Паралелни лъжи

15

Влакът на компанията „Амтрак“ за Чикаго не потегли навреме от гара Крауфордсвил. Стомахът на Алварес се сви. Ако влакът бе пристигнал със закъснение, беше друг въпрос, но той пристигна съвсем навреме, бавеше се обаче да тръгне от малката гара и Алварес започна да се съмнява в резервния си план. Заради инцидента в товарния вагон се наложи да се отклони от първоначалния си маршрут с товарен влак, а и понеже се страхуваше, че ССО ще дебне всички товарни линии, прекара последните шест часа в малка хотелска стая в град Брейзил, където се посвети на Интернет.

Съгласно резервния му план за бягство с влака на „Амтрак“ от Крауфордсвил до Чикаго, той заобикаляше Сейнт Луис.

Преди няколко месеца се сдоби не само трудно, но и срещу много пари с два комплекта кредитни карти и шофьорски книжки с еднакви имена. Досега не ги беше използвал — за пътувания със самолет използваше трета шофьорска книжка, на името Кевин Джоунс. Другите две пазеше само за най-напечени ситуации, защото знаеше, че могат да бъдат използвани безопасно само веднъж.

А сега той преценяваше ситуацията като напечена.

В Северното обединение знаеха, че си имат работа със саботьор. Информацията не беше стигала до пресата само защото съобщаваха пред обществеността, че има различни причини за дерайлиранията. Тяхната служба „Сигурност“ обаче не се съмняваше, че той бърза — при това отчаяно — да се махне оттук. Същевременно неговата самоувереност му позволи да се забави с няколко часа и да постъпи неочаквано. Всяко вземане на кола под наем в областта би било или вече беше проучено от ССО. Така че сегашният му план предвиждаше да пътува с експреса до Чикаго и да вземе кола под наем там. Най-важно беше да се отдалечи от Южна Индиана.

Алварес се беше научил да не издава вълнението си. И все пак с всяка следваща секунда все по-сериозно се замисляше над варианта да слезе от влака. Чудеше се дали не очакват пък точно това от него? Може би наблюдават композицията да видят кой ще слезе? Нямаше представа доколко е във властта на компания като Северното обединение да забави движението по цялата линия, но изглеждаше съвсем възможно. Дерайлирането би позволило всякакви изключения.

Чувстваше се като в ковчег. Като се изключат автобусите и товарните влакове, почти нямаше с какво друго да напусне Южна Индиана. Обземаха го съмнения, питаше се дали не беше по-добре да бе откраднал кола, или да бе намерил някоя изоставена ферма, където да се скрие. Упрекна се, че е започнал да се разсейва. Трябваше да вземе решение, и то бързо.

Наложи си да се успокои и да остане във влака; следеше внимателно платформата, за да види дали някой ще се качи, или ставаше въпрос за закъснение, причинено от проблем по линията. Обмисляше как да постъпи, в случай че някой се качи във влака. Скоро кондукторите щяха да минат да съберат билетите на новите пътници — с него общо трима. След като това стане, самоличността му ще бъде установена. Запотен, погледна часовника си. Закъсняваха с единайсет минути. Струваше му се, че е минала цяла вечност.

Жената на седалката до него го наблюдаваше и също започваше да се изнервя.

— Мислите ли, че се е случило нещо? — попита тя.

— Да — отговори Алварес, — твърде е възможно.

— Господ да благослови Интернет — възкликна Лорън Ръкар.

С телефон отново прилепен до ухото му, Тайлър спря колата. Намираше се пред потъмнялата алуминиева броня на влака, мокър от студения зимен дъжд, който превръщаше снега в бял цимент. Дългата композиция се извиваше по протежението на релсите и се сливаше с хоризонта — зловещо чудовище от стомана, стъкло и мощ. Никога преди не беше задържал влак.

На платформата униформен кондуктор потриваше ръце, пъхнати в ръкавици, за да прогони студа. На Тайлър му се искаше да има начин да се качи, без да го забележат, но вече беше твърде късно за това. Изпитваше задоволство, дори само защото влакът още е на гарата, въпреки че повечето пътници от страната на платформата щяха да видят лицето му. В пътническото си куфарче носеше лаптоп, малко документи и дрехи за три дни, но вече мръсни. Мечтаеше си за бейзболна шапка или за нещо друго, с което да закрие лицето си, но бе оставил бейзболните си шапки на закачалката в къща, където нямаше достъп.

