Паралелни лъжи

32

По високоговорителя на гарата съобщиха: „Всички гости, които желаят да останат в Ню Йорк, моля да се насочат към платформа седем“. За първи път Тайлър разбра, че във влака наистина ще има доста хора. Тълпата намаляваше, повечето пътници се насочваха към вагоните. Зад локомотива се показа VIP вагонът, после втори пътнически вагон за пресата и медиите; следваха два вагон-ресторанта с отворени барове. Зад тях — четири вагона със специално изисканите от НКТС манекени за тестване при катастрофи. В първия от четирите вагона с манекени имаше отделени места за двама човека от поддръжката на Купърсмит.

Тайлър, със закачена лилава лента на гащеризона и с наведена глава вървеше между редовете на последния вагон с манекени и сновящи гости. Изучваше подробно обувките на хората — надяваше се точно това да е онази част от облеклото, която ще му помогне да различи Алварес. Търсеше ожулени или мръсни обувки и боти. Разглеждаше лицата им от разстояние, та да не го видят и запомнят, защото допускаше, че някои от гостите са охранители, облечени в костюми.

Внезапно няколко души се втурнаха към прозорците и започнаха да се надвесват навън, протягаха се и се навеждаха, за да видят нещо. Тайлър също хвърли поглед нататък. Уилям Гохин, целият почервенял от гняв, държеше здраво за раменете дъщеря си Гретхен. Тя се дръпна назад и се опита да му се изплъзне, за да се качи на влака, но Гохин й препречи пътя. Не беше просто спречкване, а истинска битка и нито бащата, нито дъщерята имаше намерение да отстъпи. Вагоните, достатъчно шумоизолирани, не позволяваха на Тайлър да чуе какво точно си казват, но със сигурност не беше мило. Съвсем очевидно Гретхен искаше да се качи на влака, а Гохин не й позволяваше. Тайлър забеляза как Гохин направи знак и момент по-късно охраната беше на мястото. Гретхен крещеше на баща си и този път гласът й се чу през отворената врата и във влака:

— Щом е толкова безопасно и щом ти си така невинен, защо да не дойда с теб, за бога?

Обиден, Гохин направи крачка назад. Отиде при Нел и другите, а ритащата и крещяща Гретхен бе свалена от платформата. Тайлър видя как Нел си отива и почувства истинско облекчение. Навярно усети същото успокоение, което изпита и Гохин, когато попречиха на дъщеря му да се качи във влака.

Тайлър изгуби следата на О’Мали, зает да преценява със своите хора потенциалната опасност, след като откриха скривалището на Алварес. Сега Тайлър безусловно вярваше, че Алварес възнамерява да предизвика дерайлиране на влака. Беше стигнал толкова близо, колкото едва ли някой допускаше за възможно. Ако сега се провалеше, щеше да е фатално.

Някои гости прииждаха от вагоните към платформата. Тайлър възприемаше наличието на манекени за тестване при катастрофи като доста обезпокоително. Бяха облечени като истински пътници. Със странно реалистичните си лица и замръзнали пози имитираха живи хора и създаваха почти сюрреалистичен ефект.

Потокът от хора полека се придвижваше напред, насочвайки се предимно към баровете за питиета и вагон-ресторанта. Тайлър остана назад с презумпцията, че ако Алварес е във влака, също ще стои назад и ще търси по-скрито място. Беше проверил тоалетните на последните вагони, но се оказаха празни. Това го разочарова. Нямаше да му е лесно с Алварес.

Въпреки забраната на Купърсмит да не се отварят служебните помещения за техническа поддръжка, Тайлър искаше да провери и тях.

Ако не намери Алварес, значи, доколкото Тайлър бе запознат, имаше едно-единствено обяснение: той вече е осъществил саботажа си. Въпреки педантичните проверки за сигурност, въпреки кучетата търсачи, въпреки решението на О’Мали да смени местонахождението на влака, Тайлър оправдаваше Алварес до доказване на противното. Дори Нел изглеждаше готова да приеме, че техните мерки за сигурност се бяха провалили — той реши за най-добре да научи възможно повече за управлението на влака, и то възможно най-скоро.

