Паралелни лъжи

3

Казваше се Питър Тайлър. Караше бежов форд кабриолет с предно предаване, който благодарение на Ейвис, ухаеше на дезодорант. Представителят на агенцията „Рент-а-кар“ така и не разбра защо клиентът избра кабриолет посред зима. Тайлър хвана здраво топлия, обвит с полиетилен волан. Ако снегът не спре, нямаше начин да стигне навреме до жп депото — нещо, което никак не би се харесало на онези във Вашингтон, особено в първия му работен ден.

Нагласи огледалото за обратно виждане. За миг мерна тъмните си очи и смръщени вежди. Тревогата бе надвила обичайното му ведро изражение. Нуждаеше се от работата както финансово, така и емоционално, дори да няма официален договор. Съзнаваше, че пътят към повторното изграждане на живота му налага малки и целеустремени стъпки, а не огромни скокове. Трябва да свикне с положението, независимо колко ще му е трудно. През последното десетилетие работата му на детектив в отдел „Убийства“ оказа огромно влияние в личностното му изграждане. С всичко това зад гърба си — отнето му, както той го преценяваше — имаше нужда да се залови за нещо. За каквото и да е. Тази работа, дори временна, изглеждаше добра като за нов старт. За начало. Възможност, която не бива да пропилява. Чувстваше се като през първия учебен ден. Просто трябва да го преодолее. Промяната никога не е лесна.

Снежната буря остави Сейнт Луис в киша — мокра, дебела и лепкава. Тайлър свали прозореца и се пресегна навън. Разклати чистачката, за да махне леда от нея. Сред мръсотията на предното стъкло се проясни осемсантиметрова арка. Оказа се на височината на брадичката: налагаше се или да се свлече надолу в седалката, или да забие брадичка във врата си и да гледа през волана. Избра първото и за момент почти видя какво се случва навън.

И в двете посоки по магистралата имаше закъсали коли и камиони. Просветваха светлини. Обстановката се нажежаваше. Проследи с поглед два отчаяни опита за саморазправа — на фона на снежното було изглеждаха направо комични. Сериозността на пътната обстановка се потвърждаваше от излязлата от пътя аварийна кола. Намали и отново опита чистачките. Зад гърба му прозвуча клаксон на камион. Тайлър изсипа лавина от ругатни в замъглената кабина. Търпението му бе изчерпано. Освободи двете закопчалки и натисна копчето. Покривът на кабриолета се смъкна, докато колата продължаваше по пътя си. Учудващо, но дори при свален покрив снегът някак си го пропускаше. Предното стъкло играеше ролята на преграда. И все пак ефективността на тази система изискваше и подходяща скорост. Ускори, предизвиквайки стихиите.

В „Рент-а-кар“ офиса той пропусна да спомене пред служителя за острата си клаустрофобия. Съмняваше се, че чиновникът ще остане очарован от перспективата купето на колата да бъде изложено на зимната вихрушка. Повече от година Питър Тайлър неизменно избираше кабриолети.

Виждайки го със свален покрив, закъсалите по пътя хора му махаха от колите. Страната почиташе желанието за самоизява. Несъмнено тази вечер най-важният разговор около масите щеше да е за лудия с бежовия кабриолет, който се е движил по I-70, надувайки седемдесет километра в час със свален покрив в кучия студ.

Тайлър спря колата пред жп депото. Пусна гюрука да покрие купето — за него имаше значение какво впечатление ще остави първоначално — и изтупа снега от мокрите рамене на тренчкота си. Ченгетата от отдел „Убийства“ носят тренчкоти — малко поизмачкани през зимните месеци, но все пак тренчкоти, а Тайлър беше криминалист цели единайсет години, преди онези шест-седем минути да преобърнат живота му. Сега се чувстваше като евтина имитация. Дори не беше сигурен дали заслужава тренчкота. Животът е гаден.

Докато кара със свален гюрук, сърцето му биеше лудо. Дланите му се изпотиха. Сега пое дълбоко въздух, за да се успокои. Чувството, относително ново за него, ставаше все по-лошо: вероятно причината бе заплахата от затвор — съвсем реална възможност преди време. Така нареченото насилие и последвалите обвинения промениха всичко. Сега изпитваше благодарност, че има работа, каквато и да е работа. Не биваше да прецака шанса си. Със сигурност няма да позволи първото нещо, което някой непознат ще види, да е негова милост в кабриолет със свален покрив насред снежната буря. Все още се надяваше едно силно представяне по време на разследването — първият му ангажимент за Националния комитет по транспортна сигурност — накратко НКТС — да доведе до по-добър, дори постоянен статут. Нуждаеше се и от работа, и от пари, и от стабилност.