— Виж, малко бързам. Влакът ме чака — припряно откликна Тайлър. Излезе от колата и си взе куфарчето.

— Имаме снимка на нашия заподозрян на излизане от летището в Индианаполис — съобщи гордо Лорън Ръкар. — Не е от най-доброто качество или от най-добрия ъгъл. Носи черно кожено яке и голяма раница. Лицето му не се вижда добре.

На Тайлър му се стори интересно, но не му помагаше особено. На записа от охранителните камери на летище „О’Хеър“ вече бяха видели черното яке и раницата. Помоли Ръкар да му изпрати снимката на имейла. Щеше да се включи в Интернет, след като се качи на влака.

— Това ли е всичко? Ще ти звънна пак.

— Има още — продължи Ръкар. — От летището са намерили бордовата му карта от Синсинати. При изследванията в местната лаборатория са открили остатъци от отпечатъци с пет различни размера.

— Бордовите карти минават през много ръце — напомни Тайлър предпазливо.

— Сканирали са отпечатъците и са ги пуснали за сравняване във всички банки с пръстови отпечатъци в страната. Затова споменах Интернет преди малко — резултатите излизат със скоростта на светлината. Буквално. Всичко това се случи през последните два часа. Нашето искане е с приоритет, така че сме в първите редици. В момента проверяват отпечатъците в националните и щатските арести за углавни престъпления, както и в базата данни на Северното обединение, за да изключим служителите и да ограничим търсенето. До няколко часа ще проверим базата данни на армията, щатските и федералните служители, медицинските работници, учителите, социалните служители, каквото поискаш.

Ръкар замълча, за да си поеме дъх. Сърцето на Тайлър биеше лудо и това нямаше нищо общо с бързането да се качи на влака.

— Ще идентифицираме кучия му син — добави Ръкар. — Тайлър? Чуваш ли ме?

— Прати ми имейла — повтори Тайлър, стигайки до кондуктора, който вече даваше знак на влака да потегли.

Алварес видя как един мъж слезе от спортен кабриолет и се приближи до кондуктора, който му помогна да се качи. Момент по-късно влакът се движеше. Алварес притвори очи, за да запечата в паметта си лицето на този пътник. Във влака току-що се беше качил враг, в това той беше напълно убеден. Умът му работеше бясно. А сега какво? Възможно ли е хората на О’Мали да са го проследили до влака? Беше ли оставил някакви следи, по които да се ориентират, след като толкова се беше трудил да избегне подобно нещо? Дали пък не беше удар на сляпо, случаен късмет — О’Мали да проверява всяка възможност? В този момент погледът му се спря на разноцветните фишове, закрепени на гърба на седалката пред всеки пътник. По тях кондукторите се ориентираха кой си е платил и къде точно се е качил. Всеки момент кондукторите щяха да направят обиколката си. Всичко, което трябваше да направи, е да допипа един от тези фишове и тогава няма да му поискат билет. Две обстоятелства бяха на негова страна: влакът беше препълнен, а той се качи в среден вагон, което му позволяваше да се движи и напред, и назад.

Влакът тракаше и се клатушкаше, набирайки скорост по релсите. Алварес се извини и се промъкна край възрастната жена, седнала до пътеката. Остави раницата в багажника над седалките. Не желаеше да показва, че сменя мястото си, не искаше да привлича вниманието. Опита се да заглуши тревогата, която звучеше в главата му и излизаше все повече извън контрол. Ще се опита да спечели няколко минути, а после при първа възможност ще скочи от влака.

Тайлър се олюля, когато влакът започна да се движи. Чудеше се доколко това преследване е смислено. Нямаше никаква представа каква е вероятността заподозреният да пътува именно в този влак, но не можеше да го остави да се измъкне просто така. Защо да се навърта край сцената на катастрофата заедно с още дузина детективи, надпреварващи се кой да е шефът? Познаваше добре служителите на реда — първо говорят, после действат.

Влезе през тежката врата в пълния, но тих вагон. Латиноамериканец, напомни си той, докато вървеше напред по пътеката между следите, претърсвайки вагона лице по лице.