Стоейки сред група гости в прехода между вагоните, Тайлър се обърна, за да огледа мъжете в тъмни костюми — очевидно персонал от охраната — неотклонно наблюдаващ съседния вагон. С лента за гости или не, с работен гащеризон или не, щяха да го попитат за име, за да го отметнат в контролния списък. И ще бъде разкрит. Помисли си да спечели време, като покаже документите на федерален агент, но така имаше по-голяма вероятност да предизвика О’Мали. Почувства се притиснат до стената. И още веднъж свърза положението си с положението на Алварес.

Опита се да мине към следващия вагон, но тълпата беше твърде гъста. Погледна втори път назад и видя, че служебното помещение на съседния вагон е отворено и охранител държи един манекен. Мъжът се въртеше, сякаш танцува, и нагласи манекена на една седалка.

Този път Тайлър побутна неколцина от гостите по пътя си и се набута във вагон-ресторанта. В следващия проход вратата на стълбите към железопътната линия стоеше отворена, та служителите от поддръжката и охраната да се придвижват по-бързо между вагоните. Тайлър се спусна надолу.

— Вашето име, моля — прозвуча глас на охранител зад него.

Тайлър погледна нагоре към локомотива и видя Купърсмит с няколко човека от екипа по поддръжката. Чудеше се дали Купърсмит ще го спаси.

— Началник! — извика Тайлър.

Шефът на поддръжката обаче не го чу.

— Вашето име, моля — повтори охраната, този път по-отблизо.

Тайлър не искаше да се обръща към него и да показва лицето си, защото се страхуваше да не го разпознаят. Имитирайки френски акцент, каза:

— Деулф, поддръжка на Купърсмит. — Акцентът наистина беше ужасен. Направо се вцепени, изгуби способност да диша.

— Аа, разбрах! — подвикна мъжът.

Скоро щяха да разкрият лъжата му. Налагаше се Тайлър да е с крачка пред хората на О’Мали. Забърза през вагоните след Купърсмит, размахвайки ръка, за да привлече вниманието му.

Забавиха отпътуването със седем минути, за да приключи допълнителната проверка. На гостите съобщиха, че влакът се бави, защото някои от поканените били попаднали в задръствания и ги чакат да пристигнат. О’Мали определено беше зает човек; работеше бързо, за да приключи с търсенето.

— Нищо ли? — попита Тайлър, когато стигна до локомотива.

— Нищо — потвърди Купърсмит. — Нашите хора провериха всичко: спирачки, главните компютри, притокът на данни, комуникациите. Всичко е в ред. Нищо не е пипано.

— Засега — отбеляза Тайлър.

— Чухме само за един инцидент: някой от охраната бил халосан с кукла манекен, когато отворил служебното помещение в седми вагон.

Деулф се засмя. Присъствието му отново насочи вниманието на Тайлър към проведената преди минути проверка на охраната.

Купърсмит му подаде чифт яркооранжеви тапи за уши и двамата заедно влязоха в помещението с двигателя, където Деулф вече бе намерил място за сядане. Тайлър задържа Купърсмит и заговори така, че да не го чуе машинистът:

— Току-що се представих на проверяващите с името на Деулф.

— Така ли?

— Ще претърсват, като се придвижват напред. Отмятат всеки по списък.

— Добре си направил — кимна Купърсмит. — Ще седна до вратата. Така заедно ще проверим списъка. Аз ще го одобря.

— Като открият, че има един човек по поддръжката повече, отколкото в списъка им, ще вдигнат тревога, независимо дали са сверили нещата с теб, или не.

Купърсмит кимна, схващайки простата логика.

