Паралелни лъжи

11

Четейки списание „Таймс“, все едно чака приятел, Алварес стоеше недалеч от охраната във фоайето на небостъргача на Парк авеню №471. Черната раница лежеше до него. Оглеждаше всички, които идваха откъм асансьорите, обслужващи от двайсети до трийсети етаж, защото знаеше, че там се помещават офисите на Северното жп обединение; следователно всеки от тях можеше да е служител там. Дебнеше точния поглед, точното лице, точната мишена. Не за първи път идваше тук, но се надяваше да е за последен. Вече притежаваше експлозива на Маккларън, така че имаше всички изгледи да реализира последния си саботаж. Нуждаеше се обаче от актуална информация за влака стрела, за да си гарантира успеха. Сегашният рискован набег в щабквартирата на неговия враг откриваше добри перспективи да се сдобие с въпросната информация, което би увеличило шанса за успех.

Досега беше извършил четири кражби от тези офиси, използвайки клонирана идентификационна карта. След първото му влизане в системата през декември му предстоеше да го направи за пети път. Тревожеше се да не би със започването на новия месец системата за сигурност на фирмения компютър да не е засякла предишните му прониквания в системата, всичките направени през ноември. Притеснен да не насилва късмета си, той дебнеше новата си мишена — нова идентификационна карта ключ, която да клонира.

Продължаваше да си мисли за неочакваната среща с Джилиан; телефонният й номер, записан върху парче хартия, се намираше в джоба му. Ако има нужда от помощта й, ще й се обади. Иначе я свързваше единствено с миналото, наред с всичко друго в живота си.

Подхождаше към всеки момент сам за себе си. Упорит и последователен, той планираше внимателно. Научил се беше да се приспособява и да нагажда плановете си към динамиката на времето. Рядко знаеше какво ще му донесе следващият час. Единственото постоянно нещо е промяната — такава беше неговата лична мантра. Не пропиляваше много време в тревоги. Беше оставил това занимание за другите. А той предпочиташе целенасочено да се съсредоточи върху това как да постави Северното обединение на колене.

Сега мислеше за предстоящото изпитание. Търсеше мъж, колкото по-близко по възраст до неговата, толкова по-добре. Знаеше колко голям риск поема при всяко влизане в лагера на врага, но по ирония на съдбата тяхната авангардна технология да използват идентификационни карти ключ, напомнящи кредитните карти, ги правеше по-уязвими. Едно от устройствата, което той носеше в раницата, представляваше четец за кредитни карти, свързан с неговия лаптоп. Предназначено за употреба при продажби на дребно по време на пътуване, за устройството бе достатъчно само да се въведе кредитна карта в компютъра, за да разчете цялата цифрова информация, събрана в магнитната й част. Специалността на Алварес бяха компютрите. Често обичаше да се шегува, че ако не беше станал учител, щяха да го затворят за хакерство. Същият входен четец за кредитни карти можеше да записва цифрова информация обратно върху магнитната лента, позволявайки на Алварес да клонира всяка магнитно кодирана карта. Откраднатата идентификационна карта ключ не беше най-доброто нещо, защото щом собственикът установеше, че липсва, незабавно я маркираха като невалидна. А клонираната карта осигуряваше постоянен безпроблемен достъп — както той се убеди през ноември — ако човекът, комуто принадлежи идентификационната карта не се намира в сградата по същото време. В случай че двамата се засечаха вътре, охраняващият сървър щеше да установи повторението и да алармира охраната.

Най-сетне Алварес набеляза жертвата си — по външен вид приличаше на счетоводител или инженер: костюмът — конфекция, обувки с гумирана подметка, тежки черни пластмасови очила и евтино кожено куфарче. Той стоеше на около два метра — тъмнокос, с черни вежди, занемарена брада, почти без мустаци.

Жените предпочитаха да държат идентификационните си карти в портмоне или в джоба, а мъжете — увесени на врата им на лента или на верижка. С картите те удостоверяваха самоличността си на влизане и излизане от фоайето, както и за да отключват вратите по етажите. Алварес избра смотания счетоводител, защото той безгрижно пусна картата в задния си джоб, след като се идентифицира. Част от металната верижка, за която бе закачена, остана да виси извън задния му джоб. Идеална ситуация за обир.

През следващите няколко минути щеше да стане ясно какви действия ще предприеме Алварес: всичко зависеше от типа транспорт на неговата мишена — такси, автобус, метро или щеше да тръгне пеша. Алварес метна раницата през рамо и последва мъжа, но умишлено изостана на известно разстояние зад него, потъвайки сред забързаните пешеходци. Отключи колелото си и тръгна покрай тротоара. Сам сред море от глави, Алварес внимателно следеше „обекта“, защото ясно осъзнаваше колко лесно може да го изгуби. Мъжът пресече на светофара и заедно с още неколкостотин човека се запъти към Централната гара.

Алварес бързо завърза колелото си за един стълб и тръгна след него.

Споменът за инцидента в товарния вагон не го напускаше — като кошмар, от който не можеше да се освободи.

