Паралелни лъжи

33

Алварес седеше неподвижно. По пътеката на вагон номер осем се приближаваха двама мъже. Той ги наблюдаваше вече пет минути от разстояние на не повече от шест-седем метра, а те нямаха представа, че той е там. Влакът се движеше като по масло; на моменти се създаваше илюзията за неподвижност, ала един поглед навън разваляше усещането: светлините и размазващата се картина на пейзажа през прозореца отлитаха с невероятна скорост назад.

Алварес бе облечен не в работен гащеризон като на служителите от поддръжката, нито в униформата на охранителите, а в костюм на манекен за тестване при катастрофи, който си поръча по каталог месец по-рано. Беше го натъпкал в раницата; двете половинки на пластмасовата глава се оказаха най-големите предмети, които трябваше да носи. Костюмът представляваше ключът към неговото невидимо присъствие във влака. През последния половин час хората минаваха съвсем близо край него, без изобщо да го забележат.

При появата на двамата мъже обаче го обзе истинска паника. Сега те се намираха на не повече от метър, отминаха го и продължиха към последния вагон — номер девет. Разпознавайки лицето на единия, той се сви целият. Беше го видял по време на пътуването с „Амтрак“ — федералният агент, който задържа влака на гарата, за да се качи. Нервите му се опънаха до крайност. Чу как двамата си говорят за технологията, включително и за GPS навигацията. Затова сега се налагаше да действа бързо, преди този агент — който и да е той — да провали плановете му. А те продължаваха да се придвижват към вагон номер девет, където бе скрил раницата.

Слава богу, със себе си носеше всичко необходимо: дигиталната видеокамера, компютърната карта и експлозива на Маккларън. Но раницата, сега застрашена, беше също негов ценен атрибут при бягството. Този проклет фенер за главата промени хода на събитията и сега нещата вървяха на зле. Ако намерят раницата… мислеше си той, търсейки друг начин да се измъкне от влака.

Сега времето беше всичко.

Манекенът бавно обърна глава, след като човекът в нея бе сигурен, че вагон номер осем е празен. Бързо взе манекен на дете от съседната седалка и го сложи на своето място; после забърза по коридора към вагон номер седем.

Моментите, когато се движеше облечен като манекен, бяха най-рискованите. Беше си приготвил няколко отговора, ако го спрат: „Това е част от шоуто, но не казвайте на никого!“; „Охрана под прикритие, моля не ме издавайте“. Но ако попадне на истинската охрана, никак нямаше да е весело.

Забърза към тоалетната. Там съблече костюма на манекена и остана по черни панталони, бяла риза и вратовръзка. Върху ризата закачи най-важното — идентификационния бадж на ССО, който поне отдалеч сполучливо имитираше оригиналния. Пред охраната обаче този номер нямаше да мине и при тази мисъл той силно се изчерви — нещо твърде нежелателно в момента.

Използва ключовете, откраднати от Северното обединение, за да отключи контейнера за смет в тоалетната, и пъхна вътре костюма заедно с двете пластмасови половинки от главата на манекена. При необходимост щеше да го използва отново. С така промененото си облекло беше по-лесно да се движи из влака. С всяка нова стъпка от плана си чувстваше приближаването на края. Обзе го напрежение. Знаеше, че следващите минути ще му се сторят дълги колкото човешки живот, може би колкото много човешки животи, ако нещата не се подредят.

Преоблечен като охрана, Алварес пресече седми вагон, вървейки по празния коридор; странните манекени надничаха зад гърба му. Насочи се право към служебното помещение. Отвори го, отвори и преградата в дъното и бързо влезе вътре, затваряйки обратно преградата.

Тук фенерът за глава щеше да му помогне. Без него сега щеше да работи в сивия мрак само на светлината от процепа под вратата и индикаторите в зелено и оранжево от пулта на компютъра. Без затруднение свърза видеокамерата си към аудио-визуалната система на влака. Времетраенето на видеозаписа зависеше от това, доколко стриктно Гохин ще спази протокола. Касетата можеше да поеме още десет минути запис. Очакваше се Гохин — човек, маниакално придържащ се към протокола — да поздрави гостите си, когато влакът стрела пресича река Делауеър, подражавайки на Джордж Вашингтон и напомняйки за американските способности и слава.

След това, както беше репетирал, той развинти и махна предната пластина на GPS навигационното устройство — метална кутия с размери на книга. Отвори верижната платка — кремава плоча с десетина сиви чипа и други по-малки платки върху тях, всичките свързани с фини, лазерно изтънени сребърни нишки.

