Паралелни лъжи

34

— И ти твърдиш, че сме минали точно край този мъж — Купърсмит погледна невярващо Тайлър.

— Така мисля — отвърна тихо той. Стояха в прохода между осми и девети вагон, съвсем близо до ръба на нагънатата като хармоника свързваща част по протежение на три реда рафтове за багаж. — Манекенът, скрит в помещението за техническа поддръжка, не е шега работа. Това е извънредна ситуация, защото Алварес сега заема пътническо място.

Купърсмит, разсеян от пистолета в дясната ръка на Тайлър, сякаш не го чу.

— И най-вероятно ни подслушва по радиото на честотите и на охраната, и на персонала по поддръжката. Никак не е разумно да използваме радиовръзка.

— Дори не знаеш със сигурност дали е във влака.

— Съвсем скоро ще се потвърди, обзалагам се. Трябва да намерим черна раница, вероятно пълна с дрехи или с експлозиви, скрита зад панела на някое от помещенията за техническа поддръжка. Това е, ако имаме късмет — разсъждаваше на глас Тайлър. — В противен случай той вече е преместил раницата на някоя полица за багаж във вагоните и тя се е смесила с други пътни чанти. В такъв случай, независимо дали той е във влака, или не, влакът е подготвен да дерайлира.

— Пълни глупости. И какво общо имат помещенията за техническа поддръжка?

— Там беше скрил манекена. Следователно има достъп до тях. Няма значение как влиза — с ключ или по друг начин. А това значи, че може да влезе навсякъде в този влак, където уж всичко е под ключ. Така смятам аз.

— Но това е просто невъзможно.

Тайлър нямаше време за спорове.

— По принцип се опитвам да се доверявам на охраната. Но сега, понеже радиовръзката отпада, няма как да разчитаме на охраната — заключи той, връщайки се към въведените от него правила, с цел да се предпази. — Това означава лично аз да проверя всеки проклет манекен във влака. Имам нужда от твоите момчета — онези двамата от шести вагон, за да покрием последните четири задни вагона и да блокираме вратата на шести вагон. Не бива да му позволим да се измъкне и да стигне до предните вагони. Твърде много хора има там.

— Добре — въздъхна Купърсмит неохотно. — Ще го направя.

— И ще проверим помещенията за техническа поддръжка: търсим както тази раница, така и каквато и да било намеса — напомни му Тайлър. — Ще отделя специално внимание на навигационните системи.

— Така и така си го решил, давай.

Тайлър забърза напред.

— Ще поема девети вагон. Двамата вече проверихме служебното помещение в осми вагон. Остава много внимателно да бъдат огледани седми, шести и всички вагони напред.

— Ще ги огледаме — примирено обеща Купърсмит.

— Засега ще се съсредоточим върху задните вагони. Ако се наложи да минем напред и да разбутваме гостите, положението ще стане много деликатно. Не ми е ясно обаче какво може да е направил под вагоните.

— При тази скорост? — смая се Купърсмит.

— Има ли начин да стигне до електрониката там, долу?

Началникът по поддръжката се замисли. Лицето му помръкна.

— Ако наистина знае какво прави и разполага със схемите, е възможно да повреди модернизираните кабели. Но той не разполага със схемите, повярвай ми.

Тайлър не беше толкова сигурен, ала си замълча.

— А и все пак се движим с двеста и осемдесет километра в час. Няма как човек да оцелее и десет минути отдолу.

За Тайлър това беше все още възможност, която му предстоеше да провери. Не искаше да оставя никакво пространство на Алварес. Познаваше го.

— Ако намериш раницата, включи радиото и обяви, че си открил липсващата част. Ясно ли е?

— Липсващата част — повтори Купърсмит.

За такъв едър мъж той изглеждаше малко стреснат: лицето му се беше зачервило, а очите — поизпъкнали.

За пореден път Тайлър изпита облекчение, че Нел слезе от влака заедно с Гретхен Гохин. Имаше предчувствие, че Алварес се крие в девети вагон. В такъв случай влакът най-вероятно е обречен. Деветият, последен вагон, се намираше най-далеч от тълпата и затова представляваше чудесно място, където някой да се укрие. Тайлър се придвижваше бързо.

Купърсмит тръгна напред, за да изпразни задните вагони от всякакви пътници и да блокира преминаването от шести вагон към вагон-ресторанта.

Развълнуван и напрегнат, Тайлър влезе в девети вагон. Отиде до самия край, до заключената врата с брониран прозорец. Навън беше вече тъмно. От това място Тайлър не виждаше нищо. Обиколи вагона; опипваше последователно десетината манекени с човешки ръст, безразборно наслагани по седалките. Разтърсваше ги един по един, за да се увери, че вътре не се крие човек. Впрочем, размерът им не позволяваше някой да се мушне в тях. По-скоро Алварес навярно се бе облякъл като манекен.

Тайлър се впечатли от броя на манекените — истински режисиран маскарад, призван да впечатли медиите, за което плащаше, разбира се, Северното обединение.

