Паралелни лъжи

17

Срещата им се превърна в работна вечеря, доставена в хотелската стая на Прийст, а двата мобилни телефона и стационарният звъняха непрестанно. Заедно те наставляваха и ръководеха преследването на беглеца в няколко щата, започнало минути, след като мъжът скочи от влака. Акцията придобиваше все по-големи мащаби.

О’Мали отлетя с частния си самолет, за да изслуша лично изявлението на Уилям Гохин. От летището в Индианаполис Ръкар се сдоби с лоша разпечатка на лицето на заподозрения в профил. Всички трескаво очакваха новината дали отпечатъците са идентифицирани.

— Този тип е хлъзгав — констатира Тайлър, докато изпращаше по лаптопа снимката от летището до верига магазини за камиони край шосе I-70 и I-74. Работата беше бавна и досадна.

— Имаме напредък — окуражи го тя. — Не забравяй.

Тайлър не успя да види лицето на мъжа по време на преследването във влака; саботьорът избърза да скочи, предотвратявайки срещата им очи в очи.

— Отдавна вече е избягал — поклати глава Тайлър. — Няма да го хванем толкова бързо.

— Ти беше близо, Питър. Много близо. По-близо от нас. — И добави: — Какви са данните от днес?

Тайлър провери в лаптопа.

— Превозите на „Доу“ падат след дерайлирането. Това е изненадата!

— Нищо подобно, предвиждах го.

— До гуша съм потънал в дългове — сподели той. — И в тревоги също. Особено в тревоги.

По радиото предупредиха шофьорите на камиони да внимават с мъже, пътуващи на стоп. Описаха им Кевин Джоунс като избягал затворник, за когото се счита, че кръжи някъде в района на границата между Индиана и Илинойс. Всички възможности бяха взети под внимание. Проверени. Проверени отново. И след това пак проверени.

Тайлър държеше под брадичката си найлоново пликче, пълно с купчета лед. Беше натъртен, но отокът вече спадаше. Пицата не се оказа най-подходящото меню — челюстта го болеше, когато дъвчеше, а Прийст се оказа вегетарианка.

— Никакво месо, никакво сирене — помоли тя, докато Тайлър даваше поръчката.

— Пица без сирене! — възкликна той, закрил слушалката с ръка. — Все едно „Блъди Мери“ без водка.

— Е, наречи я девствена пица. Не ме е грижа. Само да не слагат месо или сирене върху едната половина. В противен случай, добре — аз няма да ям.

— Тогава не е добре.

А тя беше свила рамене с безразличие.

Тайлър извъртя на принтер снимката на заподозрения от летището, изпрати я до себе си по факса и я залепи с тиксо върху хотелското огледало. От време на време я поглеждаше и даже говореше на мъжа. Прийст не коментираше, но на няколко пъти вдигна глава с желание да го възпре.

Телевизорът бе включен на CNN с намален, но доловим звук. В един момент дочуха нещо за преследването и тя усили звука. Показаха и снимката, но по телевизията изображението изглеждаше още по-лошо — все едно цялото преследване цели да арестува ухо, част от чело и малко тъмна коса. Само черното кожено яке — европейско, гладко и без видими шевове — и багажът му — нещо средно между пътническа чанта и туристическа раница, която покрива изискванията на авиокомпаниите за ръчен багаж — им даваше лъч надежда.

Тя пак намали звука на телевизора — бе започнал репортаж за болна панда в зоологическата градина в Сан Диего.

— Трябваше да скоча — обади се той.

— Ъхъ — изсумтя саркастично тя, — два счупени крака щяха да ти помогнат много.

— Хайде де — примирително продължи той. — Беше в ръцете ми, а аз го изпуснах. Колко време мислиш, че ще е нужно на CNN да разберат моята самоличност? Ще ти напомня, че дори и да има закон срещу скачането от влакове, в момента заподозреният не може по никакъв начин и под никаква форма да бъде свързан с някое от дерайлиранията. Всичко е в рамките на предположенията.

— Значи е трябвало да скочиш — съгласи се тя, — но се радвам, че не си го направил. И ето ни тук.

— Ето ни тук — повтори той.

Обърна глава да го погледне и всъщност почти се целунаха. В действителност Тайлър искаше да я целуне. Тя сякаш дори не го забелязваше.

Размениха си погледи. Лицето й се промени и тя също осъзна колко близо са един до друг.

Тайлър никога не бе целувал чернокожа жена. Страхуваше се да не го отблъсне, ала все пак се наведе, за да я целуне. Забави се за момент, колкото да й позволи да възрази, но нейните големи очи просто го погледнаха с изненада. Започна да я целува нежно; първоначално тя само приемаше ласките, но вече и тя му отвръщаше. Вгледа се в очите му с вълнуваща комбинация от палавост и настойчивост; той го изтълкува като въпрос.

