е привлякъл по случая?

— Дребна работа. Шестте момчета, които имаме в района, са на път.

— Нашият латиноамериканец ще иска да види останките, струва ми се — подхвърли Тайлър, изнервен, че споделя тази мисъл.

— По какво съдиш?

— Няколко кадъра от „Новините накратко“ няма да са му достатъчни. Ще иска място на първия ред.

— Внезапно стана профайлър?

— Споделям само мнение. Ако си отиде, ще си отиде.

— Говориш със заобикалки.

— Слушай, наясно сме, че преди около двайсетина часа е кацнал в Ню Йорк. Налага се да преценим дали той е организирал дерайлирането, преди Уелс да стигне до него, или се е върнал? Всеки от двата сценария предполага съвършено различна тактика на разследване.

— Харесват ми разсъжденията ти. Продължавай в същия дух.

— Не знам какво е планирал О’Мали, но инстинктът ми подсказва да се разследва сякаш се е върнал, защото в противен случай досега се е изпарил и ще преследваме следа, а не човек.

— Каква информация ти трябва? Колко агенти ще използваме?

— Трябва да разберем къде е спирал този влак през последните двайсет часа. Къде, защо и за колко? Трябва да знаем дали твоите хора са проверявали тази отсечка от трасето напоследък. Същото се отнася и за всеки от вагоните. Къде са били? Кога за последен път са ги проверявали? Мисля, че О’Мали ще прикрие всичко това. Иначе…

— Аз ще го направя — предложи тя.

— Нужни са ми сравнителни фотографии на този случай, както и снимки на други дерайлирания. От въздуха, стига да можеш да ги осигуриш. Ръкар ще даде кадрите на вещо лице, което да установи евентуалните прилики.

— И за това ще се погрижа.

— Надявам се О’Мали да не разбере за какво моля, макар да съзнавам, че е невъзможно.

— Нищо не е невъзможно — отсече тя. — Някои неща са просто по-сложни от други.

— Защо ми помагаш? — попита Тайлър. — О’Мали ли те накара?

— Ще се престоря, че не съм го чула. — Връщайки се на първоначалния им разговор, тя попита: — Какво стана с нашия човек, който искаше кадри от по-близък план?

— Донесла си видеооборудване?

— Разбира се.

— Който и да снима видеото, важно е да хване и тълпата. Гледай тълпата, Нел. Никога няма да го забележиш просто да си стои някъде. Номерът, който винаги използваме в отдел „Убийства“, е да се приближим до тълпата, но да го направим добре и ясно, и да търсим кои се опитват да се измъкнат спокойно. Един от тях е нашият човек — обясни той.

— От думите ти ме побиха тръпки.

Като си спомни предишната нощ, от нея го побиха още по-силни тръпки. Зачуди се какви щяха да бъдат взаимоотношенията му с нея. Никога преди не е бил с чернокожа жена. Колко далеч един от друг бяха техните светове.

— Задръж онези типове за разпит. И ме уведоми за тях, ако можеш.

— А ти? Какво си намислил?

— Залагам на нашия човек. И ако съм прав — добави той, — аз ще ти се обаждам, а не ти.

Тайлър използва логиката си по интуиция. Вече нямаше начин човек да пътува със самолет анонимно. Всеки пътник показваше документ за самоличност със снимка. Вярно, служителите на авиокомпаниите рядко проверяваха всеки детайл от шофьорската книжка, но те следяха дали снимката съвпада с лицето и дали името от книжката съвпада с името от билета. Вероятно заподозреният бе летял от Чикаго до Ню Йорк с фалшив документ за самоличност. Колко фалшиви документа обаче притежаваше и колко смяташе да използва? Обикновено документите се пазят, за да се използват, когато нищо друго вече не върши работа. Бандит, заредил се с документи за самоличност за възможно по-дълъг период. Дали техният човек ще използва безогледно документите? Тайлър прецени, че не. От практиката знаеше, че фалшив документ за самоличност се използва при незаконно теглене на пари, докато употребата му стане рискована, после — при възможност — се минава на друг документ за самоличност. За да изпробва теорията си, се обади в офиса на Ръкар.

— Имам малко домашно за твоите хора — започна Тайлър.

— А аз имам на бюрото си официално запитване от ФБР — прекъсна го Ръкар. — Чудят се дали разследваме криминално деяние и ако е така, защо?

