Паралелни лъжи

10

Откритият на територията на Средния запад окървавен замръзнал труп вдигна на крак съдопроизводството в Южен Илинойс, разпали и без това подхранваната от медиите ярост и разстрои стотици, ако не хиляди жители покрай железопътните линии на Средния запад, защото вече виждаха повторното появяване на Железопътния убиец. Намесата на следователи от ФБР засили чувството за необходимостта от незабавни действия.

На брифинг на ФБР Нел Прийст изложи интересите на нейната корпорация. В това време Тайлър се намираше в Чарлстън, Илинойс, където работеше с най-добрия клас по криминология в Източния университет на Илинойс — там бяха изпратени касети от охранителни камери на двайсетина магазина за търговия на дребно. Междувременно съществуването на тези записи бе останало незабелязано за ФБР, а други се заеха да изясняват правомощията си, което беше добре дошло за Тайлър.

— Получихме общо двайсет и две касети — обясни на Тайлър професор Тед Маккафъри, чиято посивяла брада бе късо подстригана, а на върха на носа му се крепяха очила с половинки стъкла; краищата на яката му бяха оръфани и едно от копчетата липсваше. — Видеокасетите ни ги изпратиха загрижени магазинери, началници на автобусни и влакови гари — всичките в радиус от около осемдесет километра от къщата в чифлика. Очакваме подобен брой и от банките — записите от автоматите за теглене на пари, които поискахте. Верни на теорията, че две глави мислят по-добре от една, сложихме по двама студенти да преглеждат една касета.

— Карирана риза…

— И сини джинси, да — потвърди Маккафъри. — Обезпокоих Дон Маршал само защото съм абсолютно сигурен, че попаднахме на нещо. Двайсет и четири години работих за щатската полиция — добави гордо, — а после университетът ме грабна, вероятно защото съм един от малкото с две магистратури: по криминология и съдебни науки — похвали се той. — Никога не съм допускал, че ще преподавам, а я ме погледнете сега!

В голямата аудио-видеолаборатория, напоена с миризма на дезинфектант и изпълнена със стоновете и бръмченето на видео- и телевизионни монитори, студенти превъртаха на бърз каданс черно-бели заснежени образи, търсейки мъж с карирана риза и джинси. Тайлър се уповаваше донякъде и на късмет.

— Искам да видите защо ви повиках. — Маккафъри го отведе до един от мониторите, където на стоп кадър се виждаше застанал до билетно гише човек със скрито в сянка лице. Носеше широка карирана риза, сини джинси и работни ботуши. Тайлър се приближи с разтуптяно сърце.

Беше техният вагонен убиец. Не се съмняваше в това.

— Налага се да пътувам с твоя самолет — съобщи Тайлър на Нел Прийст от уличния телефон, защото батерията на мобилния му се беше изтощила преди час. Прехвърляйки „Жълти страници“, палецът му спря върху списъка от магазини за електроника, намиращи се в покрайнините на Чарлстън. Надяваше се да намери зарядно за кола за батерията на телефона, докато излиза от града.

— Ще ме извиниш — отвърна Прийст.

— Чуй: имаме човек, заснет от охранителна камера в Ефингам. Описание: карирана риза, джинси, работни ботуши; мърляв е, слаб, някъде малко над трийсет години — няма ясна картина на лицето му. Със сигурност може да е всеки, дори нашият заподозрян. Не е много, за да се твърди със сигурност, но джинсите са подгънати като маншети и са му големи. Има вероятност да не са негови.

— Къде е Ефингам? — попита тя.

— Минахме през него. На двайсетина километра от Джует. По дяволите, можел е да го извърви, да не казвам изкатери, да е зарязал колата и да е откраднал моторна шейна. Спирката на автобуса е пред „Макдоналдс“. Охранителната камера там е кодирана по време. Купил си е „Хепи мийл“ и е изчакал автобуса, което обяснява как го имаме заснет. По това време на деня автобусът е за Чикаго.

— И?

— Разполагаме с касетите от терминала „Грейхаунд“ в Чикаго. В момента ги преглеждат, като се съобразяват кога пристига автобусът, и ни очакват да отидем там. Това е четиричасово пътуване; по-малко от час с твоя самолет. — За момент се поколеба. — Чуй, знам, че искам много.

— ФБР знае ли? — попита тя, останала без дъх.

— Падна ми батерията. Няма да губя нечие време, докато не разбера, че сме по следите на нещо.

— Криеш от ФБР?

— Проследявам евентуална улика. Ще докладваме, ако или когато всичко изглежда сигурно. Самолетът, Нел, свободен ли е, или не? Ако не е, ще настъпя педала до ламарините и ще се надявам на най-доброто.

— Самолетът върви само в комплект с мен.

— Спор няма.

— Кое е най-близкото ви летище? — попита тя. — Ще се обадя на пилотния екипаж в Сейнт Луис.