— Да — отвърна Тайлър — сигурен съм.

Огромна усмивка се изписа по нежното й лице.

— Аз също. — Пръстите й започнаха да разкопчават копчетата на блузата й.

Тайлър отдръпна едната си ръка и двамата се плъзнаха от стола върху пода. Издърпа ризата си, а тя съблече блузата си. Сутиенът й беше от лъскава еластична материя в същия кехлибарен нюанс като кожата й.

Тайлър целуна гърдите й през материята, а тя изхлузи ризата му и прокара нокти по гърба му.

Замая се от топлината и аромата й. Спряха малко преди пълното сливане, но никой от тях не остана недоволен.

Потни и щастливи, лежаха един до друг. Той бе останал само по чорапи, а нейното бельо бе все още омотано около глезена й.

— О, боже — възкликна той, — трябва ли да се извиня?

— По-добре недей! По-скоро трябва да се поклониш. Обикновено не… не ми се случва често без… — Помисли за момент: — По-добре да спра дотук.

— Добра идея — съгласи се той.

Тя се изкикоти.

— О, божичко. — Засмя се още по-силно и си покри лицето. Придърпа някакви дрехи върху себе си, но Тайлър ги отмести и жадно се вгледа в нея. Тя се изчерви и го отблъсна, той се търкулна назад и се възцари тишина.

В един момент тя каза меко:

— Никакви коментари от сорта на кафяво захарче, моля.

Тайлър мълчеше.

— За пръв път ли ти беше? — попита тя.

— Не, не ми е за пръв път да съм с жена — призна си той откровено. След дълга пауза добави: — Можем ли да не говорим повече за това?

— Добре ли ти е? — погледна го тя.

— Бих попитал същото.

— Нямам претенции. — Търколи се към него и хвана ръката му. Лежаха на пода като две лъжици. — Реши да видиш какво ще излезе. — Не беше въпрос, а по-скоро предположение.

— За момента, след това за седмица. След това може би за месец.

— Усещам се малко напрегната.

— Това е добре. — Притискаше ръката й и не позволяваше да се отдръпне. — Искам да чувстваш нещо. Ще започнем оттук. — Целуна ръката й и я задържа до лицето си. Няколко минути изминаха в тишина, чуваше се единствено бръмченето на лаптопа. Разговаряха само с очи.

— Разкажи ми за онова. За него. Моля те. Как бих могла да те опозная, ако не знам твоята гледна точка.

Нямаше нужда от допълнителни обяснения. Тайлър знаеше какво точно иска да знае тя.

— От този ден помня само огромните му ръце. Държаха онова малко момиченце и удряха главата му в стената. После ме хвана за врата и за минута си помислих, че това ще е последният ми дъх. Винаги тези ръце. Когато нахлух в стаята, те просто я пуснаха. Хвърлиха я на земята, разбираш ли? Все едно прикрепяха картина към стената, просто я остави да падне. Беше голям мъж. Огромен, наистина. Вдъхваше страх. Когато се обърна към мен… се вцепених.

Тайлър се повдигна на лакът.

— Попадал съм в десетки подобни ситуации, но никога не съм имал затруднения. Вероятно беше заради бебето на пода. Или заради плача й. Или просто ме беше страх от него. С един удар ме повали на пода. Изпаднах в несвяст. Навярно съм изпуснал оръжието си. При огледа на местопрестъплението го намериха под един стол. Не беше стреляно с него, разбира се. Вторият му удар не ме улучи, иначе едва ли щях да съм тук сега. Ако той беше малко по-трезвен, а аз малко по-бавен, сигурно нямаше да успея да го ударя и всичко щеше да е различно. Успях обаче да го фрасна, а после още веднъж и още веднъж. Той ме удари в ребрата и корема и ме сграбчи за гърлото. Проклетите му очи. Мъртви, без искрица живот в тях. Нещо се случи с мен. Не знам какво беше. Но после действах само аз. Напипах някакъв ритъм. Един психиатър го нарече ярост, не беше обаче това. Не и за мен. Не изпитвах гняв, а по-скоро следвах ритъма. Един-два удара по лицето, един в корема и пак, и пак. — Започна да шепне: — Онова малко момиченце лежеше на пода просто така. Нищо на света не бе в състояние да спре ритъма, все едно някоя мелодия ти се е набила в главата, само че за мен това бяха юмруците ми, това беше ритъмът. Не го помня добре, лицето му… нищо. Само онзи ритъм. Толкова добре се чувствах. Толкова добре. И изобщо не спрях. Не можех да спра. Бях прекалено изплашен, за да спра. От него. От това какво би ми сторил — на мен и на малкото момиченце, ако се съвземе. И така, не можах да спра, докато не ме дръпнаха от него.