Няколко минути след три следобед Тайлър паркира и излезе от колата насред нестихващата буря. Из жп депото се носеше характерната миризма на петрол — машинно масло, гориво, почистващи препарати. Натрапчиво горчивият привкус му напомни за миризмата от пренатоварен електрически контакт.

Към него се приближи червенобузест мъж и се представи: Харди Медърс, началник депо. Беше доста пълен, с увиснали челюсти и добродушно изражение. След като се здрависа енергично с Тайлър, го поведе през железопътните релси, покрити с петнайсет сантиметра мокър сняг, показвайки му къде да стъпва, за да не се пребие. Депото приютяваше цистерни, товарни и открити вагони — червени, черни, сиви. Десетки релси и сигурно няколко хиляди вагона. По думите на Медърс — човек, който обичаше да чува гласа си — жп депото прибираше пристигащите влакове, а оттук вагоните се пренасочваха към различни линии и влакове по други маршрути. Влак от изток или от запад докарвал „пакет“ от няколко вагона, които трябвало да се отправят на северозапад; друг „пакет“ бил предназначен да отиде на югозапад, а още няколко — да стигнат до Западното крайбрежие и Канада. Тук, в разпределителното жп депо „Сейнт Луис“, тези вагони се разделяха и пренасочваха, закачваха се за локомотив и се изпращаха към крайната им дестинация.

— Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Тук няма празници — добави Медърс.

— А вагонът, който ме интересува? — попита Тайлър.

— Разбира се, че те интересува — съгласи се Медърс. — Защо НКТС ще изпраща някого чак от Вашингтон да разследва, ако няма нещо интересно? Вие, момчета, нямате ли регионални офиси?

— Аз съм нов — отвърна Тайлър, не желаейки да дава твърде много информация. Носеше инициалите на НКТС, но не се чувстваше като федерален агент. През последните единайсет години се беше убедил, че не можеш да имаш вяра на федерален. Сега обаче бе един от тях.

— Значи си нещо като експерт, така ли? — осведоми се Медърс.

— Не бих се изразил точно така.

— Убийство — продължи Медърс, — трябва да си експерт по убийствата. Прав ли съм? По-добре да си — промърмори Медърс след няколко метра.

Въпросният вагон съдържаше кашони с миялни машини. Беше осветен от няколко флуоресцентни лампи на батерии. На вратата на вагона стоеше униформен патрул от полицейското управление на Сейнт Луис. Тайлър си показа документите.

— Федералните са тук! — обяви ченгето.

Във вагона двама техници криминалисти се разхождаха с инструменти от неръждаема стомана и с найлонови пликове. Навсякъде бяха накачили флагчета с различни цветове. Надзираваше ги детектив Банър или Бенток — горкият човечец бе толкова премръзнал, че от тракането на зъбите му Тайлър не чу добре името. Детективът, нисък и набит, носеше сиво вълнено палто. Обувките му изглеждаха съвсем мокри. Обяснението за червеното му лице беше или темпераментът му, или студът. Очевидно не искаше да е тук — беше изписано навсякъде по него: от увисналите рамене до отегчения поглед и неприкритото възмущение.

— Кръв? — попита Тайлър. Подът, кашоните, стените изглеждаха опръскани с нея. Във въздуха се носеше кисела миризма.

— Без майтап — отвърна детективът.

— Беше въпрос — уточни Тайлър. Беше присъствал на стотици огледи на престъпления, повечето кървави, но този беше от най-неприятните.

— Студът работи в наша полза — обади се един от техниците. — Ако течностите не бяха замръзнали почти на мига, щяха да се абсорбират и разлеят. Вместо това разполагаме с доста добри следи.

— Смятаме, че са били двама души. Вероятно и двамата са кървели, но ще установим със сигурност, когато направим кръвните проби. Бих се изненадал, ако някой от двамата е още на крака, но този — добави другият техник, кимвайки към стената зад партньора му — този е изгубил поне два-три литра. Или е мъртъв, или му се иска да е.