Тайлър обаче продължи по своята тема:

— Сравни формуляра за полета на „Юнайтед“, с който нашият човек е летял до летище „Кенеди“, с формулярите на всички други полети за Индианаполис през последните трийсет часа. Обзалагам се, че ще излезе някое име. Тогава — продължи той уверено — изтегли записите от охранителните камери на местата за багаж, стоянките на такситата, автобусите, гишетата за коли под наем и на входа за пристигащите в Индианаполис. После направи същото за изхода и гишетата за чекиране в началното летище. Чекирането става с компютри, които слагат печат с точен час. Тези печати ще помогнат…

Ръкар го прекъсна:

— Да се определи кой запис от камерите да бъде проверен — продължи мисълта му Ръкар. — И нищо чудно да се сдобием с лице за разследване. — Поколеба се, но призна: — Впечатляващо.

— На летищата не записват веднага след двайсет и четири часа върху същите ленти. Пазят ги трийсет дни, преди да ги използват отново. Но за всеки случай е по-добре да побързаме — настоя Тайлър и попита: — Доколко трябва да се притеснявам дали ФБР ще ме изтегли?

— Закритият товарен вагон може да има връзка с последното дерайлиране. Ние се занимаваме с дерайлирането. Мисля, че не бива да се безпокоим. По ирония на съдбата дерайлирането ти запази работата. Аз ще следя ситуацията.

— Провери формулярите от полетите — подкани го Тайлър.

— Смятай го за направено.

От НКТС снабдиха Тайлър с дълго непромокаемо яке, което той нахлузи върху зимното си палто, и със специален противогаз. Захапал мундщука му, той стоеше далеч от другите детективи и спасители. Не беше лесно да стигне до мястото, където бе дерайлирал влакът; трябваше да паркира колата на пътя и да върви почти километър през калта. Не откъсваше очи от усукания и разкъсан метал на катастрофиралата жп композиция — претърколени товарни вагони, извити като ченгел. Излезлите от пътя си вагони образуваха камара, дълга петнайсетина и повече метра, в която имаше счупени траверси, релси и съединения, разпилени във всички посоки, пречупени, извити и строшени по ужасен начин. От тази гледка стомахът му се преобърна или може би противогазът и клаустрофобията му имаха нещо общо с това, че му се гади. Не спираше да мисли каква щеше да е картината, ако това беше пътнически влак: щеше да има десетки, вероятно стотици ранени и убити. Уилям Гохин и Северното обединение определено имаха по-голяма грижа: а ако негова цел станат пътническите влакове? Интересно, но обществото почти не обръщаше внимание на няколко хиляди тона товарен влак, излязъл от релсите. След ден-два изобщо нямаше да се споменава в новините.

Мястото беше претъпкано с местни пазители на реда и пожарникари. О’Мали и Прийст се чистеха от отломките. Всички носеха нещо за дихателна защита от остатъчните газове — вагонът, причинил теча, беше изолиран с бяла пяна срещу огън. Според представители на Северната щатска железница газовете били безвредни и не представлявали риск за здравето, но никой не искаше да рискува. Докато носеше маската, Тайлър се почувства малко като астронавт. Реалната сигурна полза от изтичащия газ беше, че държеше медиите настрана — зад бариерите, сложени на около километър разстояние. И от маските имаше полза — никой не говореше много, защото трябваше да вика, а дори тогава думите се губеха в пластмасовите маркучи. Всъщност газът беше толкова полезен, че за миг Тайлър се замисли за възможността О’Мали да го е поръчал. Никак не би се учудил.

Тайлър не знаеше достатъчно за разследването по дерайлирането, за да е полезен тук, но пожела да го види с очите си, да получи непосредствена представа от разрушенията и да направи снимки, които да даде на Ръкар. Гледката беше впечатляваща и обезпокоителна — част от огромно произведение на човешката инженерна мисъл, нелепо разбито на една страна.

Прийст се приближи до него през мъглата, разпръсквана с пожарникарски маркуч над трийсет и шестия вагон, където се предполагаше, че има запалителни вещества. За разлика от другите, които имаха конкретна работа, Тайлър стоеше далеч от останките. Когато я видя, той свали противогаза; Нел Прийст направи същото.

— Никога не си виждал такова нещо, нали? — попита тя.

— Май ти не си — поклати глава той. Имаше предвид, че тя никога не е присъствала на убийство.