Красивата конструкция, разработена в Северното обединение, за него представляваше само усложняващ фактор. Тук имаше не една, а три GPS платки, монтирани в легла една до друга в средата на голямата верижна платка. Ако първата GPS платка не сработи, следващата поема функциите в рамките на не повече от секунда. В случай че системата се базираше само на една платка, не беше нужно Алварес да я заменя с друга. Системата щеше да се срине. Но сега, при наличието на три свързани платки, той извади втората и я замени със своя, програмирана да заблуди стабилизаторите на вагона и същевременно да подаде грешна информация към компютъра на локомотива, че и трите GPS платки функционират нормално. Подменената нова платка заработи точно както другите две. Командите за навигация на вагона нямаше да бъдат предадени към третата платка, изпълняваща ролята на финална отчитаща карта. И най-важното, който и да погледнеше таблото, не би забелязал разликата, не би установил размяната. При проверка всичко това щеше да остане неуловимо. Всъщност истинските различия между платките бяха няколко. Платката на Северното обединение бе програмирана конкретно за този маршрут на влака — да отчита и коригира работата на стабилизаторите, когато вагоните навлизат с висока скорост в завоите, а платката на Алварес беше празна — нейната GPS памет беше изтрита, но тя щеше да изпраща на локомотива сигнали, че всичко функционира нормално. Без предварително програмиран маршрут тя няма да контролира стабилизаторите и да подава информация за предстоящ завой. И още: щеше да измести стабилизаторите, ако влакът намали скоростта си с десет километра в час, по този начин центърът на тежестта щеше да се премести и вагонът ще дерайлира. Ала върховното постижение на Алварес беше компютърният вирус. Този вирус се разпространява върху диагностичния порт за данни и поврежда последователно всяка от GPS платките, като съобщават на сървъра, че функционира безпогрешно. С монтирането само на тази платка той срина цялата навигационна система и на вагоните, и на локомотива.

Имаше един-единствен начин инцидентът да бъде предотвратен: платката да бъде разпозната и махната, а сървърът на локомотива да рестартира навигационната система, което да позволи на влака да намали скоростта си и да спре безаварийно. Това обаче можеше да стане само с намесата на Гохин.

За по-малко от трийсет секунди всичко беше готово. Алварес издърпа портативното GPS устройство, което показваше местонахождението на влака, скоростта и оставащото време до целта. След четирийсет секунди отправилият се на юг влак щеше да достигне прав участък, където ще се движи десетина минути. Със свит на топка стомах Алварес изчака тези секунди, после сложи металния накрайник на отвертката върху процесорния чип от първата навигационна платка и направи късо съединение. Прехвърча малка искра и се разнесе мирис на метал. Управлението на стабилизаторите на вагона премина мигновено към подменената платка, където един светодиод продължи да свети зелено, точно както и другите. В същото време вирусът плъзна към системите на всички вагони.

Алварес затаи дъх в очакване. Краката му трепереха. Ако сега влакът внезапно забави ход — тоест, ако сървърът е засякъл — влакът ще изключи автоматично и ще спре. Вибрациите от бързата скорост обаче продължаваха да се усещат. Бръмченето под краката му го изпълни с надежда.

В края на краищата изискванията на Северното обединение за пълна безопасност правеха системата уязвима.

Засече часовника си, натисна play на видеото и се подаде от помещението. Неговият десетминутен период на състрадание започна да тече. Видя, че вагонът е празен, постави преградния панел, излезе от помещението и заключи вратата. Накрая запълни ключалката със запечатващ епоксиден спрей, който щеше да засъхне до няколко минути.

Оставаше да свърши още доста неща, не на последно място да подсигури и бягството си.

Умберто Алварес се готвеше да провали и партито на Уилям Гохин. При тази мисъл се ухили.

Посъвзел се от напрежението, Алварес се насочи към двамата мъже от поддръжката, които се намираха при предните седалки на вагон номер шест. Можеше да стигне там по два начина и той избра по-самонадеяния.

Доближи ги в гръб и нарочно подхвърли с висок глас:

— Добре, момчета, дадоха ми хубавата задача да проверя съединителя.

Мина точно покрай тях и стигна до вратата; червеният алармен бутон изпука и се показа автоматично. Позволи им да видят само част от профила му, но достатъчно, за да покаже баджа, закачен на ризата.

— Ако ме чувате добре, елате да видите.