— Знаем ли какво е това? — Тайлър посочи кафявата субстанция по пода на вагона.

— Първоначално го взехме за фекалии или за повърнато, но сега си мисля, че е супа. Навярно замръзнало чили — уточни първият техник.

— Чили? — учуди се Тайлър.

— Иди го разбери — усмихна се техникът.

— Тези гратисчии биха се избили и за най-малкото нещо — намеси се Медърс от вратата на вагона. Снегът покриваше главата му като тънка носна кърпичка.

— Защо на НКТС му пука за сбиване в товарен вагон? — попита с подозрение детективът.

— Заради убийствата и последвалия арест… — кимна Тайлър. Очакваше такъв въпрос.

— Железопътния убиец — намеси се Медърс.

— … направиха всички във Вашингтон свръхчувствителни при доклади за кръв във влаковете — продължи Тайлър. — Ако сме попаднали на човек, който имитира извършването на престъплението, колкото по-бързо го заловим, толкова по-добре.

— Мътните да ги вземат всички гратисчии — сопна се Медърс. — Включително и тези двамата. Всеки ден прогонваме по десетина.

И детективът, и Тайлър се обърнаха към Медърс.

— Днес прогонили ли сте някого? — попита детективът, излизащият от устата му въздух веднага се превърна на пара в студения вагон.

— Кого имате предвид под „ние“? — обърна се на свой ред Тайлър към Медърс.

— Не съм виждал — отговори Медърс първо на детектива. — Непрекъснато се навъртат бездомници. По двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. По-опитните знаят кога и как да скочат, преди да се стигне до депото. Залавяме само глупаците. Да влезеш на територията на компанията се брои за нахлуване в чужда собственост, а това е престъпление. Видим ли едно и също лице два-три пъти, го арестуваме.

— Кой е „ние“? — повтори Тайлър.

— Служба „Сигурност“ на Северното жп обединение (ССО) — уточни Медърс.

— Компанията разполага със свои охранители, свои хора, които да разследват — обясни детективът вместо Медърс. — И според мен цялата тази работа е много скапана.

— Охранителите имат ли право да извършват арести? — попита Тайлър смаяно.

През ума му мина, че са нещо като ченгета под наем, но си замълча.

— Да, имат — намеси се бързо Медърс. — През цялото време го правят.

— После ни ги пробутват — продължи детективът — и стоят при нас, докато дойде време да се изправят пред съда.

— А тези охранители — обади се отново Тайлър — къде са сега? Искаме да говорим с тях.

— Депото е голямо — обясни Медърс. — Имаме общо шест души. По двама във всяка смяна. Някъде наоколо са.

— Вече помолих един от нашите да ги намери. — Детективът погледна Тайлър.

— Не са ли чували за мобилна връзка? — промърмори Тайлър под носа си.

— О, оборудвани сме — увери го Медърс.

— Ами използвайте я! — сопна се детективът. — Веднага извикайте охранителите тук!

— Дежурните или от дневната смяна? С тях ще е по-трудно — предупреди той, поглеждайки си часовника. — Три и половина е. Съвсем скоро ще застъпи новата смяна.

— Намерете ги! — повтори поизнервено детективът.

Медърс бързо излезе във вилнеещата буря, ругаейки тихо. Не мина и минута и се появи с двама охранители.

— Вече идваха насам — тросна се той.

— Нали казахте, че са двама — поинтересува се Тайлър, забелязал и трети човек.

Между двамата мъже, едри като футболисти, поради което стандартните им сини униформи изглеждаха отеснели, стоеше висока чернокожа жена в дълго елегантно палто с вдигната качулка. Кожата, обрамчваща качулката, приличаше на тигрова опашка. Бялото на очите на жената се виждаше в сянката на качулката, а устните й бяха стиснати.

— Кой е старшият? — попита тя. Деликатният й глас се извиси над тропота на преминаващ наблизо влак. В следващия миг забеляза ограничителните знаци и огромното количество кръв в товарния вагон. Очите й се насочиха към Тайлър. — Вие ли?

Не бяха обсъждали старшинството. Затова Тайлър отговори:

— Той се оказа пръв на местопрестъплението.

Помисли си дали да представи човека, но продължаваше да се колебае относно името му.