Новодошлият се качи зад него, така че Алварес се придвижи напред бързо и без да поглежда назад, но чувстваше присъствието на мъжа зад себе си като остра болка. Премина през отворената врата на вагона и пристъпи сред шумния механичен грохот, следвайки познатия ритъм, който му се струваше като част от собствените кости. Туду-туду фшшш, туду-туду фшшш. По релсите се движеха хиляди тонове стоманена маса и човешки същества. Имаше нужда от фиш. Влезе в следващия вагон и забеляза възможност: мъж, по-скоро поотрасъл тийнейджър. Носеше зелена бейзболна шапка и облегнат на стената до него, спеше дълбоко. Алварес забеляза тъмнозеления фиш на седалката пред него. Може би зеленото означаваше, че момчето се е качило в Индианаполис или някъде още по на изток. Нямаше значение, този фиш му трябваше. Избра момчето отчасти защото лъжите са нещо типично за младежите. Влакът гъмжеше от такива хлапета, вероятно се прибираха вкъщи за коледната ваканция. Избра го и отчасти, защото си представяше, че колежанчетата постоянно се опитват да минат без билет. Дали кондукторът ще си спомни точно това хлапе? Надяваше се, че няма. Дали момчето си пази касовата бележка? Колкото е възможно да я пази, толкова е възможно и да я е изхвърлил и да няма доказателство, че е редовен пътник. При всички положения объркването ще отклони вниманието на кондуктора за няколко минути.

Не искаше кондукторът да установи, че фишът е откраднат, преди той, Алварес, да е скочил от влака.

Алварес се придвижи по пътеката, нарочно се поклащаше леко и поставяше ръце върху облегалките на седалките, за да пази равновесие, а пръстите му бяха само на сантиметри от цветните фишове. Приближавайки се до хлапето, се огледа. Долови движение напред. През стъклото на вратата в дъното на вагона видя, че кондукторът тъкмо привършва с проверката за нови пътници в другия вагон и сега се запътва към него. Хвърли бърз поглед назад и видя друг кондуктор. Беше в капан!

Налагайки си да остане спокоен, Алварес се съсредоточи върху задачата, която му предстоеше да разреши. Имаше нужда от този цветен фиш, и то преди да застане лице в лице с някой от кондукторите.

Залитна отново и се свлече на коляно. При това си движение взе зелената хартийка. Вече беше негова. Огледа се в двете посоки, за да прецени положението. Изглежда кондукторът пред него щеше да влезе пръв. Вмъкна се в първия свободен ред седалки, пъхна цветното листче на предназначеното за целта място и се отпусна, сякаш дреме с отворени, но натежали от умора очи — пътник, който спокойно пътува за Чикаго.

Кондукторът пред него влезе и започна да проверява за пътниците. Алварес почувства как капка пот се стича по челото му. Ушите му пищяха. Съмняваше се, че при по-внимателна проверка би минал за дремещ пасажер.

Кондукторът премина покрай още един ред седалки. И покрай още един. Сърцето му болезнено се сви в гърдите, биейки лудо.

Зад себе си чу как задната врата също се отваря, туду-туду фшшш, туду-туду фшшш — обади се влакът. Вероятно беше кондукторът, придружил непознатия, който се качи в последната секунда.

— Билет? — Кондукторът гледаше право в него.

Алварес преглътна сухо.

— Вие вече… — Погледна и установи, че неговата зелена хартийка не е там, където я беше поставил. Обзе го паника. Премигна бързо, очите му смъдяха.

Кондукторът се наклони към него. Алварес се приготви да го удари.

— Няма нищо. Извинявайте, че ви обезпокоих. — Мъжът се наведе и вдигна зеления фиш, паднал на пода.

Алварес си помисли, че така нещата се развиха дори по-добре за него, защото сега той и кондукторът бяха установили връзка; щяха да го запомнят като редовен пътник.

— Няма проблем — кимна Алварес.

Кондукторът продължи напред. Болката в гърдите на Алварес бавно отшумя. Опита да се успокои.

Отзад се чуха гласове; кондукторът, събудил спящото хлапе, го питаше къде е фишът му. Момчето протестираше и твърдеше, че вече са го проверявали. Кондукторът поиска касовата му бележка. Алварес наблюдаваше в отражението на стъклото как момчето извади касовата бележка от портмонето си. Касова бележка! Пот се стече по лицето на Алварес и замъгли зрението му.

Другият кондуктор и мъжът, който се качи в Крауфордсвил, се приближиха изотзад. Двамата кондуктори разговаряха, единият коленичи, несъмнено, за да потърси липсващия зелен фиш. Алварес не ги чуваше, но това беше без значение. Каквото и да казваха, то означаваше неприятности.