— Почти всеки тук има определена задача; да потушава огъня, да поддържа комуникации, да оказва медицинска помощ. Най-важно за участниците в акцията е да съблюдават стриктно веригата на командването. По ирония на съдбата ти отговаряш за това. Знаеше ли?

— Защото съм от НКТС.

— Именно.

В прерогативите на Националния комитет по транспортна сигурност влизаше разследването на всяко произшествие, отнасящо се до транспорта.

— Нашите момчета, истинските момчета, са на път — поправи я той. — Говоря за Звеното за спешни случаи.

— Засега ти все още си ангажиран с тази задача. Дори агентите на ФБР са ти подчинени, докато твоята кавалерия не пристигне. Не е просто формалност, а начин на работа.

— Никога не съм виждал подобно нещо — призна той, — още по-малко съм разследвал. Дано се справя.

— Най-умното е да предадеш случая на местните — посъветва го тя. — Твоите момчета ще го поемат, когато пристигнат, но ти ще си герой, ако предоставиш случая за няколко часа на местните.

— Не на твоите момчета, така ли? — пробва я той.

— Слушай, ще направиш огромна грешка, дадеш ли случая на О’Мали, но никога не си го чувал от мен. Той го очаква от теб. Сигурна съм, че затова те покани да летиш дотук. Не само искаше ти, като човек на НКТС, да си на местопроизшествието, за да оглавиш йерархията, но смята, че му дължиш пост на ръководен фактор. Той се стреми към контрол. Ти си неговият билет.

— Разбрах.

Тя бръкна в джоба си и подаде на Тайлър списък с написани на ръка имената на градовете, където са били на депо различните вагони от дерайлиралия влак, и колко дълго са престояли.

— Дано това ти даде начален старт.

— Дано — кимна той.

— Какво има? — попита тя. — Очаквах да си благодарен за информацията.

— Благодарен съм — каза той, макар и неубедително.

— Слушай, Тайлър, възразих срещу отстраняването ти от случая. Положих много усилия да го предотвратя, и то преди изобщо да се насоча към Сейнт Луис. В работата си обаче Кийт О’Мали е осемдесет процента параноик. Особено е недоверчив спрямо федералните. Така раздробява информацията, че никой никога да няма пълна представа каква е картината. И аз не мисля, че съм съвсем наясно дори сега. А едва ли и ти си.

— За латиноамериканеца ли?

— Сто процента О’Мали знае повече, отколкото казва. А ти да летиш с нас? Кийт О’Мали прави услуга на федералните? От кога? Едно искам да те предупредя: пази си гърба. Скорошната ти история те превръща в твърде добра мишена за човек, който би си търсил изкупителна жертва. Вероятно О’Мали ти прави услуги, защото си вади погрешни изводи. Във всеки случай не желая да имам нищо общо с това. — И добави: — Харесвам те.

Той й благодари за списъка.

— Благодари ми по-късно — погледна го тя. — И си дръж телефона включен. Ако тук изникне нещо — което няма да стане — ще те уведомя.

За да проследи ходовете на саботьора, да намери доказателства и да установи пътя на бягството му, Тайлър отиде до последната гара на дерайлиралия влак.

По железниците в Грийнкасъл някога са се доставяли стотици милиони тонове въглища от мините в Апалачите до всеки по-голям град или градче в централните и в северните щати, а също до някои части в Западна Канада. Съдейки по липсата на ръжда по релсите, Тайлър твърдо реши, че оттук все още минават влакове, макар днешният трафик да беше очевидно по-слаб в сравнение с натоварването преди сто години. Сега дори не смятаха за депо опънатите едно до друго трасета, независимо че Северните щатски железници продължаваха да използват разклонението от Грийнкасъл като обходен маршрут в района на депото на Голямата четворка в Индианаполис и по-високите му такси. Всичко това Тайлър научи от набит чернокож мъж, малко над петдесетте, който с нищо не показа, че замръзва от студ в изцапаните си с масло работни дрехи и силно износените кантонерски ботуши; напротив — държеше се все едно е на плажа, целият усмихнат и грейнал.

— Малко ме безпокои как ще се преместят някои от тези вагони — обясни той, — защото не сме подготвени в нужната степен. Много бутане и дърпане, ако ме питате. В депото на Голямата четворка на североизток от тук ще бъде много по-лесно.

— А какво ще кажете за №9-90? — попита Тайлър, назовавайки дерайлиралия влак.