— Джон Банър — обади се детективът. Този път Тайлър го чу ясно. — Детектив от полицейския участък в Сейнт Луис. — Банър или не обичаше чернокожите, или жените. А може би не обичаше чернокожите жени, но след като се представи, настъпи промяна в поведението му: — А вие сте?

— … тук, за да наблюдавам и да помогна, ако мога — отвърна жената, готвейки се да се изкачи по стълбичката. — Нел Прийст. ССО. — Тайлър долови, че моментално е преценила що за човек е Банър и това го впечатли. — Нямате нищо против, детективе, нали?

Две години Тайлър бе живял с Кат, която го изостави, когато го сполетяха най-големите му юридически проблеми; остави го сам и паднал духом. Винеше по-скоро намесата на медиите в отношенията им, отколкото себе си и неспособността си да общува по онова време. Вече бе загърбил Кат, както и почти всичко друго от предишния си живот. А ето сега у Нел Прийст долови нахакаността на Кат и това веднага пробуди възхищението му. Не всяка жена би поставила себевлюбени копелета като Банър на място.

Двамата лаборанти от Съдебна медицина наблюдаваха размяната на реплики, без да помръднат. Около Банър несъмнено имаше нещо, с което колегите му бяха наясно. За миг атмосферата сякаш застина.

— Предпочитам да не замърсявам мястото — отговори Банър, впил очи в нея.

Тя го погледна, после погледна Тайлър. Явно прецени ситуацията и отговори с леко кимване. От фалшивата кожа по ръба на качулката се откъснаха снежинки и се разпиляха по лицето й.

— Той е федерален агент. — Банър посочи Тайлър, сякаш това обясняваше всичко.

Тайлър се представи. Пристъпи към края на товарния вагон и протегна ръка — по-точно ръкавица — към нея.

— Работя за НКТС.

— Като един от редовната армия или новобранец? — осведоми се тя. — Познавам повечето разследващи от НКТС.

— Според мен — подхвана Тайлър, избягвайки прекия отговор, — шефовете ми се опасяват, че или някой копира престъплението, или не са заловили истинския Железопътен убиец. Настояват да разследваме всяко сериозно престъпление, извършено по междущатския транспорт. Това е вярно, разбира се, но…

— Значи подозирате, че случилото се тук е започнало в друг щат — прекъсна го тя и добави: — И затова става ваше?

— Не мое — поправи я Тайлър. — Тук съм да наблюдавам и да напиша доклад. Правителствената работа е страхотна. Стига да има купища бумащина, из която да се ровят, шефовете ми са щастливи.

— Значи не сме толкова различни — обобщи тя. — Моят отчет ще отиде в ССО. Защо да не надничаме през раменете си и да не преписваме един от друг?

Раменете й бяха хубави и е приятно да се наднича през тях, помисли си Тайлър. На нея, както и на него, не й допадаше особено цялото това раздухване на случая от страна на шефовете. Изглежда, всички си бяха извлекли урок от преследването на Железопътния убиец, а именно, че малко, локализирано разследване заплашва да набъбне като гъба и да представи било компанията, било отделът, било агенцията в лоша светлина.

— Вие двамата защо не се поопознаете някъде другаде, а междувременно ние да си свършим работата и да се махаме от този студ — предложи Банър.

Тайлър не му обърна внимание, а я попита:

— Къде е седалището ви?

— В Ню Йорк. — После се обърна към Банър: — Не оспорвам авторитета ви тук, детективе, но технически погледнато, мястото, където разследвате престъплението, е моя собственост. Тук представлявам Северното жп обединение, така че съм в ролята на посредник. Това е всичко. Ако нашите хора ви трябват за нещо, с радост ще ви сътрудничим.

— Иди да посредничиш някъде другаде за половин час, става ли? — подхвърли Банър снизходително.

— Мили дами — намеси се Тайлър, вторачен нарочно в Банър, — хайде да не плюем кръв. Това само ще обърка техниците от Съдебна медицина.

— Точно така — подкрепи го единият от лаборантите.

Нел Прийст потисна усмивката си и Тайлър разбра, че е спечелил червена точка.

— Искам да стъпя върху онова, което е собственост на компанията ми, и да видя какво има — обяви тя.