Охранителната фирма, наета да пази гарата на автобусната линия „Грейхаунд“ в Чикаго, се оказа изненадващо опитна и сговорчива. В качеството си на човек от федералните власти Тайлър поставяше полицията нащрек, но цивилните се отнасяха към него като към бог. Черна лимузина с шофьор, предоставена от градските власти — своеобразен реверанс към Северното жп обединение — посрещна специалния самолет. На път за автогарата Тайлър показа на Прийст фотокопия на техния заподозрян, взети от видеоохранителните камери в „Макдоналдс“, както и на други трима съмнителни типа, двама от които заснети в близките до бензиностанциите магазини, а един — в магазин за оръжие в Маршал. На снимките се виждаше как мъжете плащат с кредитни карти, а Тайлър смяташе, че техният убиец е твърде умен, за да постъпи така, но нямаше нищо против да предаде и тези заподозрени на ФБР, за да ги проучат. „Да им подхвърля кокалче“, както се изразяваше той. Облеченият в памучна риза от оръжейния магазин тежеше над сто и трийсет килограма и не се вписваше в образа, който Тайлър бе изградил.

— Ще покажем тази снимка от „Макдоналдс“ на нашата госпожа Гом — обясни Нел. — Надяваме се да разпознае карираната риза на съпруга си.

— Вече те изпреварих. Маккафъри, от университета, изпрати това по факса на щатската полиция. Те ще осигурят кола да й я занесе.

— Щом са толкова любезни, по-добре да изпратим по факс всички снимки на наше разположение — предложи тя.

— Имаш право.

Тайлър използва клетъчния си телефон, който се зареждаше в гнездото на вградената в страничната облегалка запалка. Звънна на Маккафъри и го уреди.

— Откри ли вече нещо за жертвата? — попита Прийст, след като Тайлър затвори.

Изключително предпазливо зададеният въпрос му направи впечатление.

— Размразили са тялото много бавно, за да съхранят целостта на тъканите. Взели са му пръстови отпечатъци и ги пускат за сравнение във всички известни база данни. Засега няма нищо криминално.

— Какво имаш предвид под „всички известни база данни“? — В гласа й се долови леко раздразнение.

— Данните за служителите на федералното правителство, на военните, на щатските служители. Проверките се правят във всички щати източно от Мисисипи. Търсят се всевъзможни начини да бъде идентифициран — уточни Тайлър. — Ако пистолетът е регистриран, не е изключено в някой щат да има регистрирани негови пръстови отпечатъци.

До този момент Питър Тайлър не бе виждал чернокож да пребледнява така. Беше виждал как негови колеги в полицейското управление „Метро“ поруменяват и дори се изчервяват, но не и да пребледняват. Същевременно осъзна още нещо: беше престанал да я възприема като чернокожа или афроамериканка. В началото на съвместната им работа непрекъснато държеше сметка за цвета на кожата й — и пипаше с ръкавици, за да не сгафи, но някъде във водовъртежа на последните двайсет и четири или трийсет и шест часа цветът на кожата й бе престанал да го притеснява. Едва сега, когато пребледня, той си припомни цвета й и по необясними причини усети как се смути.

— Зяпаш ме — направи му забележка тя.

— Криеш нещо от мен — защити се той. Инстинктът му рядко го подвеждаше. — Откакто открихме трупа до линията, ти си друг човек. Защо?

— Не говори глупости — сряза го тя, но не особено разпалено и избягваше да го погледне в очите.

Тайлър се почувства засегнат и си даде сметка, че Нел Прийст и нейното приятелство сега владеят малка част от него; а може би не толкова малка.

— Глупаво ли се държа? — попита той.

Определено се чувстваше глупаво.

— Опитах се да ти кажа — прошепна тя.

— Какво се опита да ми кажеш? — изненада се той, ала не успя да прикрие загрижеността в тона си.

Колата приближи бордюра и спря. Тайлър усети празнина в стомаха си, която нямаше нищо общо с рязкото спиране. Нел Прийст благодари на шофьора и съвсем съзнателно пренебрегвайки Тайлър, незабавно отвори вратата и слезе.

— Пристигнахме — обяви тя и енергично се запъти към автогарата, за да се отдалечи от него и от любопитния му поглед.

— Какво да ми кажеш? — настоя той, докато бързаха през терминала на чикагската автогара.

— По-късно — прошепна тя с гърлен, сексапилен тон, очевидно в опит да го умилостиви.

— Тайлър? — изкънтя силен мъжки глас из огромното помещение.

— Не можеш да ме изоставиш — прошепна той в ухото й.

— Мога, естествено.

Тайлър се ядоса.

Беше го извикал мъж в сив костюм. Някога вероятно е играл футбол или хокей, но много, много отдавна. Имаше късо подстригана посивяла коса, кръгло лице и отпусната брадичка. Зъбите едва ли бяха негови, ако се съди по захапката и белотата им.

Застанаха до фонтана, недалеч от мъжката тоалетна. Тайлър предпочиташе да влязат в някоя канцелария из автогарата, но прие липсата на такова предложение за добър знак. Сигурно времето е от първостепенно значение.