— Това е агент Тайлър. Интересува се от всички, качили се във влака от Крауфордсвил. Казах му, че съм видял двама.

— Аз видях трима — уточни другият.

На картата с името му пишеше Чарлс Даниълс. Кондукторът с Тайлър се казваше Феликс Рамоне.

— Проверих двама в трети вагон. Още не съм намерил трети.

— Аз започнах от пети и се придвижих дотук. Не съм засичал никого. Шести до девети не бяха отворени.

Тайлър беше забелязал, че в Крауфордсвил само три вагона са отворени. Беше му малко трудно да пази равновесие заради клатушкането на влака.

— Забелязах да се качват две жени — продължи да обяснява Рамоне на партньора си.

— А аз видях и един мъж.

— Огледахте ли го добре? — намеси се Тайлър.

— Дори и да съм, не му обърнах внимание.

Значи във влака все още имаме неидентифициран мъж, който не е проверен — заключи Тайлър. Побиха го тръпки. Косата по тила му настръхна.

— Сигурно е някъде между шести и девети вагон. Там има повече места.

Тайлър подхвана вежливо:

— Ето какво искам да направим. Господин Рамоне, вие ще проверите вагони от шест до девет. Ако засечете мъжа, не правете нищо необичайно. Довършете обиколката си и после ме намерете. — Рамоне кимна. Изглеждаше малко възбуден, което притесняваше Тайлър. — Господин Даниълс, двамата ще отидем да поговорим с жените, които са се качили от Крауфордсвил. Ще им зададем няколко въпроса. Дано ни дадат някакво описание. Бавно и внимателно, нищо фрапиращо.

— Разбрано.

— Какво е направил този човек, все пак? — полюбопитства Рамоне.

Другият кондуктор се замисли и си спомни нещо:

— Знаете ли, май трябваше да поискам касовата бележка на онзи тип. — Обърна се и бавно тръгна към предната част на вагона.

— Кой тип? — попита Тайлър; гърлото му беше раздразнено и сухо.

Мъжът понечи да посочи, но седалката, на която беше седял Алварес, сега беше празна.

Вагон номер три, два вагона по-напред от мястото, където Алварес си остави багажа, беше препълнен. Носеше зеленото листче със себе си, сигурен, че все някъде ще има изхвърлени касови бележки, защото повечето хора ги пазят само докато им проверят билетите. Номерът беше да намери касова бележка с днешна дата, и то бързо.

Алварес се наведе и вдигна една от пода, но върху нея имаше отпечатък от обувка и това го притесни. А и като я разгледа по-обстойно, установи, че е издадена вчера. Влакът явно идваше от Източното крайбрежие и не бе почистван поне от дванайсет часа. Вратата се затвори с удар след него и той влезе в следващия вагон. Отдалечаваше се прекалено много от багажа си, губеше връзка с плановете си.

Наведе се и взе други две касови бележки — едната съвсем чистичка и издадена в Индианаполис. Прибра я в джоба си. Трябваше му минутка да се овладее и да избърше потта си с ръка.

Не му се искаше да се среща с кондуктора, а още по-малко с мъжа, който се качи последен. Но вече се намираше в края на влака, нямаше накъде да бяга, а багажът му беше през три вагона. Ако този човек е агент от ССО, имаше голяма вероятност да познае лицето му. Опита се да се овладее. Спокойствието щеше да го спаси.

По уредбата съобщиха, че вагон-ресторантът е отворен. Неколцина пътници се изправиха веднага. Алварес съзря своя шанс — вагон-ресторантът беше в средата на влака. Беше достатъчно да се движи в група с другите…

Тайлър разполагаше с три часа, докато влакът стигне до Чикаго — достатъчно време да изолира единствения мъж, който се беше качил в Крауфордсвил.

Кондукторът Даниълс се оживи, когато влязоха в следващия вагон.

— Ето там — посочи той две жени.

В това време едната стана и се запъти в посока, обратна на тяхната.

— Извинете — провикна се кондукторът силно.

Жената не се обърна, а се присъедини към плътната група от хора, явно запътили се към вагон-ресторанта. Тайлър се повдигна на пръсти, опитвайки се да не я изгуби от поглед. Когато стигнаха до празната седалка, Тайлър каза на кондуктора:

— Вие я доведете, аз ще се заема с тази. — Обърна се и отстъпи встрани от пътя на тълпата пасажери, минаващи по пътеката. Мобилният му телефон иззвъня и той го вдигна разсеян.

