— О, ти си фотографка — възкликна Алварес.
— По-скоро гладуващ артист. Всеки започва отнякъде.
При първото му идване не беше огледал обстановката в апартамента на Джилиан. Умората и тази потяща се чувствена жена, която отведе от една дискотека в четири часа сутринта, направо го довършиха. Но черно-белите снимки на нюйоркските бездомници, на подлезите, на шофьорите на таксита и на уличните търговци го удивиха. Тя очевидно имаше талант. Миниатюрният й апартамент беше наблъскан с книги с меки корици. Малкото на брой мебели, повечето взети назаем или изпросени, представляваха приятна за окото смесица от различни стилове и говореха за жена, която обича да съчетава съвременността с викторианската епоха. Джилиан се изненада, като го видя на вратата, но после се отнесе към него по-скоро с безразличие.
— Тръгна си, без да кажеш и дума. Помислих си… — Замълча и въобще не искаше да го погледне. Избута го навътре и заключи всичките четири ключалки. — Не знам какво правя — призна тя, разочарована от себе си. — Жена ти и децата ти… Когато за първи път се срещнахме в ресторанта, те съжалих. И след нощта, която прекарахме заедно, почувствах нещо различно, много различно. А сега? Не знам какво да мисля.
Тя се строполи на леглото, емоционално изтощена. Алварес стоеше в средата на стаята, на няколко крачки от нея. Беше се надявал да прехвръкне някаква искра, да се породи близост. А вместо това се обърка, дори се отчая. Почувства се неспособен да се справи с положението. Погледите им се срещнаха.
— Не очаквам да разбереш — промърмори той.
— Какво да разбера? Ние спахме заедно. Беше забавно, нали? Но, ако си се върнал за още…
— Не — прекъсна я той.
— Кой си ти? Какво става тук?
Той погледна към вратата; помисли да си тръгне. Знаеше, че именно така е редно да постъпи, но вместо това пристъпи и седна близо до нея.
— Убиха семейството ми. Казаха, че било катастрофа; а всъщност е било алчност и невежество. А после обвиниха жена ми.
— Ти ме излъга.
— Да — призна той, — за някои неща.
Помежду им се възцари дълга тишина.
— Какво става? — попита тя.
Разказа й за катастрофата и сподели убеждението си, че охраната на прелеза и всичките светлинни сигнали са били извън строя, а дежурният служител е бил принуден да мълчи.
— Когато изгубиш дете — продължи той мрачно, — когато изгубиш две, няма как да го обясниш на някого. Будиш се с това, живееш с това, може да умреш от това. Трябва ли да ме е срам, че не тъгувам така за жена ми? Тя ми липсва, да. Но някак си приемам загубата й, ала със загубата на децата не мога да се примиря.
— А сега си върви — каза тя твърдо.
— Сложно е.
— Трябваше да ми кажеш. — Този път гласът й прозвуча тъжно.
Той поклати глава, неспособен да обясни какво чувства и как е мечтал двамата да бъдат заедно. Всичко това рухна.
— Сигурно очакваш да ти простя? — попита тя, като го хвана за ръката, за да му попречи да стане.
— С лъжите си и с действията си те нараних.
— И?
Той просто я гледаше; в крайчеца на устните му се появи красива усмивка.
— Каза ми да си вървя.
— Допуснах грешка — прекъсна го тя бързо. — Слушай, ти се появяваш в най-подходящото време за мен. Нали знаеш, казано по мъжки. Отегчена съм от работата си, отегчена съм от сцената, отегчена съм дори от партитата и клубовете. А ти? Ти си тайнствен, забавен, даваш ми сила, искам още. — Тя се облегна напред на лакти. — Искам да останеш, да бъда с теб, дори ако е само за тази нощ.
Той изпитваше непреодолимо желание да се отдаде на този импулс.
— По-скоро ти се иска да ме спасиш, а това няма да се случи.
— Толкова ли си сигурен?
— Да.
— Мога да бъда убедителна.
— По този въпрос не споря.
— И няма никакви уловки? — попита тя.
— Вече има уловка. Защо си мислиш, че се върнах?
— Не се ласкай.
Подаде й видеокасета със записа от хотелската стая.
— Ако нещо ми се случи, трябва да изпратиш това в „Ню Йорк Таймс“. Но не бива да гледаш записа, независимо как ще се развият събитията. Ще ми обещаеш ли?
— Обещавам.
— Сериозно ли говориш? Обещаваш ли истински?
Седейки, тя се поизправи и пак го хвана за ръката:
— Изпитвам потребност; сега.
Той й разреши да го придърпа към себе си и си позволи лукса да се отпусне върху нея, да се докосне до топлината й.
— Не мога да го направя — промълви в косата й той.
— Получавам други сигнали.
Действително беше възбуден. Изтъркаля се от нея и се вгледа в тавана — там една-единствена прашна нишка от паяжина потреперваше от неуловим полъх.
— Ще бъде още една лъжа — промърмори той.
Тя се протегна и обърна главата му към лицето си.
— Ще бъде само сега, няма да има повече. Един спомен. Просто спомен.
— Спомен — повтори той. — Имам твърде много спомени.
— Е, значи един нов спомен ще измести някой стар — настоя тя.
Усмихваше му се с очи. Това бе желание, предложение да я има, да се изгуби в нея, независимо за колко кратко. И той прие това предложение.