Паралелни лъжи

24

40 часа

Оставаха 40 часа до пробния пуск на влака стрела. Алварес се огледа в огледалото на Джилиан: изненада се колко дълбок отпечатък са оставили възрастта и изтощението около очите му и върху леко намръщеното изражение на челото му — нещо, от което нямаше и следа преди единайсет месеца. Джилиан тръгна неохотно за работа, оставяйки Алварес с чувството за дом, за интимна връзка. Сега това усещане му се струваше коварно разрушително. Само за няколко минути цели светове можеха да се появят и да изчезнат — като учител по физика той добре познаваше астрономията — както и неговият свят, особено сега, когато се приближаваше към края на финалното си противопоставяне с Уилям Гохин. „Не станах по-добър с това, което направих, мислеше си той разочарован. Не съм по-идеален, не съм по-безпогрешен. И няма да стана с това, което се каня да направя.“ Въпреки че се чувстваше решен, устремен, той виждаше и отвъд амбициите си. Някъде между деликатната красота на справедливостта и кръвожадната мъст се намираха неговата съпруга и децата му, които го викаха за помощ. А за тях той би направил всичко.

Добре разбираше, че следващите четирийсет часа ще му се сторят най-дългите дни от живота му (макар нищо да не можеше да се сравни с онзи първи ден след инцидента) и ще минат без сън, само с енергийни блокчета и вода от пластмасова бутилка.

Първата му задача бе да вкара раницата в жп депото „Медоус“ в Нюарк, без да го забележат.

Чрез Интернет се сдоби с разписание на товарен влак към Източния бряг, включително пристиганията и заминаванията за и от „Медоус“, където според вътрешни документи на Северното обединение влакът стрела понастоящем бе отклонен в страничен коловоз.

Алварес провери раницата за последен път, за да не оставя нищо на случайността. Поставяйки всеки предмет, той го отмяташе върху предварително изготвен списък. Това не беше ново за него, дори се смяташе за ветеран, но провалът винаги идва от немарливо планиране. Стремеше се да увеличи в максимална степен възможностите си и никога не подценяваше врага. Общо двайсет и седем предмета — някои съвсем малки, например фенерче във формата на писалка, компютърна карта или пинцети; други — големи и тежки, като ръчно изработен транспарант за прозорец или чифт електромагнитни „скоби“, достатъчно устойчиви да задържат оксижен за специален корпус. За трети път този ден Алварес сложи всички тези вещи в раницата. Само едно забравено нещо означаваше провал.

Облече дебел гащеризон в пясъчен цвят, подплатен елек за топлина и нахлузи работни ботуши. Докато се возеше в метрото на път за Бронкс и малкото жп депо, придърпа плетена синя шапка на ушите си. Метна през рамо раницата и се отправи да търси товарна композиция №717 и върволицата от пет празни платформи, която утре щеше да се отправи към депо „Медоус“. Като пристигне там, композиция №717 ще бъде отбита в глуха линия.

Сложи си ламинираната идентификационна табелка, валидна за Централните железопътни линии на Ню Йорк. Сдоби се с нея благодарение на сайт в Интернет, който показваше почти всички съществуващи табелки. Беше около нулата и духаше постоянен северен вятър, но той бе в състояние да върви часове наред, без да обръща внимание на студа. Беше напълно концентриран. Промъкна се през оградата на депото през една от множеството дупки. Бронкс не беше добре охраняван район. Мина покрай десетки изоставени вагони на метрото — частите на някои бяха сериозно разграбени. Имаше шест резервни коловоза, всеки дълъг по неколкостотин метра: платформи, товарни влакове, цистерни. Някои изглеждаха така, сякаш никога повече няма да помръднат; други стояха с широко отворени врати, понеже наскоро ги бяха разтоварили.

В тъмната зимна нощ луната се бореше да изплува над високите зимни облаци като бледа електрическа крушка. Алварес почти не виждаше пред себе си без фенерче.