Мъжът, който наведе глава в групата зад Тайлър, беше Умберто Алварес.

— Нищо от наша страна — съобщи Нел Прийст по телефона. — Ще минат седмици, преди да разберем какво точно е обърнало влака. Може да е било скъсана ос или некачествени лагери да са причината.

— Все старата песен.

— Да.

Тайлър се поколеба дали да й каже какво знае. Не се стърпя.

— Ръкар разполага със снимка от летището и с отпечатъци. Работи по идентифицирането му.

— А ти? — поинтересува се тя.

— Аз съм във влака за Чикаго.

— Имаш ли заподозрян? — попита тя.

Тайлър понечи да спомене за черното кожено яке. За да го чуе, той се обърна и затули слушалката с ръка. В този момент в полезрението му попаднаха гърбовете на две черни якета сред групата пътници, които току-що се изнизаха. Във влака, разбира се, имаше и други мъже с кожени якета, но тези двама го задминаха, без да го поглеждат. Тайлър задържа очите си върху групата.

— Ако искаш да си част от това — каза той, — ела довечера в Чикаго. Трябва да вървя.

Затвори и последва групата, тези две якета… Обзе го необяснимо чувство за страх. Разговорът с жената щеше да почака: изглеждаше на около осемдесет и едва ли щеше да избяга.

Кондукторът удари с ръка по вратата на единствената тоалетна във вагона и извика на жената вътре:

— Мадам! Извинявайте! Искам да поговоря с вас за момент.

Чувството за уплаха у Тайлър нарастваше. Вече се движеше по-бързо. Пристъпи в шумния преход между двата вагона, наблюдавайки групата през стъклото на задната врата. Тъкмо влезе във вагона и групата излезе от предната врата. Забърза. Не искаше да тича, не биваше да привлича вниманието, но определено скъси дистанцията. Стигна до далечния край на вагона навреме, за да види през двата прозореца на вратите вътре в следващия вагон.

Единият от двамата, които носеха кожени якета, беше висок и широкоплещест. Силен, помисли си Тайлър. Тъмна коса. Неочаквано мъжът се протегна към багажника над седалките и пътьом измъкна оттам някакъв багаж.

Малка черна туристическа раница. От онези, дето се сгъват и се носят удобно на гръб.

Вездесъщата раница пораждаше почти неосъзнато чувство, ала ченгето у Тайлър долавяше, че си струва да се изправиш срещу този мъж.

Проправи си път през задната врата; из тялото му се разливаше адреналин. Същевременно заподозреният излезе през далечния край на следващия вагон.

Инстинктите му го водеха. Ветеран, който именно затова успяваше да оцелее по улиците, водеше разследвания и разрешаваше случаи. Тайлър знаеше, че го е пипнал. Придвижи се по пътеката на следващия вагон решително и уверено. Прецени ситуацията. Искаше да поговори с човека. Само толкова. Никакво нарушаване на правата, никакво насилие. Нищо подобно на случката през онзи следобед с Честър Уошингтън, която съсипа живота му. Раницата и черното кожено яке може да са съвпадение, напомни си той. Но са достатъчни за започване на случай. Детективът почувства прилив на енергия. Именно този влак беше логичният избор като маршрут за бягство. Нямаше кой знае колко други варианти.

Съществуваше и друга възможност — този саботаж да е извършен дни или седмици по-рано и заподозреният да не е из околността, но това изглеждаше по-малко вероятно, особено след като Ръкар намери съвпадащите списъци от полетите. Какво друго би обяснило пристигането на К. К. Джоунс в Индианаполис?

Като наближи вратата към следващия вагон, Тайлър изпусна от поглед заподозрения и в съзнанието му изплува образът на Хари Уелс с дълбокия разрез от ухото до окото му. От кървенето човекът бе станал „по-блед от полярна мечка“, както се изрази един от техниците. Този тип бе опасен, а ограниченото пространство във влака не беше най-доброто място да се изправи срещу него. Внезапна тревога придружи тази мисъл и някаква странна безтегловност се появи в гърдите му. Изведнъж му се стори, че влакът се смалява. Тайлър предугади ранните предупредителни симптоми на клаустрофобия. Не сега, помоли се той, ала вагонът продължи да се свива, готов да го погълне. Главата му затуптя, влакът продължи да се смалява. Внезапно свистене разтърси цялата композиция — покрай тях беше профучал експрес в източна посока и раздрусването прекъсна тревогата му. Тайлър отвори вратата и излезе в шумния проход, свързващ двата вагона. Завъртя се рязко и забеляза човек отдясно — стоеше с гръб, а около него се виеше тънка струйка цигарен дим. Тайлър понечи да хване мъжа, но забеляза, че якето му не е кожено, а найлоново, и не носи багаж.

