Паралелни лъжи

28

12 часа

Някои наричаха централното депо „Раритан“, други — Червен корен на името на поточето, което минаваше през него, трети — Ню Брънзуик или Едисън — по името на най-близките градчета. Представляваше огромно пространство от някогашни мочурища, погълнати от индустриална Америка, където десетки разклонения се отделяха от основните линии, наподобяващи игличките по клонка на вечнозелено растение.

Без да е сигурен кой контролира километричното трасе сега, Алварес вдигна телефонната слушалка, убеден, че ще открие скоростния влак там. Измамата бе твърде елементарна и не би успял да я осъществи без предварителното проучване в централата на корпорацията, откъдето си набави необходимите телефонни номера. Звънна на прекия телефон, където работеха хората по проекта на влака стрела и обясни, че е докарал в депо „Метучен“ камион с манекени, а никой не иска да му се разпише за тях.

— Защото са предназначени да бъдат доставени в „Раритан“ — осведоми го жената неодобрително.

Помоли го да изчака, за да провери отново. Алварес изчака няколко секунди преди да затвори, а новото място записа с химикалка върху дланта си.

Измъкна се от „Медоус“ с тактика, каквато предпочиташе да не прилага. Времето обаче имаше съществено значение и не му позволяваше да изчаква още една смяна на работниците. Затова остави запалена цигара, която да послужи за фитил и да възпламени сигналния огън, който постави между два вагона. Докато пламне сигналът, Алварес прекоси половината депо. Благодарение на последвалия хаос, метна раницата на гръб и се изниза бързо през вратата на депото.

Сега, застанал на студа пред закусвалнята „Еърстрийм“ на Път №1 в Едисън, на Алварес му предстоеше да извърви пеша около километър и половина, за да стигне до „Раритан“. До пробния пуск на влака стрела оставаха дванайсет часа. Алварес се чувстваше притиснат от времето. Заради находчивостта на О’Мали загуби почти половин ден. И нещо още по-лошо: раницата не беше скрита под някой вагон, а на гърба му. Беше изключено да позволи да проверяват съдържанието й, затова се налагаше да влезе в „Раритан“ незабелязано. При необходимост щеше да пълзи. Наближаваше обаче да се зазори и трябваше да бърза.

За щастие софтуерът с картите на неговия лаптоп очерта по кой маршрут да стигне желания Път №1 и в четири сутринта Алварес влезе от южната страна в огромния комплекс „Раритан“.

Да четеш карта и да видиш над петдесет половинкилометрови жп линии са две съвършено различни неща. Зимното слънце започваше да осветява утринното небе, а чайките летяха безцелно над остров Краб и река Раритан. Алварес се огледа и видя сто и петдесетте акра, пълни с празни пътнически вагони; колелата на някои почти се бяха сраснали с линиите от дългата неподвижност, прозорците им — изпочупени и надраскани с графити. Мъртви плевели се подаваха през навалелия миналата седмица сняг.

Безжизнената светлина на електрическите крушки се отразяваше в ниските облаци и той усети как умората го напуска. Напъха раницата под ръждясал вагон и си отбеляза мястото. Пръстите му бяха замръзнали; студът щипеше бузите му. Беше облечен в униформа, със закрепен върху джоба бадж. Стегна се, осъзнавайки ясно колко е важно да се държи подобаващо — леко враждебно, хладно и уморено. Нямаше да му е трудно да го постигне.

Чу далечно боботене на генератор и разбра без никакво съмнение, че е открил влака стрела. Кой друг ще бъде тук на това забравено от бога място в четири сутринта?

Нищо не бе в състояние да го спре сега; или поне се надяваше да е така.

11 часа

Скрит в сянката на плесенясал фургон, Алварес се питаше дали униформата е преимущество, или го товари с повече отговорност. За разлика от депо „Медоус“, където униформата му помогна да се слее, „Раритан“ се охраняваше от по-малко пазачи.

