Паралелни лъжи

26

24 часа

Предизвикателството се състоеше в това да извърши дерайлирането на влак, движещ се с двеста и осемдесет километра в час, на който се возят стотина журналисти и важни личности, без някой от тях да пострада сериозно или — не дай си боже — да загине. Всеки преподавател знае колко е важно да си подготвен и в този случай Умберто Алварес не правеше изключение. Неговите рисковани набези през последните месеци в Главната квартира на Северното обединение на Парк авеню го въоръжиха с информация за системите за водене и стабилизиране на влаковете, с процедурите по безопасността и дори с разписанието и маршрутите на големия брой товарни влакове на компанията.

В 3:58 следобед в четвъртък, 18 декември, ранният зимен залез обгръщаше с мъглив здрач жп депо „Медоус“. Именно заради този здрач и защото в него очите трудно различават детайлите, Алварес избра времето, когато новата смяна застъпва в четири следобед. Ако имаше някакъв шанс да се промъкне през входа, беше точно сега.

След многократни опити да влезе в добре охраняваното депо, накрая реши за уместно да използва измама, а не предпазливост. Знаеше, че всички пристигащи влакове се претърсват щателно. Бе рискувал да остави раницата в един от тези влакове, но не би рискувал живота си. Едно е да скриеш малка черна раница, съвсем друго — цял човек.

Изглеждаше по-малко вероятно да събуди нечие подозрение, ако при застъпването на новата смяна в студената зимна вечер се престори на дежурен от охраната. В негова полза беше и фактът, че по указание на О’Мали заради работещите извънредно, депото се охраняваше през цялото денонощие от дузина охранители — три пъти повече от обикновено. Колкото са повече, толкова по-весело и толкова по-лесно за Алварес да се слее с тях. Смешното беше, че при по-малоброен състав щяха да открият по-лесно натрапника.

Застанал в алеята срещу входа на депото, Алварес свали ципа на купеното от Армията на спасението черно найлоново яке, което бе облякъл върху тъмносинята униформа на охранител. Заедно с баджа, тя щеше да му осигури влизането вътре.

Алварес остави якето разкопчано, та баджът да се вижда. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. В следващите няколко минути дванайсет охранители щяха да си тръгнат за вкъщи, а тринайсет щяха да ги сменят. В червена метална туристическа кутия бе сложил сандвич с риба тон, кока-кола и малък пакет чипс, а в метален термос — кафе „Блу Маунтин“, може би единствената улика, разкриваща неговата истинска самоличност.

Ако нещо се обърка, разполагаше с резервен план — още една причина да предпочете да влезе пеш. Заловяха ли го в пристигащ влак, щеше да се окаже в заградено пространство. Провалеше ли се на портала, щеше да избяга по внимателно разучен маршрут до таксито, което го чакаше. Беше платил на шофьора петдесет долара за десетминутен престой, който вече течеше.

Пластмасовият ламиниран бадж, защипан на гърдите му, се поклащаше при всяка крачка и ритмично почукваше по едно копче. На около двайсетина метра видя как двама охранители хванаха баджовете си, при влизането ги показаха на човек, скрит от погледа му в будката на входа. Явно тук не проверяваха много внимателно документите за самоличност. Двамата мъже влязоха, без да забавят крачка и без да проговорят. Предположенията му се потвърдиха. На това място никой не очакваше изненада. Редовите служители просто си вършеха работата, както би я вършил зидар или боклукчия. Повечето от охранителите — бивши атлети от колежите — навремето бяха наблягали повече на спорта, отколкото на обучението. Мускули за сметка на мозъци. Мениджърите в Северното обединение се безпокояха да не би някой да посегне на влака, но охранителите си имаха други грижи: смяната да застъпи навреме и да не им е студено. Всеки новопристигнал се отправяше към една служебна каравана.

Комбинацията от бадж и характерната униформа явно бе достатъчна да му осигури достъп вътре. Преглътна, обърна баджа към прозорчето на пазача, като избягваше да го гледа, и продължи да върви, сякаш е влизал тук стотици мъти. Никой не го спря. Никой не му извика. Никой не броеше колко човека влизат.

Двамата охранители преди него се бяха упътили към караваната, а Алварес сви надясно към безкрайната редица от вагони. Лампите хвърляха синкава светлина върху депото, борейки се със сгъстяващия се здрач. Някъде напред в мъглата Алварес видя как изпод един товарен вагон излетя мръсна птица. Петдесетина метра по-нататък изчезна и Алварес.

През последните месеци прекара безброй часове из разни депа като това и все пак то не приличаше на никое друго. Надяваше се да е последното. Тук щеше да се качи на влака стрела за пръв и последен път. Оттук щеше да нанесе заключителния си удар по Гохин и по неговата корпорация; удар, от който няма да се съвземат. Ако всичко мине добре, никой няма да пострада, но една корпорация, оценена на милиарди долари, щеше да се сгромоляса.