— Добре, тогава Фредо ще влезе за една-две минути в машинното. И вярвай ми, дори охраната не е толкова тъпа, че да отвори помещението на захранването.

— Оценявам го — въздъхна Тайлър, дълбоко облекчен.

— Разбирам, че има пропуски в сигурността. Както разбирам, че федералните се опитват да натрият носа на охраната. Вярвай ми, ако беше някой шестнайсетгодишен латиноамериканец, нямаше да ти се доверя. Но се случва така, че ти вярвам. Не искам никой да се меси във влака ми.

Влязоха в топлата кабина. Купърсмит каза на Деулф да се скрие за минута в малкото помещение на захранването и колкото по-малко въпроси задава, толкова по-добре. Деулф беше слушал достатъчно за Тайлър и бързо схвана положението. Съгласи се без никакви възражения.

След пет минути същият мъж от охраната направи проверката в локомотива и Тайлър за втори път мина за Деулф. Мъжът си тръгна, а Деулф се настани на работните седалки до Купърсмит и Тайлър. Потеше се обилно.

Огромният влак потръпна, задвижи се тежко и потегли. Сега в движещия се влак нямаше да проверяват повече пасажерите, въпреки че охраната щеше да следи непрестанно за Алварес. Ако Тайлър успееше да стигне до пътническото отделение, свободно щеше да продължи издирването на Алварес или евентуален саботаж.

— За пръв път ли си в машинно отделение? — извика Деулф към Тайлър, за да го чуе.

Въпросът му подсети Тайлър за случката с манекена в машинното помещение на вагона.

— За пръв път съм в локомотив — отговори Тайлър.

— Е, тогава това ще е пътуването на живота ти.

Тайлър направи гримаса, опитвайки се да не взема думите на мъжа буквално.

Убеден, че Алварес е във влака, Тайлър преосмисли всичко, което смяташе за важно до потеглянето. Накрая разбра, че са пропуснали нещо.

— Налага се да се върна там — изведнъж извика той на Купърсмит. — Той е във влака. И струва ми се знам къде се крие.

Купърсмит и Деулф наостриха уши.

— Ще отидем заедно — отговори Купърсмит и си погледна часовника. — Трябват ми точно пет минути, за да проверя всички системи и тръгваме!

— Колкото по-бързо, толкова по-добре! — подкани го разпалено Тайлър.

След няколко минути Купърсмит подаде на Тайлър връзката с ключове на Деулф и го преведе по дължината на локомотива покрай електрическия токоизправител, охладителните системи и електронните контролни табла. Всичко това отново му напомни космическа совалка. Излязоха през задната врата и влязоха в прохода към първия пътнически вагон.

Двама пушачи, мъж и жена, се бяха облегнали в края на огромното багажно отделение непосредствено преди вратата на вагона.

Купърсмит изкрещя:

— Извънпланова проверка по поддръжката. Няма за какво да се безпокоите.

Жената се усмихна леко и от устата й излезе малко дим. Тайлър усети мириса на трева. Мъжът пусна една крива усмивка.

— Включваме на пълна скорост. Приятно пътуване — подхвърли Купърсмит разсеяно.

— О, не се съмнявам, че ще бъде! — прокашля се жената през смях.

Купърсмит натисна червения пластмасов бутон „ОТВАРЯНЕ/ЗАТВАРЯНЕ“.

Кожата на Тайлър настръхна. Работният гащеризон определено привличаше вниманието. Някой от хората на О’Мали може да го е забелязал.

От високоговорителите тихо звучеше музика — „Четирите годишни времена“ от Вивалди.

Този вагон, за VIP пътници, не беше много претъпкан. Повечето от хората стояха и си говореха с питие в ръка. Купърсмит вървеше напред, а Тайлър го следваше с наведена глава.

Вторият вагон беше за медиите. Изпълваше го шумно боботене на гласове и нещо като откъси от едва доловими разговори. Някои бяха извадили лаптопите си и вече проверяваха Интернет връзката. Тълпата изглеждаше по-жизнерадостна отколкото във VIP вагона.