Стигайки до предната част на последния вагон, на Тайлър вече му се гадеше, беше силно разочарован и започна да се съмнява в себе си. По метода на изключването прецени, че няма да намери Алварес скрит тук. Сега мислите му се насочиха към шаситата, където бяха открили истински тайник. Дали по време на изтощителното търсене той не ги бе заблудил някак? Ами ако Алварес е възнамерявал през цялото пътуване да остане извън влака? Тайлър си погледна часовника. Времето направо летеше. Влакът се движеше с пълна скорост. Нямаше никаква причина Алварес да изчаква. Колкото повече отлагаше, толкова по-голяма бе вероятността да го заловят.

Едва на третия опит Тайлър попадна на ключа, с който да отвори помещението за техническа поддръжка. Взря се в празното пространство пред себе си; още по-обезкуражен, дръпна разделителния панел към вътрешната част. На пода пред него, завряна в ъгъла, лежеше черна раница.

— О, господи — прошепна Тайлър, останал без дъх.

Циповете на раницата не бяха заключени, макар от тях да висеше малък катинар. Това му подсказа, че Алварес е бързал и е оставил раницата така, защото най-вероятно не е очаквал да бъде намерена. Куражът му се възвърна. Разтвори раницата и я претърси. Първо извади най-обемния предмет — торба с размери на спален чувал. За да му пази топло под този влак, реши Тайлър. „Дали това значи, че той все още е във влака, или под него?“, чудеше се той. Друг доста голям предмет беше кашон с размери, достатъчни да побере манекен, но без пластмасовата глава. Намери още скоч, найлонови връзки, дълъг кабел, лепило, чифт батерии и лаптоп. Нямаше обаче никакви експлозиви, никакви взривни вещества, нито следа от GPS устройства.

Тайлър насочи вниманието си върху компютъра. Опита се да го включи и никак не се изненада от появата на вход с парола. Навярно някой компютърен гений от службите на ФБР би успял да я пробие, но за него беше ясно като бял ден, че е безполезно да губи време в напразни опити. Отново го обзе паника: Алварес беше във влака и действаше.

По радиото съобщи, че е „намерил липсващата част“.

— Така ли? Добре, чакаме те в седми — отговори му Купърсмит.

Тръпнещ от притеснение, Тайлър напъха всичко в раницата, метна я през рамо и заключи служебното помещение. Щеше да накара момчетата на Купърсмит да я занесат във втория вагон-ресторант и да я заключат зад бара, където да бъде под непрекъснатото наблюдение на бармана. Сега помещението по поддръжката представляваше примамка. Тайлър се надяваше по някое време Алварес да се върне за раницата. Доколко това, че вещите му бяха скрити в последния вагон, имаше значение? Човек не може да скочи току-така от влак, движещ се с двеста и осемдесет километра в час. Или може?

Тайлър разгледа по-внимателно спалния чувал. Всъщност не беше спален чувал, а тънка, изключително лека синтетична материя. Пръсна го настрани и пред него изпадаха парашутни въжета. Това представляваше вид парапланер, управляем парашут.

В този момент Тайлър разбра какво е замислил Алварес: щеше да раздели влака на две — предната част щеше да дерайлира, а от задната той щеше свободно да излети с парашута.

Тайлър бързо отиде при Купърсмит и двамата мъже от екипа му, които се бяха скупчили около служебното помещение за техническа поддръжка в седми вагон.

— Прецакал е ключалката — осведоми го Купърсмит, виждайки го да се задава. — Запълнил е процепа с някакво силно лепило. Няма как да пъхна ключа. — Погледна Тайлър и му се извини: — Е, явно съм грешал, че няма ключове.

— А стабилизаторите?

— За този вагон се контролират от това отделение.

— Може ли неизправност в движението само на един вагон да предизвика дерайлирането на целия влак?

— Не — отсече Купърсмит. — Има твърде много фактори — добави той. — В най-лошия случай би изпържил три отделни платки, което в крайна сметка ще изключи двигателя.

Тайлър хвърли поглед назад с чувството, че е пропилял шанса си с Алварес.

— Трябва да влезеш в това помещение, а аз ще гледам за него.

— По дяволите, никога няма да го отворим. Французите правят тези неща, все едно са проклети сейфове. Не им се ще някой да пипа по механизмите и скоростите.

— Трябва да влезеш — повтори Тайлър.

— Ще спрем влака! — реши внезапно Купърсмит и като сръчка един от хората си, се запъти към аварийните спирачки.

Тайлър се съгласи, че ако спрат влака, Алварес поне няма да успее да предизвика дерайлирането му. Последва Купърсмит, мислейки трескаво.

Купърсмит счупи стъкления капак и се протегна към аварийната спирачка. Тайлър сграбчи ръката му.

— Ами ако цели точно това — да ни паникьоса, да ни накара да ударим спирачката?

Купърсмит го изгледа гневно, с очевидното желание да не му пречат.

— А какво ще стане, ако спирачките преобърнат влака? — не спираше Тайлър. — Представи си, че е стъкмил нещата точно така. Как да сме сигурни?