По раменете и по качулката й се бе натрупал сняг. Снежинките деликатно се бяха вкопчили в тигровата кожа. Двамата охранители на Северното жп обединение и Медърс почти в такт местеха крака от студ. Приличаха на зле синхронизирани танцови партньори.

Във въздуха се долови някакво очакване. Всички се питаха как ще отвърне Банър на изразеното желание.

— Защо не изляза, за да освободя място за госпожица Прийст? — предложи Тайлър. — Достатъчно се нагледах на този окървавен товарен вагон.

Банър направи гримаса.

— Благодаря — промълви Прийст и отстъпи от стълбата, за да позволи на Тайлър да слезе.

Изкачи се и натри носа на Банър, като свали ръкавицата си и протегна десница, с което го принуди да се здрависа с нея.

— Как точно се пише името ви? — осведоми се тя.

Когато пое ръката й, приличаше на човек, който рови в боклука.

— Да ви дам ли визитка? — попита той.

— Да, би било добре. Благодаря.

Прийст надяна ръкавицата си и зададе няколко въпроса на техниците за „скоростта при сблъсъка“, „размера на разцеплението“ и дали работят в сантиметри или в инчове.

— Е, да ви дам визитката — предложи Банър, малко стреснат или впечатлен от познанията й.

Подаде й картичка и тя я пъхна в джоба. Застанал на снега, Тайлър попита двамата охранители дали са били дежурни цял ден.

— От осем сутринта — отговори единият, играл вероятно някога в колежа нападател в отбора.

— Да, сър. Застъпваме в осем, свършваме в четири — обади се и чернокожият му партньор. — Измъкнахме двама от вагони по втори коловоз. Но никого не сме откривали по тази линия, тук. Вагонът вече беше изтеглен на дванайсети коловоз, преди момчетата от бригадата по разтоварването да го отворят и да видят… това. Извикаха ни, съобщихме на началника, господин Медърс, и той…

— Звъннах в Ню Йорк — довърши Медърс, а на Прийст каза: — Затова, предполагам, са ви изпратили.

— Сигурно.

Нел Прийст определено не сваляше всичките си карти на масата. Тайлър разбираше параноята й на човек, представляващ компанията, но тя не печелеше точки пред Банър, като се прави на много нахакана. Стори му се, че отскоро е на тази работа. Следваше се определен протокол. Първо: събирането на улики беше задача на Банър; после Тайлър поемаше разследването, независимо дали й харесва, или не.

— На нас защо никой не ни се обади? — намеси се Банър.

— Обадихме ви се — възрази Прийст.

— Но ако не греша за времето, това е станало едва след като вече са ви качили на самолета — обърна й внимание той. — А и вие вече сте били тръгнали насам — обърна се той към Тайлър. — Защо се е получило така? — продължи да разпитва Банър.

— Ако от корпорацията са се забавили да ви информират, не аз съм отговорна — подчерта тя. — По-скоро навярно е станало някакво объркване и са решили, че господин Медърс вече се е свързал.

— Никой не ми е разпореждал да го направя — защити се Медърс.

— Видяхте ли? — възтържествува Прийст. — Объркване.

Нито Тайлър, нито Банър се хванаха на въдицата.

— Корпорацията — повтори Тайлър, — железопътната компания ли имате предвид, или охранителната? Или те са едно и също?

— Отделни неща са — обясни тя. Извини се и добави: — Имах предвид железопътната компания. Много трудно и мудно вземат решения. За всяко нещо се свиква заседание, назначава се комисия. Не съм изненадана, че са се забавили.

Продължаваше да звучи неправдоподобно за Тайлър. Полицията е трябвало да бъде уведомена незабавно. Обясни си го с истерията около Железопътния убиец. „Корпорацията“ е искала неин човек — госпожица Прийст — да присъства и да задвижи нещата, преди полицията да вземе прекалено голяма преднина. В следващия миг му хрумна друго: кой, по дяволите, е съобщил на НКТС, защото и те очевидно разполагаха с преднина?

— Някой тук интересува ли се докъде сме стигнали досега? — попита главният лаборант, мъж с остър нос и неспокойни очи, дребен и крехък на вид дори в тежките зимни дрехи.

— Слушаме — подкани го Тайлър, надявайки се да усмири нещата между Прийст и Банър, които също погледнаха лаборанта с интерес.