— Общо единайсет камери — подхвана припряно частният охранител, забравяйки да се представи. — Системата е стара, но надеждна. — Започна да вади фотокопия на кадри от охранителната система, все едно държеше в ръцете си невъзможно големи карти за игра. — Заснет е, когато слиза… — Показа друга снимка. — Как вади тъмна раница от клетка за багаж номер 217. — Нова снимка. — Как влиза в мъжката тоалетна. За малко да го изгубим тук, но като върнахме лентата, го разпознахме по тъмната раница. Това е той. С коженото яке. Явно държи на дрехите, ако питате мен.

— Същият човек ли е? — поиска да се увери Прийст.

Тайлър не разчиташе твърде на размазаните фотокопия, но сърцето му заби учестено при перспективата да са заснели заподозрения на лента.

— Видеообразите по-ясни ли са от тези? — осведоми се той.

— Не са много по-добри, не. Камерите и магнетофоните са стари и използваме лентите многократно. Не са като правени на „Кода хром“.

Ако човекът беше същият, на Тайлър му направи впечатление, че е намокрил и сресал косата си, сменил е дрехите и сега изглеждаше съвършено по друг начин.

— Този тук е по-близо до представите ми — промърмори той.

Май повече не им трябваше потвърждението на фермерската съпруга да разпознае карираната риза. Бяха открили своя заподозрян. Кой, освен техния заподозрян, би влязъл в мъжката тоалетна със съмнително облекло, отговарящо на описанието на откраднатите дрехи, и само след няколко минути ще се появи отново, вече отървал се от тях? Тайлър отново се въодушеви. Същевременно обаче се пазеше да не прави прибързани заключения. Щеше да е чиста загуба на време, ако хукнат след невинен човек.

— Ами ако е дал раницата на съучастник? Да не се окаже, че преследваме раницата, а не човека?

— Не — възрази Прийст.

Наклони се към него, позволявайки си да се приближи твърде много. Посочи ботушите. Само жена би забелязала обувките на мъж, помисли си. Потупа джоба на Тайлър, сякаш той ще разчете правилно сигнала; и в следващия миг той, естествено, го направи. Извади сгънатото фотокопие от „Макдоналдс“.

— Едни и същи ботуши и на двете копия. Той е нашият човек — промърмори Тайлър.

Съмняваше се дали въобще би се досетил да улови това.

— Това имах предвид — отбеляза Прийст самоуверено. И повтори: — Еднакви ботуши на двете фотокопия.

— Типът е сменил всичко, но не и ботушите. — Погледна Прийст: — Браво. Добра работа свърши.

— Благодаря.

Този път тя със сигурност се изчерви.

— Ще са ни нужни записите — обърна се той към охранителя.

— Вече са готови — информира го мъжът.

— Значи е в Чикаго — заключи Прийст.

Охранителят погледна Тайлър малко притеснено:

— Да продължа ли?

— Да.

Подаде на Тайлър още четири снимки. Запечатаното на тях не помогна да идентифицира заподозрения. Тогава охранителят посочи задния джоб на издирвания — от всички в кадъра само той беше хванат в гръб.

— Ето тук — посочи охранителят, сякаш е нещо изключително важно.

Тайлър се вторачи в джоба; Прийст стоеше все така почти облегната на ръката му.

— Прилича на бележник — изрази мнението си тя.

— Или разписание — предположи Тайлър.

Охранителят ги остави да се чудят още известно време и поглеждайки първо Прийст, после Тайлър, обяви:

— Ако питате мен, това е самолетен билет.

Докато препускаха през чакалнята на автогарата, този път Тайлър крачеше не по-малко енергично.

— Кое от двете летища избираш: „Мидуей“ или „О’Хеър“? — попита той.

— Разделяй и владей — предложи тя.

— Отивам на „О’Хеър“ — обяви той и погледна чакащите таксита.

— Можеш да прекараш цял месец на „О’Хеър“, за да изгледаш видеозаписите, направени само за един ден.

— Ще рискувам.

— Търсиш човек с черно кожено яке и джинси. Все едно да гониш вятъра.

— Черно кожено яке, джинси и тези ботуши. Освен това ще слезе от автобуса към летището — напомни й той. — Ако не е решил отново да се преоблече, значи сме го заловили. Може да ни отнеме два-три часа, но сме го заловили.

— Сега ли ще докладваш на онези от ФБР?

Зареденият вече клетъчен телефон на Тайлър звънна и той не успя да й отговори. Заслуша се и в следващия миг застина на място.

— Повтори! — настоя той.

Прийст също спря.

Очите му я пронизваха изпитателно, пълни с недоверие. Ако се съдеше по гузното й изражение, явно знаеше какво е чул Тайлър.

Тайлър затвори телефона и стисна зъби; очите му пламтяха.

— И си премълчала това?! — попита той.

— Щях да ти кажа… — Шепнеше, а долната й устна потрепваше. — Получих нареждане да не го правя, но…

— Северното жп обединение — заекна той. — Мъртвият мъж, онзи симпатяга с брадвичката и злия нрав е охранителен агент на твоята компания. — Изгледа я от главата до петите. — Знаела си го през цялото време, нали?