Очите на Купърсмит едва не изхвръкнаха от орбитите си. Докато мъжът срещу него говореше разпалено, ръката му остана върху спирачната ръчка и с цялото си тяло той се притисна към нея. Целият бе плувнал в пот.

— Защо не кажем на машиниста просто да изключи двигателя и да оставим влакът сам да спре? — предложи Тайлър.

— С тази скорост и без спирачки обричаш девет вагона да летят напред с пълна скорост още километри наред. — Той продължи да стиска ръката си. — Слушай, ако стабилизаторите са повредени, ако той си разбира от работата, това чудовище може да се изтърколи и по права отсечка при скорост петдесет-шейсет километра в час. Много хора ще бъдат ранени, дори ще загинат. Не ни чака нищо добро.

— А ако отдели задните вагони в движение? — попита Тайлър. Точно това предполагаше, че е намислил Алварес и искаше да чуе как Купърсмит ще възприеме подозренията му.

— Няма начин да го направи — поклати глава началникът на поддръжката. — За целта съединителите трябва да са отпуснати, а сега те са обтегнати — обясни той. — Разбирам обаче какво имаш предвид. Но ако съумеем да изведем пасажерите оттам, преди да се опитаме да забавим влака, би било чудесно!

— И как да стане? Я виж какво има тук. — Той бръкна в раницата на Алварес и извади ръчна лебедка. — Може ли опънът между вагоните да се преодолее и те да се разкачат с нещо такова?

— Това ли му е планът? — Изумен, Купърсмит махна ръката си от аварийната спирачка. — Но защо терорист ще иска да откачи вагоните един от друг?

— За да избяга.

— Да откачи девети, ъхъ, и да наблюдава как влакът изчезва без него — кимна Купърсмит, размишлявайки на глас, и забърза към предната част на вагона, където отвори някаква кутия и вдигна телефона за връзка с локомотива.

— Купърсмит се обажда, началник поддръжка. Слушай. Тук имаме малко проблеми.

Купърсмит затвори, гледайки объркано.

— Машинистът няма да го направи. Няма да спре — съобщи той на Тайлър.

— Трябва да го направи!

— Нямало да спре влака само защото някаква ключалка била натъпкана с лепило. Ще се подчини единствено на разпореждане на Гохин.

Като по поръчка женски глас съобщи по високоговорителя, че в един от вагоните е на път да започне пресконференцията на Гохин, която ще бъде предавана за интересуващите се директно по вградените монитори над седалките във всички вагони.

— Гохин няма да спре този влак — прецени Тайлър на глас. — Не и след това съобщение. Няма да премести гостите. Нищо няма да направи.

— Трябваше да му кажа нещо друго. Трябваше да го излъжа — измърмори Купърсмит, все още изумен от отказа на машиниста.

Тайлър си погледна часовника:

— За колко време можеш да отвориш тази врата?

— Ще пробваме да я пробием, да я издълбаем около ключалката. Ще отнеме десетина-петнайсет минути.

— Нека бъдат пет — подкани го той.

Тайлър се взря в малката запечатана врата. Влакът беше подготвен да дерайлира — знаеше го без всякакво съмнение. Не можеше да пренебрегне това служебно помещение и същевременно намираше посегателството за прекалено. А ако не е нищо друго, освен отвличане на вниманието?

— Всеки вагон сам регулира движението си, така ли? — обърна се той към Купърсмит.

— Да.

— И скоростта, и посоката?

— Да, точно така.

— А стабилизаторите реагират според движението? — продължи да разпитва Тайлър.

— Именно те крепят вагоните върху релсите.

Поради приближаването към реката и предстоящото начало на пресконференцията на Гохин, Тайлър отново почувства напрежение. Времето им изтичаше. Затвори очи и се опита да се съсредоточи. Искаше да си представи как изглежда влакът.

— Значи навигационните системи са в постоянна координация помежду си.

— Разбира се.

— Включително и с локомотива — продължи Тайлър. — Следователно не е достатъчно нашият човек да пипне навигацията само в два вагона, а трябва да прави нещо, за което машинистът да не разбере.

— Сървърът в локомотива непрекъснато наблюдава връзките — кимна утвърдително Купърсмит. — Изключи ли се нещо, двигателят угасва автоматично. На „Пен Стейшън“ отново проверихме връзките. Всичко беше в изправност.

— Но ако е знаел кога ще направите последната проверка, това обяснява защо е рискувал да се качи на влака. Прав ли съм? Той всячески се е постарал действията му да не бъдат засечени — констатира Тайлър. — А когато саботажът е налице, той ще откачи девети вагон и ще отпътува безопасно.

— Кой, по дяволите, си ти? — целият почервенял, Купърсмит стоеше абсолютно неподвижен.

— Прегледай всички кабели, навигационните системи, сървъра в локомотива, с други думи всичко, което има отношение към контрола на стабилизаторите — посъветва го Тайлър.

В този момент по високоговорителя повториха съобщението за началото на пресконференцията.

— Каквото ще правим, трябва да го направим бързо — заключи Тайлър.