— Рано тази сутрин добавихме три вагона. Да, господине.

— Кога по-точно?

— По изгрев-слънце. Имаше слана. Стоманата се беше охладила доста при тези температури.

— Видяхте ли някого? Непознати хора? Нещо, каквото и да е?

— Не, господине — усмихна се той и заприлича на весел тиквен фенер. — А аз познавам всички в Грийнкасъл… включително и непознатите.

— Проверихте ли вагоните?

— Да ги инспектираме? Разбира се.

— Не, имам предвид дали проверихте за скитници.

— Гратисчии — уточни той и поклати глава, без Тайлър да забележи. — Не аз, не, господине. Човек трябва да е достатъчно глупав да скочи във вагона при тези температури, кой съм аз да го спирам? Сигурно е доста отчаян. Наоколо виждаме гратисчии повече през топлите месеци, но за мен няма разлика. Не ми е работа да охранявам тези вагони. Само ги бутам и дърпам, а заплащането за това не е страхотно.

— А ако някой е бил на един от тези вагони или вътре в него — няма значение — къде може да слезе? Влак 9–90 кога спира отново?

— Повечето от влаковете на Северното обединение спират в Тер Хаут.

— А някъде преди това? — продължи да разпитва Тайлър.

Човекът изглеждаше малко объркан.

— Има ли място, където човек да се качи или да слезе?

— Какво имате предвид, всъщност? — Едрият мъж изгледа Тайлър странно.

— Провеждам разследване за дерайлирането — напомни нетърпеливо Тайлър.

— Има много места, откъдето човек може да скочи от №9-90, ако реши да го прави. Влакът не е високоскоростен. №9-90 се движи веднъж седмично. От Тенеси до Мичиган. Превозва матрици за спирачки, най-вече от леярната на Брадърс стрийт в Чатануга. Този курс се изпълнява от петдесет години.

Под бремето на безсилието Тайлър се почувства в капан. Заподозреният си беше съставил план. Знаел е къде да удари смъртоносно №9-90 и как да избяга от района. Ако неочакваната му среща с Хари Уелс е била репетиция, той вече се е качил на друг влак за Сейнт Луис. О’Мали със сигурност щеше да прикрие тази възможност. За Тайлър оставаше надеждата заподозреният да не е напуснал още района, за да огледа отломките на дневна светлина, или да е променил маршрута за бягство заради проявеното към него внимание, оказано му от Хари Уелс. В такъв случай му се налагаше да импровизира или да премисли как да се измъкне. При положение че е останал, вероятно още се навърта наблизо или е на път да се измъкне. Тайлър се почувства обезкуражен, но не и победен.

— На много места може да скочи, така ли? — повтори той думите на мъжа.

— Да, господине. Точно така е.

— Ако човек няма собствена кола, как пътува от тези градове? — зададе следващия си логичен въпрос Тайлър. — С автобус? С влак?

— Със сигурен транспорт. Има ги и двата вида, но оттук нищо не ви върши работа. Влаковете на най-близката компания „Грей-дог“ тръгват от Клаувърдейл. — Погледна наетата от Тайлър кола. — „Амтрак“ се движи нагоре към Крауфордсвил — обясни той, удивен от себе си. — Но точно тук сме в нещо като ничия земя. По това трасе се превозват товари. Това е истинската жп линия.

— А други железници, влакове на други компании, на които някой да се качи — гратисчии, имам предвид. — Тайлър се опита да използва подходящата терминология.

— Пълно е. — Чернокожият започна да изброява, хващайки един по един дебелите си премръзнали пръсти: — „Амтрак“, „CSX“, Северните щатски железници, „Индиана“, „Западна Индиана“, „Луивил-Нашвил“. Избирайте си. Всички ползват едно и също трасе.

— Но останките от 9–90 блокираха линията — напомни Тайлър. — Нали?

— Не, „Амтрак“ не са блокирани. — Погледна Тайлър, както учител гледа ученик. — Влаковете на „Амтрак“ се движат по северните трасета, не по тези. А сега всяка от проклетите товарни линии извън Индианаполис ще трябва да бъде пренасочена към тези северни трасета. Аз ли какво ще правя? Ако не ме извикат да помагам долу при останките, през по-голямата част от следващата седмица ще бъда без работа. Помнете ми думата.