Тайлър проявяваше силно нетърпение. Не само беше убеден, че Алварес се е качил във влака, но и че съвсем скоро ще последва саботаж. Какво ли ще бъде усещането при дерайлиращ влак стрела, когато е достигнал максимална скорост? Отлагането на този момент увеличаваше риска за Алварес. Колкото повече изчакваше, толкова по-голяма вероятност имаше да го заловят и да осуетят плана му.

— Колко остава, докато пресечем река Делауер? — попита Тайлър.

Всичките предишните дерайлирания се бяха случили в отдалечени местности или около голям завой. Сега обаче имаше много малко подобни терени — само няколко в северния участък. Затова Тайлър допускаше, че Алварес изчаква прекосяването на някой мост.

— Двайсет и пет — трийсет минути — отвърна Купърсмит.

— Коя е реката северно от Балтимор?

— Сускехана.

— На какво разстояние сме оттам?

— Още петнайсет. Нека кажем четирийсет и пет, петдесет минути оттук.

За това кратко време Тайлър трябваше да намери Алварес, да разкрие плана му и да спре планирания саботаж. Започна да му се гади.

— Този влак е твърде бърз — констатира той.

— Нали? — потвърди Купърсмит с гордост.

Стигнаха до първия вагон-ресторант; беше претъпкан. Изглеждаше направо невъзможно да го прекосят.

Тайлър спря Купърсмит и дръпна мъжа пред него. Говореше внимателно.

— В кой вагон бе намерен манекенът?

— В седми.

Тайлър понечи да сподели предположението си с Купърсмит, но се отказа.

— Трябва незабавно да проверим служебното помещение в седми вагон.

— Защото…?

— Дали някое от твоите момчета не е изиграло номер на охраната?

— Не съм чул подобно нещо, дори и да се е случило! — отговори Купърсмит.

Провирайки се между пиещи шампанско мъже, почти стигнаха до вагон-ресторанта. Тайлър каза:

— Но някой би ли се изкушил за такъв евтин трик при това толкова важно пътуване? Какви са тези истории с манекена и служебното помещение?

Купърсмит сви рамене:

— Не и ако иска да си запази работата. Ще разбера кой е и вече го виждам как си купува билет за вкъщи.

— Мисля, че знам кой го е направил — продължи да се промъква сред тълпата Тайлър.

Купърсмит се спря.

— И дори знам защо — добави Тайлър.

Погледна назад към прохода между вагоните и забеляза как О’Мали обсъжда нещо с двама от хората си.

— По-добре да побързаме — подкани Тайлър.

— Всичко това се прави заради шоуто, така ли? — задъхано попита Тайлър.

Току-що бяха минали през втория вагон-ресторант и навлязоха в първия от четирите вагона с манекени. Някои от гостите все още се навъртаха тук. Двама от хората на Купърсмит стояха на първия ред. В поутихналата обстановка Тайлър и Купърсмит най-после имаха възможност да говорят, без да е нужно да крещят, за да се чуват.

— За манекените говориш, нали? Отделът по сигурността ги наема от едно място в Детройт. Както знаеш, НКТС изискват от нас да слагаме по половин дузина във всеки вагон по време на теста за безопасност. Тази блестяща идея е на някой от рекламата. Търсил е впечатляващ ефект, предполагам. На мен обаче ми се струва тъпо. Е, все пак съм присъствал на всички тестове.

— А как стои въпросът с новата технология за скоростните влакове? Чух разни слухове, но предпочитам сигурна информация — смени темата Тайлър, насочвайки се към края на вагона. — Седми е следващият, нали?