Службата „Сигурност“ на Северното жп обединение — ССО — се управляваше от малък булдог на име Кит О’Мали, бивше бостънско ченге и Алварес знаеше това-онова за миналото му. Беше сигурен, че О’Мали се е опитал да подкупи Андерсен, адвоката на Алварес, срещу което на съдебния процес да ощети семейството му. После обаче работата се провали поради различни причини — няма значение дали случайно, или нарочно, и за да прикрие следите, О’Мали уби адвоката, натопявайки Алварес; наложи се Алварес да бяга, защото нямаше друг избор. О’Мали демонстрира още един път своята съобразителност, като насочи агент от ССО към линията Тер Хаут. Колко ли други агенти вече бяха там и го търсеха, чудеше се той. Десет? Сто? Бяха ли и по улиците на Ню Йорк? Зад ъгъла?

„Обектът“ изненада Алварес, като мина край входа на Централната гара, зави по Четирийсет и втора улица и се насочи право към вратата на „Хайът“. Едно питие в бара струваше повече от минимална надница и Алварес почти не повярва на очите си, когато мъжът хлътна във вратата на хотела. В дъното на фоайето от бял мрамор на светлобежови жилки се намираше регистрацията, а вдясно, насред джунгла от палми в кашпи — шумен бар. Алварес вече бе извършвал кражба, за да се сдобие с предишната идентификационна карта, и сега ситуацията не му изглеждаше сложна.

Забърза през тълпата — черното му кожено яке и черната раница му придаваха вид на обикновен нюйоркчанин, който не привлича ничие внимание. Приближи се до мъжа с пресметната скорост, нарочно се блъсна в него, тупвайки го по гърба, извини му се любезно и се протегна, за да се изправи. Стисна с ръка рамото му — достатъчно действие, за да разсее човека и Алварес да измъкне картата от задния му джоб.

С идентификационната карта в ръка Алварес се запъти към мъжката тоалетна. Сърцето му биеше учестено, ръцете му бяха заети. Беше въпрос на минута четящото устройство на лаптопа да разчете картата, върху която имаше доста лошо отпечатана снимка на някой си Робърт Гросман. Алварес си събра нещата, опакова ги наново и се върна на бара. Огледа се за Гросман. Видя го да седи на бара с чаша прозрачна напитка — джин или водка — зазяпал се в телевизионен репортаж за Уолстрийт. Питие и пазаруване, преди да се прибере у дома.

Все едно да купиш бонбони за децата…

Алварес стигна до шумния бар, където всички почти викаха, за да се чуят. Наведе се непосредствено до Гросман и пусна картата на пода, като същевременно високо попита бармана къде е листът с напитките. Заетият барман му посочи края на бара. Алварес тръгна в тази посока, доближи се до една сервитьорка, хвана я за рамото и й показа падналата карта.

— Изглежда онзи мъж си е изпуснал нещо от джоба. — Постара се тя да се насочи именно към Гросман на бара.

Тя му благодари, че е такъв добър самарянин.

— Никакъв проблем — каза той на глас, а на ум си рече: Абсолютно никакъв.

В близкия high-tech магазин за копиране на Четирийсет и втора улица Алварес трансформира информацията в идентификационна карта. Работеше, седнал на метален стол пред плота, обърнат с лице към задръстената от хора улица. Първо създаде графичен дигитален образ, съответстващ на информацията, и го копира на диска. Прехвърли съдържанието от магнитната платка върху картата на Гросман на свободна платка. В магазина му изкопираха графиката от лаптопа върху нова празна карта — всичко това за три долара и след пет минути той разполагаше с валидна за служба „Сигурност“ на Северното жп обединение идентификационна карта с името на Гросман, но със собствената си снимка. Служителят в магазина говореше английски доста зле и не го попита за никакви подробности. Пред него той не беше нищо повече от хардуерен техник, който вади копие на карта ключ.

В 18:20, сигурен, че Гросман е в бара или на път към вкъщи, Алварес влезе за втори път в сградата на Парк авеню №471, сега вече сложил вратовръзка за четири долара и вдигнал наполовина ципа на коженото яке. Раницата все така висеше на рамото му. Охраната почти не го погледна, когато той пъхна картата в слота и червената светлина стана зелена. Алварес крачеше с нарастваща увереност към кабината на асансьора; натисна двайсет и втория етаж. Попаднал веднъж на територията на офисите, той се озова пред голям екран, който му съобщаваше, че Северното жп обединение вече се намира в новото хилядолетие и други патетични подробности. Крайната цел на всички усилия на Алварес дотук беше:

Това беше само рекламен трик на агенцията. Влакът все още беше във фаза „изпитания“, а предстояха и заключителните тестове, но така или иначе бе предмет на огромно обществено внимание.

Ако плановете на Алварес обаче се окажеха успешни, тази реклама никога нямаше да стане реалност. И не само влакът стрела, но и Северното жп обединение щяха да бъдат в руини.

Той живееше за този момент.