— Първо ще ви осветлим относно разликата между раните, които открихме. — Говореше ясно, почти нетърпеливо. Човек на светско парти, специалист по всичко. — Имаме прорезни рани, прободни и натъртвания от нанесени силни удари. Вероятно смятате, че всички кървят по един и същи начин, но не е така. За да съм по-точен, трябва да видя кой е сътворил този „танц“, но ако времето се промени, губим уликите; ще се разтопят. Затова проявете още малко търпение, докато направя още няколко научни предположения.

Никой не възрази.

— Карай по късата процедура, докторе — подвикна Банър, почти замръзнал от студ. — Тук е дяволски студено.

Тайлър се ръкува с лаборанта от Съдебна медицина, понеже не бяха представени официално един на друг. Оказа се, че името му е Грейстейн; сякаш не усещаше студа.

— За да определим събитията, проследяваме къде, как е текло. Категоризираме кръвните улики в три групи: удар при ниска скорост, при средна и при висока. Във всички случаи има разпиляна, шурнала и изтекла кръв. — Грейстейн посочи подвижното осветление. — Флуоресцентно, защото искаме възможно по-малко топлина тук. Всички сме се скупчили и дишаме, затова и бързаме. Слава богу, че е толкова студено, защото теренът на престъплението буквално е замръзнал. Все едно разполагаме със снимка само минути след събитието.

Тайлър забеляза множеството набодени с карфички номерирани флагчета из петната кръв. Белите флагчета превишаваха жълтите, а розовите едва ли наброяваха повече от десетина. Грейстейн посочи първо тях:

— Предполагаме, че е чили. Не изплюто, а изхвърлено от консерва или друг съд. — Замълча, та всички да осмислят думите му. — Два индивида — обяви той. — Единият седи. Нека го наречем Ниския. Другият ще наречем Муфтаджията, защото вероятно е поискал част от чилито.

— На кого му пука какво са яли тези типове? — оплака се Банър.

— На нас, защото съдейки по лепкавостта, чилито е било горещо, когато е плиснато.

— А не разлято? — уточни Тайлър.

— Точно така — похвали го Грейстейн.

Банър се наежи.

— Огромна разлика, нали? Не е разлято, а изхвърлено. Плиснато. И в момента определено горещо. Знаем го от начина, по който се е стекло. Има много разпръснати петънца. Чилито е плиснато от ниско на пода. — Посочи гъста гора от флагчета близо до кашоните с миялните машини. Направи движение, все едно плиска нещо от долу нагоре. — Като съдим по количеството, било е консерва от триста грама. Попаднало е върху Муфтаджията тук — уточни той и използва малко, наподобяващо писалка лазерно фенерче, за да посочи друга групичка флагчета. — По онова време Муфтаджията е стоял прав. — Предотврати всякакви възражения, като добави: — Муфтаджията е бил като параван за струята. Зад него няма петна. Това предполага, че по онова време е стоял прав. Когато го намерим, при анализа на дрехите му ще открием остатъци от хвърлената храна и думите ми ще се подкрепят.

— Ниският — обади се Тайлър, любител на лаконични описания, — вероятно е седял, а Муфтаджията е стоял насреща.

— Точно така. — После лаборантът добави: — Чилито е било плиснато, преди да се е ляла кръв. Знаем го, като съдим кое върху кое е.

— Тези двамата са се клали с ножове заради скапана консерва чили? — изуми се Банър.

— Не с ножове, не — възрази лаборантът.

— Какво е било оръжието? — попита Тайлър.

— По някаква причина Ниския плисва чилито и залива Муфтаджията по гърдите и лицето. Муфтаджията обаче нанася първия удар. Вероятно със сопа или прът. Според мен е наранил носа на Ниския, защото кръвта е шурнала до тук. Муфтаджията се засилва и отново удря. Нека ви обясня: първият удар, нанесен с тъп предмет, почти не предизвиква разпиляване на кръв. Обикновено вторият удар разпръсква кръвта в различни траектории, а траекториите най-често са от поток със скорост от средна степен. Тук има само една такава. С нож не може да се предизвика такова разплискване.

Светлинният лъч — малка червена точка на върха на лазерния лъч — се насочи към тавана на товарния вагон.

— Но и Муфтаджията е пострадал — предположи Прийст. — От флагчетата се вижда, че става въпрос за кръвта на двама души.