Купърсмит кимна утвърдително. Доловил нетърпението на Тайлър, го пусна да върви първи напред и заговори иззад гърба му:

— Нуждаехме се от система, съобразена с липсата на специални железопътни линии за високоскоростните влакове, с каквито разполагат в Европа. Високата скорост изисква солиден фундамент под линиите, който е от особено значение при завоите. Не е достатъчен само насипът. Често се налага да се увеличи радиусът на завоя, иначе има опасност влакът да изхвърчи от релсите. А сега няма начин как да променим профила на трасето. Просто няма място. Това именно ни спъваше от двайсет години.

— А как е с новата технология?

— Гохин използва съществуваща система, при която — най-общо казано — вагоните се захващат за релсите. Нещо подобно прилагат в Япония и Европа, но Гохин я доразви. Начална версия на тази технология се е използвала в Америка още през шейсетте години на миналия век по трасето Бостън — Ню Йорк. Сега системите изцяло се контролират от GPS технология. Не достигаме скоростите на Европа или Япония дори и със стабилизатори — както ги наричаме — но така или иначе увеличението е повече от два пъти.

— Тези стабилизатори — попита Тайлър през рамо, стигайки до края на вагона, — те ли са по CPS технология?

— Да, приспособени са към GPS. Локомотивът и всички пътнически вагони са синхронизирани и свързани с часовников механизъм. Много прецизна технология. Няколко пъти в секунда компютрите отчитат точното местонахождение на всеки вагон, а движейки се, вагоните изпращат сигнали към стабилизаторите в реално време. При промяна на центъра на тежестта силата на тежестта се изтласква надолу, вместо нагоре, и така влакът стои върху релсите.

Най-после влязоха във вагон номер седем. Сърцето на Тайлър биеше до пръсване от адреналина.

След като той подхвана темата за скоростния влак, беше невъзможно да накара Купърсмит да млъкне.

— Преди десетина години GPS технологията не беше достатъчно надеждна, особено за комерсиални цели. Военните я контролираха изцяло. Дори и днес повечето комерсиални GPS устройства не са съвсем прецизни, макар тази технология да допринася за усъвършенстването им.

Тайлър беше чул достатъчно. Мислеше, че вече разбира какво точно си е наумил Алварес. Учител по физика, спомни си той.

— Ето тук — посочи той, спирайки пред служебното помещение на вагон номер седем. Бръкна за ключове, но Купърсмит го изпревари и отключи вратата.

Помещението се оказа празно, както и очакваше.

— И защо беше цялото бързане? — изцъка саркастично Купърсмит.

Тайлър настоя да надникнат зад вътрешната стена — там, където Купърсмит му беше предложил да се скрие.

Нямаше сила, способна да го възпре да си изнесе лекцията докрай:

— При GPS линиите има тройно наслагване, което се прилага при всеки вагон. Всички компютри се проверяват взаимно, и то двукратно. Когато скоростта достигне максимума си и възникне опасност влакът да загуби стабилността си, стабилизаторите компенсират последователно скоростта на вагон след вагон. Пътниците дори не го усещат.

Тайлър направи път на Купърсмит, който отвори преградния панел; и тук беше празно.

— А ако тези стабилизатори се повредят? — продължи да разпитва методично Тайлър.

— Забрави. Изключено е. Обезпечават ги твърде много вторични схеми, твърде много дублиращи се елементи. И ако все пак някой излезе от строя, системата подава сигнал и локомотивът автоматично се изключва. Дори всичките да спрат да функционират, дори машинистът да не съумее да спре, системата ще преустанови работа.

— Но ако можеш да излъжеш някак системата? — не се предаваше Тайлър.

— Ще ти кажа: не можеш.

— Теоретично — опъна се Тайлър.

Купърсмит заключи помещението. Тайлър вече бе вперил поглед в дългата колона от манекени. Купърсмит отговори:

— Тогава влакът ще влезе в завоя и или ще се обърне, или ще продължи да се движи.

— С двеста и осемдесет километра в час?!

— Казвам ти, няма как да стане.

— А аз ти казвам, че ще се случи — увери го Тайлър.