Паралелни лъжи

30

Легнал в импровизирания хамак под влака стрела, Алварес представляваше кълбо от нерви. Чуваше чаткането на кучешки лапи и подвиквания на възбудени гласове наоколо. Композицията се разтресе. През него премина вълнение: скоростният влак се движеше.

Бързо изтегли транспаранта. Сребристият му цвят се сливаше с цвета на вагона отдолу. Беше го постлал така, че ако някой погледне отдолу, да не забележи импровизирания хамак. Сега го нави бързо, готов да го опъне при следващото спиране — било в депото „Медоус“, било на „Пен Стейшън“. Многократно тренира движението и сега всичко мина гладко.

Влакът набра скорост. Траверсите — на сантиметри под него — сякаш се сливаха в едно.

Ако планът му успее, ще остане в скривалището си до навлизането на влака стрела в тунела, след като потегли от „Пен Стейшън“.

По време на краткото придвижване на север влакът не пътуваше с пълна скорост. Стиснал GPS-a в ръка, Алварес установи, че скоростта е деветдесет километра в час. Както предположи, композицията мина през „Медоус“, за да прикачат и останалите пътнически вагони. Не желаейки да рискува, отново разпъна камуфлажния транспарант по време на краткия престой, но се оказа, че провериха само новозакачените вагони. Скоро след като пристигна в „Медоус“, напълно окомплектованият вече скоростен влак потегли към „Пен Стейшън“. Главното изпълнение щеше да се проведе само след няколко часа.

— Това тук ще ти свърши работа — каза Купърсмит, докато двамата с Тайлър стояха пред служебното помещение на пътническия вагон, — защото се отключва и заключва само отвън, откъм коридора, така че охранителите ще проверят само дали е заключено. Няма да си дадат труда да го отворят. Наблюдавал съм ги как действат.

Изработените във Франция пътнически вагони имаха помещение за техниката в съседство до тоалетната, пригодена да бъде използвана и с инвалиден стол. Самото помещение за техническа поддръжка бе разделено от пода до тавана на две с плътна пластмасова преграда, която предпазваше чувствителната електроника. Зад тази преграда оставаше място, колкото човек да застане прав.

— Дори се съмнявам, че тези типове подозират за съществуването на електронното отделение — изсумтя Купърсмит.

— Значи, всъщност съм заключен вътре?

— Да, докато аз или някой от моите хора не дойде да те отключи. Така е. Но пък в това се състои цялата прелест. Искам да кажа: кой ще се сети да погледне там?

— Страдам от клаустрофобия — обясни Тайлър. Запита се дали Алварес знае за тези пространства. — Няма да стане.

— Тогава ти ми кажи как да стане — тросна се началникът на поддръжката.

— Предаде ли съобщението ми на агентката? — попита Тайлър.

— Да.

— Ти или някой от екипа ти ще бъдете ли във влака по време на изпитанието?

— Аз и още четирима. Двама отпред, в машинното отделение, и двама отзад, в пети вагон. В случай, че има нужда от нас.

— Човек може ли да мине между локомотива и пътническите вагони, когато влакът се движи?

— Разбира се. Без проблеми.

Тайлър подозираше, че охранителите няма да обърнат особено внимание и дори няма да забележат, ако двама дежурни по поддържането са на подвижните седалки в машинното отделение. Освен това те търсеха Алварес, латиноамериканец, а не бивше ченге, работещо под прикритие. Същевременно всички в пътническите вагони — дори хората от техническия екип — щяха да са под много по-строго наблюдение.

— Защо не ме оставиш сред хората си в локомотива? — попита Тайлър.

— Независимо от клаустрофобията ти, тук ще ти е много по-добре. Машинното отделение е малко, шумно и горещо.

— Все пак искам да съм в машинното — настоя Тайлър.

Началникът на поддръжката го изгледа странно.

— Дано знаеш какво правиш — промърмори той.

Тайлър се изкушаваше да излъже нещо, но се въздържа.