Тайлър се опита да се постави на мястото на заподозрения и прецени възможностите. Човекът имаше почти шестчасова преднина — щяха да са много по-малко, ако беше останал да се възхищава на делото си, както Тайлър очакваше. Ако дерайлирането беше нагласено да стане четири-пет дни по-рано, точно преди кървавия инцидент в закрития товарен вагон, всичко щеше да отиде на вятъра, но Тайлър се съмняваше в това. Според О’Мали дерайлиранията се дължаха на лоши лагери. Ако е саботаж, изглеждаше вероятно инцидентът да е станал непосредствено преди дерайлирането.

На север или на юг? С влак или с автобус? Тайлър се съмняваше, че беглецът ще открадне кола или ще хване чартърен полет. И едното и другото можеше много лесно да се проследи. Усещаше как времето му изтича, усещаше как човекът бяга, докато той стои на студа и говори с работника от жп депото.

— Кой се движи по-често — „Грейхаунд“ или „Амтрак“?

— От компанията „Грей-дог“ се движат вече само два пъти в седмицата — във вторник и в четвъртък — отговори едрият мъж. — Беше удобно, когато се движеха всеки ден.

— А „Амтрак“? — попита Тайлър с повече надежда.

— Всеки следобед.

Тайлър почувства облекчение. До обяд оставаше още време. Видя мигновена възможност: влакът на „Амтрак“ до Чикаго можеше да се окаже резервният маршрут на техния заподозрян. Бегъл поглед върху отломките и оттам — към Крауфордсвил. Един път в Чикаго вече беше използвал летището „О’Хеър“; щеше ли да го използва отново?

Тайлър благодари на работника от депото, тичайки към колата.

На предната седалка, с телефон, притиснат до ухото, Тайлър не само караше по улиците на Грийнкасъл, но и се свърза с автоматичната телефонна система на компанията „Амтрак“. Докато стигна до шосе 231, научи, че Крауфордсвил, гара на „Амтрак“ с автоматично управление, предлага две възможности, не една, както току-що му бяха казали: „моторен файтон“ до Блумингтън, Илинойс, а после влак на „Амтрак“ до Сейнт Луис или експрес на „Амтрак“ до Чикаго. И двата тръгваха от Крауфордсвил в рамките на час.

Тайлър избра експреса, защото тръгваше пръв. Имаше доста път, но той така или иначе караше, вярвайки, че си струва. Увеличи скоростта на сто и двайсет километра в час. Трябваше да измине почти четирийсет километра за седемнайсет минути.

Наоколо се стелеше равната като тепсия земя на Индиана, прорязана само от малки пътища, толкова прави, че на Тайлър му приличаха на жп линии. Впрочем всичко му напомняше на жп трасе. Мобилният му иззвъня. За да чуе, се наложи Тайлър да намали високата скорост. Беше Ръкар.

— Откога имаш кристална топка? — попита човекът от НКТС.

Тайлър се развълнува. Беше натоварил Ръкар да провери повторно формулярите на пътниците. Очакваше да отнеме ден-два, дори седмица — един господ знае колко.

— Имаме ли име? — попита недоверчиво.

— Ще оцениш иронията — изхили се Ръкар. — Човекът всъщност има…

— Моля те, карай по същество.

— … чувство за хумор.

— Умирам от смях.

— Кевин Кристофър Джоунс е записан и за полета на „Юнайтед“ от Чикаго до летище „Кенеди“, и отново миналата нощ за полет на „КомЕър“ от Синсинати до Индианаполис. Билетът му е издаден в Нюарк.

— Не виждам къде е смешното. — Тайлър се почувства замаян. Толкова силно пулсираха вените. Име! Измислено или не, това беше начало.

— Кевин Кристофър Джоунс. Инициали К. К. — Ръкар спря за момент. Тайлър все още не схващаше. — К. К. Джоунс. Кейси Джоунс! Сега схвана ли?

Колата се отклони и загуби резервните си гуми, като почти поднесе. Тайлър си възстанови контрола.

— Шегуваш се. Човекът си прави шега от това?

— След малко трябва да имаме снимка от камерите на изхода. Дано лицето му се вижда добре.

Снимка!

— Имаш ли правомощия да забавиш един експресен влак на „Амтрак“, като спре на гарата? — Едва тогава мисълта хрумна на Тайлър. Та сега той работеше за правителството.

— От какво имаш нужда? — попита Ръкар.

Тайлър се ухили. Да работиш за правителството не е чак толкова лошо нещо.