Изминаха почти два часа, преди Алварес да открие влак №717 — отчасти, защото се чувстваше длъжен да играе ролята на охранител от Северното обединение и да го видят, че патрулира из района, отчасти поради внушителните размери на депо „Медоус“. Радиостанцията, модел UNIDEN ВС 245XLT с размер на клетъчен телефон, защипана на колана му, имаше обхват от триста канала, включително на таксиметровите диспечери. След почти половинчасово вслушване в непрекъснатия радиообмен, най-после установи кой канал използват охранителите от Северното обединение и настрои апарата на същата честота. Всеки охранител се свързваше редовно с диспечер — тъй наречения „Контролен център“: на всеки десет минути докладваше къде точно се намира в депото. Ритмичността на тези обаждания изненадаха и разтревожиха Алварес. Това означаваше, че работата е добре организирана и Контролният център се грижи да разпредели охранителите така, че да покриват оптимално депото.

Затова, дори след като откри влак №717 в периферията на депото, почти на километър от влака стрела, Алварес обиколи два пъти товарния влак от край до край, опитвайки се да се постави на мястото на диспечера и да си представи движението на охранителите. Никак не му се искаше да го забележат как измъква раницата изпод вагона.

След двайсетина минути избра промеждутък от време, когато наблизо не се мяркаше жив човек. Нервите му обаче се опънаха до крайност от внушителната координация на охранителите на О’Мали. Те общуваха помежду си, сигнализирайки си по два пъти с фенерче, за да се разпознаят. В студената нощ сигналите приличаха на огромни бели светулки.

Използвайки подходящия момент, Алварес се търкулна под товарния влак и опипа с ръка долната страна на вагона. Докосна раницата и през него премина вълна от енергия. Сега му предстоеше да се придвижи внимателно заедно с раницата от единия до другия влак. В случай че се сблъска с някой охранител, се надяваше да се прикрие, като остави раницата настрани и се върне за нея по-късно. Всичко започна да му прилича на танц, на крехка хореография. Огледа се за светлина от фенерче и се ослуша за човешки стъпки. Внимателно разучената карта на депото — толкова внимателно, че дори бе запомнил наизуст интернет снимките от сателита — се бе запечатала в съзнанието му. Диспечерът местеше своите шахматни фигури, а Алварес се придвижваше от един влак към друг все така предпазливо и все повече се доближаваше до влака стрела. Бе чакал този момент осемнайсет месеца. Не можеше да се провали сега.

Нещо страшно се беше объркало. Алварес бе изучил от горе до долу в детайли влака стрела, и то не другаде, а вътре в офисите на Северното обединение, където разгледа и проектите на механиката и на електрониката. След почти тричасово пълзене от коловоз на коловоз, влачейки раницата, се озова пред локомотива, който по нищо не отговаряше на въпросната техническа характеристика.

Самият влак се състоеше от два пъти по-малко вагони, отколкото бяха определени за изпитанието. Локомотивът би заблудил човек, не така добре запознат, колкото Алварес, ала въпреки аеродинамичната си предна част и сребристия цвят, модифицираната му сцепка разкриваше истинската му същност. Сцепката представляваше търговска марка на локомотива от по-стария модел и бе инсталирана така, че различни типове вагони, произведени в Америка, да се прикачват към произведения във Франция локомотив. В най-новия модел тази сцепка липсваше, защото от заводите във Франция и Белгия бяха доставени олекотени пътнически вагони с контролирано управление. Локомотивът пред него — наследник на френските TGV, турбодизел, и много красив модел — не притежаваше японската мощ, необходима да се извърши изпитанието по отсечката Ню Йорк — Вашингтон на най-бързия влак, управляван от човек.

Този не беше истинският влак. Сърцето му почти замря. Всички охранители, всички светлини, радиообменът — всичко беше както трябва заради него, само заради него. Втрещен от изненада, той изпълзя, като остави раницата и погледна към задната част на влака. О’Мали го бе измамил, бе преместил истинския високоскоростен влак на друго място.

— Ако нямаш какво да правиш, помогни ми да натоварим тези манекени — обади се едър охранител зад него.

Думите му свариха Алварес неподготвен. Мъжът имаше черна брада и рамене, широки колкото врата.

— Ял съм нещо развалено на обяд — оплака се Алварес. — Няма да е зле да отида до онова място. — На влизане в депото беше видял химическите тоалетни.

Измамен. Червенина обля лицето му. Къде, по дяволите, бяха скрили цял влак?

— Отивай и не се бави, та да ми помогнеш — подкани го охранителят. — Това нещо тръгва след няколко часа.

Измамили бяха дори охранителите? Мъжът не знаеше, че не охранява истинския влак. Като се вгледа по-отблизо, Алварес пак се замисли. Охранителите пълнеха вагоните с манекени, предназначени за тестване. Вагоните всъщност бяха тези, които Алварес бе очаквал да види. Само машините бяха различни. Но за него бяха важни японските локомотиви и техните компютри за управление. И така, какво, по дяволите, ставаше?

— Връщам се след минута — обеща Алварес и тръгна към локомотива.

Погледна към раницата, останала в сянка. Имаше нужда от тази торба. Ще си тръгне при застъпването на следващата смяна. Кой би му попречил да изнесе чанта от депото, запита се той. Усети пулсиращо главоболие първо в челото, а после и в слепоочията си.