Нямаше как да се сбърка влакът стрела. Японският локомотив излъчваше елегантност, космическа аеродинамика и дори сексапил. Петте вагона — локомотив, два пътнически и два вагон-ресторанта — представляваха половината от истинската му дължина. Разликата смути Алварес. Планът му бе изработен за по-дълъг влак. Допускаше, че от съображения за сигурност О’Мали ще прикачи пътническите вагони незабелязано между „Раритан“ и „Медоус“. Вълнуваше го дали четирите вагона, оставени в „Медоус“, ще бъдат включени в композицията преди пристигането й на „Пен Стейшън“. Алварес се надяваше това да стане, защото НКТС изискваше минимум девет вагона за историческото изпитание. Реши да заложи на този вариант. Следователно двата вагон-ресторанта, сега последни, по време на пробния пробег щяха да се окажат в средата на влака.

Наоколо се носеше лека миризма на прясна боя. Хоризонтът трептеше в очакване на изгрева. От потока Червен корен долиташе крясък на гъски.

Алварес се захвана да изучава движението на малкото дежурни охранители. Наближаваше пет. Той преброи осем души по поддръжката и шестима охранители. Видя как двама от тях внимателно огледаха външната страна на единия вагон-ресторант — спирачки, оси, кабели — и явно установявайки, че всичко е в изправност, поставиха стикери върху четирите врати на вагона. После се насочиха към следващия вагон-ресторант.

На Алварес му хареса залепването на стикерите; те щяха да убедят екипа на „Пен Стейшън“, че само преди часове влакът е бил огледан надлежно.

Стигна до заключението, че в депо „Раритан“ се прави последна проверка. Говореше се, че влакът стрела предлага на пътника на всяка седалка въздушна телефонна линия. Интернет, вградени видеоапарати и конзоли за включване на уреди за развлечения. Именно тук, в „Раритан“, щяха да проверят щателно всичко за последен път. Като се има предвид, че на борда щяха да се качат представители на националните медии, нещата трябваше да вървят по ноти. Навярно щяха да се подготвят за товаренето на храната и напитките за гостите, макар от документите да разбра, че ще заредят вагон-ресторантите едва след като влакът пристигне на „Пен Стейшън“.

Продължи да следи движението на охранителите и при първа възможност се шмугна и бързо притича през късо, открито пространство, метнал раницата на гръб. Реши да не залага твърде на униформата, защото малкият колектив, работещ тук, явно добре се познаваше помежду си.

Тихо пропълзя под последния вагон и се възхити на великолепната изработка. Досега я беше виждал само на чертежи.

Сега, по памет, заработи трескаво. Беше репетирал движенията си десетина пъти, понякога в пълна тъмнина. Всичко бе направо образцово.

Бързо и сръчно — за две минути — се справи със задачата. Спря се в празното пространство между контейнера за прясна вода и въздушния компресор, предназначен за спирачките. Монтира с лебедка една от двете магнитни скоби към вътрешната страна на дъното на вагона, прокара прекъсвача и го прикрепи към долната метална обковка. На около два метра по дължината на шасито направи същото и с втората магнитна скоба и опъна между тях черни найлонови ремъци. Така се получи хамак за него и за раницата. Озовал се в него, той издърпа ремъците и се повдигна само на няколко сантиметра под дъното на вагона.

При прегледа охранителите щяха да видят само надлъжната преграда на металния резервоар за чиста вода или цилиндъра на въздушния компресор. Сега, за да го види някой, трябваше да застане по средата на вагона, да легне на земята и да погледне нагоре. За още няколко минути монтира под хамака като екран и сребристия транспарант за прозорец. Щеше да го прикрива още по-добре. Беше го боядисал в цвета на вагона отдолу. Това, в случай че охранителите проверяват дъното на вагоните с огледало, пъхнато под вагона. О’Мали беше заимствал идеята от военните.

Закътан в скривалището си, на Алварес му предстоеше най-тежката задача: да чака.