Влезе в прохода, където на фона на рок музика и истории от войната ежедневно облечени репортери пушеха цигари и посръбваха водка. Една жена му хвърли изучаващ поглед. Усети как го оглежда от кръста надолу.

— Съжалявам, народе — подвикна той, — налага се да спрем партито за няколко минути. Вече сме готови за пресконференцията. Можете да пушите в прохода между следващите два вагона.

За негова изненада дори глуповато изглеждащият младеж с влажни очи не възрази. Изгасиха цигарите и се върнаха във вагон-ресторанта. Щом вратата се затвори след тях, Алварес отключи и отвори дясната секция на нагънатата като хармоника стена; намери се отвън между двата вагона. Натисна един съединителен лост и така повдигна фланеца на гофрирания под. Този фланец се движеше, когато вагонът взема завой, но пасваше идеално в прохода, свързващ два вагона.

Като махна това малко парче от пода, Алварес си отвори пролука, през която видя минаващия отдолу масивен съединител. Бързайки нервно, той коленичи на около метър над улеите за колелетата, въртящи се с двеста и осемдесет километра в час. За един кратък миг изпита страхопочитание към технологията, произвеждаща такава скорост. За момент почувства дори симпатия към мечтата на Уилям Гохин.

За разлика от товарните и повечето пътнически влакове в Съединените щати, съединителите на френските високоскоростни влакове се контролират електрохидравлично. Кодирани превключватели на всеки вагон — като превключвателите на всеки два вагона работят почти едновременно — позволяват да се осъществи съединяване и разкачване. Безопасността се гарантира от опъна между два движещи се вагона, който предотвратява разкачване. Теоретично само когато вагоните са неподвижни — в депото или на гара — и ги приближат един към друг чрез маневра на локомотива, този опън изчезва и те могат да бъдат откачени един от друг.

Поради тази причина Алварес се протегна надолу и постави експлозива на Маккларън върху съединителя по дължина на главната ос. Той се лепна за стоманата като магнит. Провери портативното си GPS устройство за последен път и завъртя двата ключа. Така стартира таймера и освободи защитния механизъм на детонатора: при нарушена магнитна връзка със съединителя, бомбата би експлодирала преждевременно.

Животът е поредица от моменти. Ако Алварес беше свършил операцията в друг момент, неговите планове вероятно щяха да се осъществят съобразно плана му. След като постави обаче фланеца на място и заключи нагъната като хармоника стена, усети как някой настойчиво наднича над лявото му рамо през запотеното стъкло на прозореца на вагон-ресторанта. Това се оказа съвсем неочакван за него подтик. Втурна се бързо назад към вагон номер девет, където се намираше раницата му. Време беше да бяга!

Долови очертанието на обърната с гръб женска глава. Побиха го тръпки. Отвори вратата и влезе във вагон-ресторанта. Удари го аромат на парфюм, примесен с миризма на затворено помещение. Нервите му едва издържаха. Нещо го сряза в стомаха. Боеше се да не би плановете му да са били разкрити. Направи още една крачка навътре. Сърцето му биеше лудо. Видя увесени на закачалки спортни якета, бели ризи с петна от пот и вратовръзки. Замириса му на бира, чипс, уиски и дим на пури; чу високи гласове и смях. Напомняха за гимназия, за летен лагер, за зала за пресконференции. Някои очевидно вече си бяха взели алкохолни напитки.

През прозорците на вагон-ресторанта му се мярна бледо ръждивочервената линия на хоризонта. Трентън, Ню Джърси, помисли си той, давайки си сметка, че всеки момент Гохин ще започне пресконференцията.

Хората изведнъж сякаш започнаха да говорят по-високо, смехът им се насочи към него. Отчете грешката си с влизането в този вагон. Понечи да се върне, но устоя на изкушението. Кой го привлече да се озове тук и защо? Гост? Охраната? Самият Гохин? Чувството на тревога го изгаряше — нещо се беше объркало ужасно. Погледна си часовника. Видеото му щеше да се включи след по-малко от три минути.

Сервитьор, понесъл високо над главата си табла с шампанско, едва се размина с Алварес и му се извини. Отдръпвайки се да му направи път, не се стърпя и огледа претъпкания вагон.

На не повече от три метра от него стоеше същата онази жена. Точно когато Алварес я погледна, тя обърна глава настрани, сякаш за да го избегне. Носеше великолепна тъмносиня кадифена рокля за коктейли. Кожата й имаше цвят на перли, тъмни кичури коса обрамчваха лицето й. Сега тя се обърна към него. Беше Джилиан.