Паралелни лъжи

1

През декември нощта се спуска бързо. Над синята горяща светлина на туристическия примус дъхът на един мъж се носеше на облачета из тракащия товарен вагон. Мъчеше се да сгрее консерва с чили, чиито аромат се смесваше с миризмата на масло и ръжда. Слабата пара от дъха му потъна към дъсчения под и се разсея.

Загубил чувствителността на пръстите си от студа, Умберто Алварес тропна с юмрук по пода и обгърна с ръце малкия примус, за да се сгрее. Влакът избоботи. Консервата се заклати. Алварес се пресегна да я хване и се опари. „Внимавай какво си пожелаваш“ — помисли си той.

Свирката на влака нададе вой и той си погледна часовника. Почти десет часа. За последен път товарният влак забави значително десет минути по-рано, при Тер Хаут. Алварес внимателно отбеляза тази подробност, защото при такава скорост човек лесно би се качил или слязъл в движение от влака — нещо важно за всеки пътник. Разузнаването му почти приключваше. Този маршрут — от Индианаполис до Сейнт Луис — щеше да е последният му за известно време. Слава богу.

Зад него във вагона бяха наблъскани миялни машини „Whirlpool“, по три една върху друга. Върху картонените кашони се четеше „Шепни тихо“. От чаткането на стомана в стомана зъбите му тракаха.

Изморените очи на Алварес гледаха под плетена морскосиня шапка; беше я нахлузил надолу, за да му пази топло, ала така или иначе оттук-оттам се подаваха мазни кичури от буйна черна коса. За да се предпази от студа, бе дръпнал над небръснатата си брадичка яката на кафявото поло, което се показваше изпод дрипав пуловер, а над него носеше избеляла вълнена жилетка, някога тюркоазна на цвят.

Натъпканите миялни машини заемаха половината вагон, обезопасени с мрежа от протрити каиши, захванати един за друг с чугунени закопчалки. Ритмичното боботене на влака — два силни удара, последвани от виене на стомана, и пак два силни удара — бе причина за силното главоболие на Алварес. Независимо дали беше по линиите, или не, този звук щеше да остане с него, звук, който живее в костите на всеки пътник: туду-туду фшшш, туду-туду фшшш.

Бледата синя светлина на огъня замъгляваше зрението му. Едва виждаше краищата на дванайсетметровия вагон. Там имаше изрисувани графити, ако си спомняше добре, или беше друг вагон, друг ден, друга линия. Всичко се преплиташе — час, време, глад, изтощение. Беше изгубил дирята.

Влакът можеше да го премести физически от едно място до друго, но не можеше да промени начина, по който се чувства. Мъжделеещата светлина на примуса почти не нарушаваше обгърналата го отегчителна тъмнина. В него сега живееше мракът. Задушаваше го скръбта.

Преди няколко минути през процепите в краищата на огромната плъзгаща се врата на вагона проблеснаха светлините на малък град. С приближаването му машинистът наду свирката на локомотива. Отблясъците от уличните лампи, мярнали се между дъските на вагона, напомниха неприятно на Алварес за решетките на затворническа килия.

Влакът пресече с тропот друга линия, а предупредителните звънци зазвъняха в ниските регистри на музикалната скала. Алварес изпадна в още по-дълбока депресия. Всяко такова пресичане агонизиращо напомняше за миналото му. Преди време на около половин километър от подобно кръстовище бе открит миниванът с жена му и децата му — преобърнат настрана, придобил форма на камбана: сплескан в средата и издут в двата края.

Той изпитваше остра, гневна болка, която пронизваше сърцето му. Въпреки че оттогава изминаха повече от две години, не можеше да свикне с живота без тях. Приятелите го утешаваха: всичко щяло да мине и да замине, а той ще продължи напред. Те обаче грешаха. Бе изгубил всичко и се отказа от всичко. По дяволите сънят. По дяволите така нареченият му живот. Отдаде се на болката, обладан от печал. Имаше си причина и тази причина се превърна в негова движеща сила: да плати докрай за извършеното срещу него и семейството му зверство. В противен случай ще умре, докато се опитва да го направи.

През последните осемнайсет месеца медиите съобщаваха за редица случаи на дерайлирали влакове: товарен влак в Алабама; друг в Канзас; още няколко западно от Скалистите планини. Обвиняваха машинистите, метеорологичните условия, апаратурата. Лъжи, лъжи, лъжи… толкова лъжи, колкото дерайлиралите вагони по трасето. В началото не започна с някакъв грандиозен план, но с времето постепенно се оформи. Не се бе събудил някоя сутрин с мисълта, че е терорист, макар сега определението да беше подходящо. Вдругиден му предстоеше важна среща с бомбаджия. Никога не бе следвал определен сценарий и все пак вече виждаше мисията си кристално ясно: да унищожи огромната Северна щатска жп линия — ни повече, ни по-малко. Давид срещу Голиат. Лесно прие тази роля.