Тя го гледаше втренчено.

— Не ми беше приятно да го правя — увери я той, — независимо че прокурорът го представи така. Вестниците. Телевизията. Хареса им идеята: бяло ченге пребива чернокож мъж до неузнаваемост. Пасваше на нещо, в което вярват. Само дето не беше истина. Нямаше нищо общо със случая.

— Но нали имаше процес — каза Прийст, — било е самозащита…

— Моят адвокат не желаеше да пледира за това. Щяло да ни навреди сериозно, поемем ли по този път. А кой съм аз, че да се оплаквам? Той ме оправда. Съсредоточи се върху защитата на детето. Твърдеше, че съдебните заседатели ще приемат само една теза: ако напъхаме образа на детето в главите им, ще е достатъчно да оправдаят деянието. И наистина се оказа прав.

Тя изглеждаше бясна.

— Но за сметка на репутацията ти, на кариерата ти!

— Оправда ме — повтори Тайлър. — С тази цел го наех. Не беше състезание по популярност, водеше се съдебен процес. И спечелихме. Сега остава да мине и гражданското дело, но…

— Било е самозащита! — проплака тя.

— Да, беше — кимна замислен той. — Може би в товарния вагон също е било самозащита. Дори да е така, кой е виновен и кой е невинен?

Мобилният на Тайлър иззвъня. Пейджърите и телефоните бяха звънели цяла вечер, но този път телефонът ги изненада и накара Прийст да се облече бързо.

— Изчакай за момент — каза Тайлър в слушалката, опитвайки се да облече нещо.

За да се влошат нещата още повече, писалката му бе останала без мастило. Поиска от Нел да му подаде хотелската химикалка. Не пишеше добре, но Тайлър надраска едно име, докато Прийст се облече.

— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?

Изслуша отговора, благодари и затвори. После седна, останал без дъх.

— Питър…

— Беше Ръкар.

— Има резултат от отпечатъците — налучка тя.

— Проверили в базата данни на Федералната администрация за авиацията и са идентифицирали четири от отпечатъците. Принадлежат на служители от летището — най-вероятно на хората, които събират билетите на изходите. Тях ги изключваме. Единствените други отпечатъци току-що са били намерени в базата данни на щатските служители от Илинойс.

— Имаме ли име? — попита Прийст и се наведе, опитвайки се да разчете какво е написал.

— Допреди няколко години човекът, когото наричахме К. К. Джоунс, е преподавал информатика в училище в Дженоа, Илинойс. Бил е учител! Представяш ли си?

— Името, Питър?

— Умберто Алварес. — Очите им се срещнаха. — Разбираш ли?

— Какво да разбирам?

— Името е на латиноамериканец.

— Значи съвпада — констатира тя. — Какъв е проблемът?

Тайлър продължи да я гледа в очите:

— Ако Хари Уелс е търсел латиноамериканец, тогава някой — най-вероятно О’Мали — вече е имал или описание на заподозрения, или…

— Или име! — довърши тя, объркана от извода. После промърмори: — О’Мали е знаел името на човека през цялото време.

Тайлър кимна тежко.

— Значи са ме излъгали — въздъхна тя.

— Излъгали са и двама ни — уточни той.

— Имаме още проблеми. — Тайлър посочи екрана на лаптопа. През последните няколко часа те бяха лежали един до друг, бяха се гушкали и смели, напълно щастливи. Сега почука по екрана, където в резултат на търсенето при думите „Алварес + железница“ изскочиха десетки материали — статии във вестници и Интернет новини.

— Казвай — подкани Прийст и затвори телефона до леглото.

— Преди две години и половина Хуанита Алварес и двете й деца, близнаци на по четири години, са били убити на жп прелез… познай къде?

— Дженоа, Илинойс.

Той кимна.

— Градът, където Умберто Алварес е преподавал. — Отново привлече вниманието й към екрана: — Товарен влак смазва колата на семейството и я влачи около половин километър по линията, преди да ги избута в канавка. Имаш ли предположения чий е товарният влак?

— О, боже. Северното обединение — прошепна тя. Допря буза о неговата и зачете през рамото му.

— Един от вестниците пише за анонимно обаждане на 911. Мъж, изпаднал почти в истерия, твърдял, че бариерата на прелеза не е била спусната и сигналните светлини не работели. — Продължи да чете по-надолу и посочи: — Виж, според същата история органите по реда установили, че бариерата била на място и предполагат, че колата е закъсала — някакъв механичен проблем — точно върху релсите. По този начин хвърлят вината изцяло върху шофьора. Обаждането на 911 трябва да е било записано, но касетата така и не била открита. Не се споменава името на съпруга.