Грейстейн се ухили; обичаше досетливите слушатели.

— Давай по-бързо — подкани Банър.

— Ако Ниския си служи по-сръчно с дясната ръка — продължи Грейстейн, — движението напомня бекхенд при тениса. Откровено казано, съдейки по загубата на кръв, дори съм изненадан, че още не е бил в безсъзнание. Първите два удара на Муфтаджията са доста убедителни. И освен това Ниския вече вероятно е със счупен нос. Но сега Ниския нанася защитен удар. Като бекхенд. И то бърз. — Изгледа всички. — Допускам, че е хванал примуса и е замахнал с него. Може би уцелва Муфтаджията по врата. Ниският вади късмет. Не е изключено да е засегнал сънната артерия. Започва да кърви обилно. — Сега лазерната точка започна да скача бързо от флагче на флагче. — Муфтаджията посяга отново, но не уцелва, а само разпръсква кръв, движеща се със средна скорост. — Лъчът заигра върху кашоните с миялни машини. — Изпуска оръжието си тук. — Посочи малко петно замръзнала кръв. — Насочва се към раната на врата. Натискът върху раната предизвиква кръвотечение от ниска скорост и има пръски тук, тук и тук.

Посочи доста петна върху пода на товарния вагон.

— Защитен удар — повтори Тайлър думите на мъжа.

— А, значи все пак ме слушате — усмихна се Грейстейн кисело.

— Муфтаджията е загубил повече кръв, но Ниския е поел първите удари — продължи Тайлър.

— Точно така, точно така. Не се съмнявам, ни най-малко не се съмнявам, че именно Муфтаджията първи е нанесъл удар.

— Все пак е предположение — напомни Банър. — Става въпрос за двама бездомни негодници, които вероятно са спорили кой да вземе чилито и кой — зеления фасул. Ниския изпреварва приятеля си и се хващат за гушите.

— Може — сговорчиво се съгласи Грейстейн, — но тогава защо вратата е отворена през цялото време?

— Какво? — смая се Банър.

— Вратата на вагона — повтори лаборантът. — Разполагам с информация, че през цялото това време вратата на вагона е била отворена деветдесет сантиметра. А и не ме оставихте да доопиша схватката, разиграла се нататък. Според мен е било бой с юмруци. И през цялото време двамата са кървели. — Лазерният лъч кръстосваше пода. — Разполагаме с уликите. В състояние съм съвсем точно да ви покажа стъпките на „танца“ им. Първо — тук, после — тук. И през цялото време Муфтаджията кърви.

— А Ниския го чака да припадне — довърши Тайлър.

Може и да са си разменили приказки. Тайлър не знаеше. Спомни си за скандала със сприхавия мъж преди месеци. Беше изживявал тези минути на ужас многократно; дори вече се съмняваше дали са истински, или не ги преиначава, само и само да разбере как се е стигнало дотам. Но както винаги те го погълнаха и той пропусна по-нататъшните обяснения на Грейстейн.

— Ще оставя нашите охранители тук — заяви Прийст на Банър. — Ще пазят собствеността, след като вие и вашите хора си тръгнете. Възразявате ли, детективе?

— Чудесно — увери я Банър.

— Искате ли чаша отвратително кафе? — обърна се тя към Тайлър.

Тайлър се поколеба.

— По-скоро искам телата, на които принадлежи тази кръв. Искам да знам, че случаят е зад гърба ни.

Тя се ухили. Зъбите й бяха безупречни. Същото определение се отнасяше и за останалата част от нея.

— Господин Медърс, ще се намери ли някое топло местенце наоколо? — попита тя.

— Да. — Медърс посочи очукан фургон недалеч от тях.

Стъпвайки в оставените преди него стъпки, Тайлър запази обувките си относително сухи, но Прийст правеше решителни дълги крачки, каквито бяха и краката й. Освен това вървеше бързо, като жена с цел. Тайлър се замисли за това, за опита на компанията й да изпревари местната полиция. Рисковано начинание. Огромните снежинки почти се размазваха при падането си върху земята.

На половината път към фургона Прийст спря и се обърна.

— Трябва да намерим телата преди вечерните новини — обяви тя.

След няколко секунди Тайлър съобрази, че току-що са се съюзили.

— За това ли става дума? — попита той, но Прийст отново крачеше решително напред и не му отговори.