Докато бъркаше чили соса с червена пластмасова бъркалка, една сянка привлече вниманието му. Играещите сенки бяха нещо обичайно във вагоните; неподвижните правеха впечатление. Ала тази я хвърляше нещо — някой — извън вагона. Движеше се бавно, самонадеяно преодолявайки пространството вън от движещия се вагон. Алварес предвкуси неприятности — я пиян, я смахнат пътник сигурно е надушил чилито. Не беше лесна работата, с която се бе захванал този тип — приближаваше бавно, но неотклонно към вътрешността на вагона. Иска се много сила или зверски глад, та да рискуваш живота си за консерва с чили. Алварес скочи, за да подпре вратата, ала твърде късно. Тежката врата се отвори — онзи го направи с една ръка! — още един почти невероятен подвиг.

Алварес отстъпи. Лицето на новодошлия тънеше в тъмнината, но на отворената врата се очерта силует на висок, широкоплещест копелдак с врат на ръгбист. Мъжът извади от колана си фенерче и заслепи Алварес, който бе облят от поредната вълна притеснение — ами ако не беше пътник, а охрана или дори ченге. Откакто наскоро започнаха арести заради брутални убийства в седем различни щата, федералните бяха подгонили нелегалните пътници. „Клошарско убийство!“ — гласеше едно от заглавията в пресата. В телевизионните новини го нарекоха Железопътния убиец.

— Мирише вкусно — констатира непознатият с приятелски тон. Гласът му звучеше сухо и ниско; нямаше и следа от задъхване, причинено от усилията му. Не звучеше задъхан от по-ранната каскада.

Коментарът обърка леко Алварес и притъпи безпокойството му. Дали пък този тип не се опитваше да се самопокани на вечеря. Фенерчето обаче светеше твърде ярко, прекалено ярко. Случваше се, разбира се, стопаджии да носят джобни фенерчета, дори големи фенери. Алварес обаче никога не беше виждал да са заредени. Бяха вече с почти изтощени батерии, запазили по няколко оскъдни волта. Ако пътник като него има два долара в джоба си, те биха отишли за пиене, цигари, марихуана или храна — обикновено в тази последователност. Не за батерии. Свежата яркост на това фенерче притесни Алварес. Обля го гореща пот. Най-накрая се стопли.

— Сам ли си? — попита непознатият.

Алварес, врял и кипял във всевъзможни ситуации, се бе научил да си държи устата затворена. Така направи и сега. В повечето случаи хората се стремят да запълнят тишината и споделят за себе си повече, отколкото възнамеряват.

Ярката светлина заслепяваше очите му. Алварес извърна поглед; чили сосът вреше в краката му.

— Мексиканец ли си? — поинтересува се натрапникът. Сега овалното лице на мъжа се виждаше частично. Бял мъж с нос на боксьор и чело на неандерталец.

Някои пътници спазваха традицията да се смазват един друг от бой поради какви ли не безсмислени причини. В повечето случаи причината убягваше — просто имаха нужда да ударят нещо, някой. Може този тип да обикаля влаковете и да търси мексиканци, които да изпробват мощта на юмрука му. Алварес отново хвърли поглед към врящото чили.

— Или баща ти е испанец, а майка ти — италианка — предположи мъжът.

Като пътник на половин работен ден Алварес се беше научил да живее със страха, беше се научил да го изолира, да го свива, докато се отърве от него, за да запази контрол. Няма начин да се бориш със страха и враговете си едновременно, затова се научаваш да се абстрахираш от него. Сега обаче той не изпитваше страх, беше ужасен.

Знае кой съм!

Малко нещо можеш да направиш с ужаса. Допуснеш ли го веднъж в себе си, той те сграбчва и няма отърване. Който оцелее, съумява да го обуздае и пренасочи, ала не и да му се измъкне. Никога. С ужаса трябва да се справиш мигновено; в противен случай всеки твой мускул се вкочанява.

Алварес се наведе и плисна врящото чили в лицето на натрапника. Хвърли се напред с надеждата да го избута през отворената врата. Непознатият нададе страховит вой и независимо че лицето му гореше, извади полицейска палка или лост и замахна към Алварес. Алварес почувства как носът му се счупи. Шурна кръв. Алварес се олюля, поокопити се, хвърли се към малкия примус и като се изправи на крака, го размаха все едно е оръжие, с което се кани да удари.

Това щеше да е битка докрай. Алварес го знаеше, преди следващият удар да попадне в целта.