— Не е нужно — каза Прийст. — Имаме отпечатъците му по бордовата карта. — Тя постави ръка върху рамото на Тайлър; допирът й го изгаряше. Сърцето му биеше лудо. Гърлото и очите му бяха пресъхнали. Тя го посъветва: — Върни се на резултатите от търсенето.

Той се подчини, изненадан от себе си.

Тя преглеждаше заглавията по-бързо от него:

— Предпоследното.

Тайлър натисна заглавието. Щеше да му струва три долара да види статията. Натисна „ОК“.

— Бинго — възкликна тя.

Името на Умберто Алварес се появи още в първия параграф. Сигурно като малка се бе упражнявала в бързо четене. Обобщи първите няколко параграфа, преди Алварес да е прочел десет реда.

— Съдил е Северното обединение за небрежност. Но без онзи запис от 911… — Заобиколи стола и седна в скута му.

Контактът го влуди. Беше му трудно да чете, трудно да диша. Тя, от друга страна, изглеждаше напълно погълната от текста. Ръцете им се докоснаха, когато тя пое контрола над лаптопа. Даде надолу с мишката и Тайлър изпусна нишката, защото беше изостанал с два абзаца.

— Знаеш ли какво означава това? — попита тя.

Мислите му витаеха в друга сфера.

— Дори не знам за какво четеш — отвърна той.

— Потулването е ръководел О’Мали.

— Така ли? — Трябваше да се концентрира.

Остана съвсем неподвижен няколко минути, докато тя преглеждаше статиите и коментираше информацията:

— Алварес е съдил компанията за нехайство, но прокурорът явно е протакал делото почти цяла година. Сигурно са се опитвали да се споразумеят извън съда. — Беше намерила статия в „Чикаго Сън“. Поглъщаше текста по-бързо, отколкото той съумяваше да го проследи; черните й очи се движеха напред-назад по редовете. — Не е възможно!

— Какво? — За малко той щеше да падне от стола.

Тя се облегна назад и посочи, дишайки ускорено и развълнувано. Заглавието гласеше: „Смъртта е по петите му! Адвокатът на защитата по делото за пресичането на жп линията е убит“.

Този път Тайлър осмисли информацията по-бързо от Прийст. Нападение… счупен врат… заповед за арест…

— Няма начин — задъха се той, учуден от сходството със собственото му близко минало. Образът на Честър Уошингтън, който блъска онова бебе в стената, внезапно изпълни съзнанието му. Стаята се смали. Стана му горещо.

Тя добави, обобщавайки:

— Шест месеца по-късно влаковете започват да дерайлират. През шест-седем седмици. Пропуски в сигнализацията, пияни инженери на контролните пунктове. О’Мали е измислил всякакви оправдания. Но през цялото време е знаел, че е бил Алварес.

— Знаел е, разбира се! Той е пратил Хари Уелс да го хване. — И добави: — Да го убие, ако е възможно.

Тя прошепна:

— И ме изпрати да намеря Хари Уелс преди теб.

— Аха, но това също не се получи добре — напомни Тайлър.

Тя се облегна назад, практически в прегръдките му. Посочи компютъра.

— Не желаят да знаем нищо по въпроса, иначе щяха да ме поставят в течение още от самото начало.

— А това повдига друг по-голям въпрос — разсъждаваше на глас Тайлър. — Защо, след като знаеш, че някой ти е нанесъл вреда за стотици милиони долари, се отказваш от възможността да искаш всяко ченге, всеки агент да тръгне да го търси?

Между тях се възцари злокобно мълчание. По някое време тя се обади плахо, без сама да си вярва:

— Навярно не желаят пресата да научи за това, не искат смъртта на семейство Алварес да намери място в националните медии.

— Не го мислиш сериозно, нали?

— Не.

— По-скоро Умберто Алварес е бил жертва през цялото време. Те са били отговорни за инцидента на жп прелеза и, разбира се, са го знаели.

Тайлър имаше представа как се чувства човек в такова положение.

— Не могат да позволят да бъде чута неговата гледна точка. За тях всичко е бизнес, както обикновено. — Помисли и добави: — Ами ако Алварес не е убил онзи адвокат? Ако целта на убийството е била да му създаде проблеми със закона?

— Не ставаш ли малко параноичен?

— Мислиш ли? — на свой ред попита Тайлър. — Този тип е бил техният кошмар. Ами ако Хари Уелс е трябвало да уреди проблемите им веднъж завинаги?