Погледна в следващия вагон; беше вагон-ресторантът — просто една тясна пътека със завой наляво в края, както изглеждаше от тази страна.

Придружителят на пушача, късо подстригана жена с лунички и тънки устни, се взря в Тайлър презрително. Тайлър заекна:

— Мъж, преди малко — и добави — черна раница.

Жената посочи към вагон-ресторанта. Тайлър блъсна яркочервения бутон и зачака автоматичната врата да се отвори. Спря се край единствената тоалетна, знакът на вратата показваше, че е заета. Почука. Обади се женски глас. Тайлър продължи напред.

Автоматичната врата зад Тайлър се отвори. Беше пак жената с късата коса. Тя се промуши край Тайлър, а той забърза след нея. Малкият барплот беше направен от неръждаема стомана. Слабата жена поръча диетична кола. Тайлър я подмина и се изправи пред двайсетина души — всички държаха напитки, пакетирани сандвичи, курабийки и сладкиши.

Нямаше черно кожено яке. Нямаше и черна раница.

Заподозреният не беше вече тук. Бяга от мен, помисли си Тайлър насърчен.

Краката му се подгънаха. Влакът забележимо намаляваше скоростта. След Крауфордсвил експресът за Чикаго не спираше на други гари. Просто сега се движеше по-бавно най-вероятно заради някакво предстоящо възвишение, наближаването на град или светлинен сигнал. Намалява скоростта. Тайлър забърза през малката тълпа, като си мислеше: той смята да скочи!

Изход. Бягство. Ченгето знаеше с абсолютна сигурност, че това е неговият заподозрян и е на път да го изпусне.

Спомни си потрошеното тяло на Хари Уелс, след като е бил прободен с нож и изхвърлен от влака.

Отново се олюля. Влакът започна да се движи съвсем бавно.

Тайлър удари червения бутон и вратата се отвори със свистене. Шум. Вятър. Отворена външна врата вляво. Навън се сливаха кафявите земеделски земи и полегатият дъжд.

— Федерален агент! — обяви Тайлър, посягайки да измъкне пистолета си.

Изневиделица се появи раницата като грамадна черна стена и го събори на пода. Главата му се удари в стоманената врата и той изпадна в несвяст. Виеше му се свят. Сви показалец, но нищо не се случи. Беше изпуснал пистолета. Опита се да се изправи, но с поредното забавяне на влака отново загуби равновесие. Сведе поглед, търсейки пистолета и нещо се удари в брадичката му. Главата му се блъсна назад и той усети изпукването. После го чу като крила на птица — моментно трепване на дрехи. И след това изчезна, погълнато от вятъра и дъжда.

Влакът се наклони отново — този път набираше скорост. Тайлър намери оръжието си и го сграбчи. Провеси глава навън, дъждът измокри лицето му, вятърът изсвистя през косата му.

— О, божичко — промърмори той. Знаеше, че трябва да скочи, да го последва. Погледна надолу: мокър, кафяв, неясен зимен пейзаж проблясваше край него. Направи плаха стъпка напред; лицето му бе цялото мокро и студено, зрението му се замъгли. Държейки се здраво, се наведе напред. Знаеше добре какво трябва да направи — да скочи, да се свие на кълбо и да се превърти.

Ритъмът на влака постепенно увеличаваше темпото си, песента на стоманените колела набираше скорост.

Скачай! — заповяда си той. Първо затвори очи, после ги отвори. Всичко под него се сливаше в дълга кафява лента. Трябваше да скочи към нещо, което дори не виждаше.

Пръстите на краката му се крепяха на ръба, ала най-накрая Тайлър отстъпи назад, далеч от отворената врата. Не бе в състояние да го направи.

Алварес се изправи и се отърси. Разгледа десния си глезен. Болеше го, но можеше да върви. Намери раницата на двайсетина метра зад себе си. Беше я хвърлил, преди да скочи. Погледна към влака: в продължение на няколко секунди очакваше агентът да скочи след него и се страхуваше, че мъжът е въоръжен.

После прочисти глава, взе раницата и се затича. Тичаше бързо, колкото тялото му позволяваше.