Отне му известно време да намери композиция №717. Тръгна успоредно на вагоните и намери нужния му: тринайсетия отзад напред. Каквото и да беше числото, щастливо или носещо нещастие, настроението му се повиши, когато откри вагона.

Извлече раницата и пропълзя под вагона; в лявото му ухо беше пъхната слушалката на малко радио за вътрешни връзки.

Спираше радиото за пет секунди на всяка честота, даваща информация за състоянието на уличното движение, и после продължаваше към следващата активирана честота. Алварес търпеливо минаваше от канал на канал, предаващ информация с арабски акцент за лимузини и таксита, защото по това време на нощта предаваха данни предимно за такова движение. Изведнъж невероятно чист глас (което подсказваше, че е съвсем наблизо), попита:

— … някой видя ли току-що човек на четиринайсети коловоз?

Алварес застопори радиото на тази честота и се запита дали композиция 717 е на въпросния коловоз и дали той не е обектът.

— Искаш ли да проверя? — попита по-нисък глас.

— Да.

— Тръгвам по северната страна на четиринайсети — съобщи ниският глас.

— Ти вземи южната част, Били.

Глас на пушач потвърди, че поема южната страна на четиринайсети коловоз.

На следващия ден Алварес не можеше да влезе ей така в депото „Медоус“ на Нюарк с раница на гърба. Трябваше да я закачи към вагон на композиция 717, за да пристигне скрито гушната като сукалче, без никой да разбере.

Но вероятността охраната да е надушила присъствието му, го изпълваше с желание да има и друг начин да осъществи намерението си.

Стигна до средата на вагона, където имаше добре затулено място. Ако не се погледне с огледало или някой не пропълзи под вагона и не погледне нагоре, нямаше да забележат раницата. Напъха я там и я прикрепи с найлонови ленти.

По земята от двете страни на влака играеха кръговете на фенерчетата. Охранителите идваха от противоположни посоки и всеки момент щяха да го засекат, без да му оставят никаква възможност да се измъкне. Ако хукне сега, дори и да успее да избяга, ще привлече вниманието им именно към този вагон и ще намерят раницата. Загледа се внимателно в лъчите на фенерчетата и установи, че двамата охранители спират при всеки вагон и насочват светлината под него.

Погледна нагоре към раницата, провери здравината на найлоновите ленти и се придърпа на мускули нагоре към тъмното място там. Прилепи лице до найлона и усети как ръцете го заболяват от напрежението. Изчака издайническите светлини на фенерчето да се появят. Болката ставаше все по-силна. Бицепсите и гърбът му изтръпнаха.

Зърна слаба светлина. Изтегли се още по-нагоре.

Светлината съвсем приближи, стана по-ярка.

Остана съвършено неподвижен. И най-малкото движение щеше моментално да го издаде.

Жълтият сноп светлина мина под него, затанцуваха сенки. По челото му потече пот и замъгли очите му. Затаи дъх.

Стъпките отминаха. Светлините се отдалечиха. Алварес започна да се отпуска и усети облекчение в мускулите, когато съвсем наблизо дочу гласовете им. Отново се надигна на мускули; ръцете му трепереха.

— Нищо! — обяви един от гласовете.

— И тук — обади се другият.

Мъжете разговаряха между двата вагона, на по-малко от три метра от него.

— Хайде да продължим все така от двете страни и да проверим дали всички вагони нататък са заключени.

— Дяволски студено е.

— Да, но трябва да го направим.

— Добре, хайде.

Все така от двете страни на влака охранителите продължиха пътя си. Стъпките им постепенно заглъхваха. Алварес се отпусна върху чакъла между траверсите и погледна местонахождението на двамата охранители. Остана неподвижен в продължение на няколко минути, докато пазачите не изчезнаха. Едва тогава се търкулна, изправи се на колене и провери още веднъж дали раницата е здраво закрепена.

Измъкна се изпод влака и прикривайки се в сянката, тръгна бързо край композиция 717, търсейки дупка в оградата. Погледна дали има някой наоколо, мина през дупката и хукна.