Паралелни лъжи

29

Свит на кълбо в багажника на форд таурус, страдащият от клаустрофобия Тайлър се опасяваше да не припадне. Към притесненията му се добавяше и друсането по пътя, но, от друга страна, колкото по-силно ставаше то, толкова повече Тайлър очакваше Прийст вече да се намира съвсем близо до жп депо „Раритан“, идвайки от Едисън. Механизмът на багажника на колата беше нагласен така, че да не може да се заключи. Тайлър придържаше капака с ръка, та да го опази да не се отвори по неравния терен.

Колата спря. Чу бръмченето на двигателя, последвано от глух шум от свалянето на прозорец. Напрегнат в ограниченото пространство, той се страхуваше какво ще последва. Бореше се с клаустрофобията, като отблъскваше поредната вълна на гадене и замаяност. Неясните гласове, долитащи през купето на колата, предполагаха контролно-пропускателен пункт, вероятно бариера — едва ли нещо повече от два оранжеви конуса на пътя и неприветлив пазач, който нетърпеливо проверява документи за самоличност.

Нел Прийст разговаря с пазача, прозорецът изшумя глухо и колата изтрополи. Тайлър затвори очи и се опита отново да отблъсне тревогата си.

— Почти стигнахме — извика Прийст.

Той удари по метала за отговор. Господи, как искаше да излезе оттам.

Тя извика:

— Запалени светлини надясно. Пълно е с вагони. Повечето са изоставени. Пазачът там отзад носеше униформа и малък пистолет — необичайно е за нашите момчета — осведоми го тя с висок глас.

Колата намали. Тя отбиваше.

Върху черни спортни панталони и бяла риза с вратовръзка Тайлър бе облякъл гащеризон като на работниците по поддръжката от Северното обединение. С моряшко синьо плетено кепе, свалено ниско над очите, показваше възможно най-малко от лицето си. За да завърши дегизировката, Прийст му предложи да носи алуминиев клипборд. Всички от поддръжката на компанията ги носели. Идеята беше Тайлър да може да се движи бързо по терена. Във влака на „Амтрак“ в Крауфордсвил успя да зърне Алварес само докато се измъкваше, но се надяваше да го разпознае по телосложението и по начина, по който се движи. В ранната утрин, когато още не се беше развиделило и шестима души от персонала по сигурността работеха на мястото, едва ли някой щеше да обърне голямо внимание на още един работник по поддръжката, който се мотае наоколо с клипборд в ръка.

Тайлър изпитваше остра болка в коленете, а отвореше ли очи, клаустрофобията го поразяваше. Със схванати мускули и присвит стомах, държеше демоните на разстояние с концентрация и решителност; тази малка победа му се стори огромно постижение.

Нел изчезна от колата поне преди десет минути. Стори му се по-дълго.

Тя трябваше да обясни непредвиденото си пристигане в „Раритан“. Като натоварена със задачата да бъде личен бодигард на Гретхен Гохин по време на пробния пробег, е пристигнала да се запознае на място с подготовката по сигурността. Надяваше се неотдавнашното й повишение, а не на последно място и ранният час, да й спестят евентуални усложнения, свързани с появата й — тук никой нямаше по-висок пост от нейния.

Минути по-късно Нел почука на багажника и Тайлър трепна. Отвори го и вдишвайки свеж въздух, се измъкна, но схванатите му крака го подведоха, та се наложи да поприклекне. Прийст продължаваше да оглежда внимателно района.

— Тръгвай! — Гласът й прозвуча като стиснат юмрук.

Грак на гъски привлече погледа й към черния триъгълник в небето — ято от стотици птици зави към реката — явно се готвеха да кацнат.

Тайлър забърза към далечната страна на редица от изоставени вагони, после продължи с ленив ход и бавно се приближи към скоростния влак — гладко сребристо чудовище, приличащо на космическа совалка без криле.

Колкото повече се приближаваше, толкова повече хора виждаше: двама униформени охранители отляво, но те се движеха в обратна посока; двама работници по поддръжката контролираха отстраняването на преден вагон. Тайлър спря под огромния локомотив и се вгледа в неговите ъгловати, двойни и тъмни предни стъкла. Гладкият дизайн му придаваше нещо заплашително.

Той коленичи и си заби главата почти под рамката на локомотива, все едно го проверява. Едва тогава осъзна, че големият дизелов двигател не работи, нежното му боботене едва бръмчеше.

Макар и облечен в комбинезон на работник от поддръжката, не изпитваше желание да се сблъсква с други „колеги“. Надяваше се първо да открие шефа и да му изложи аргументите си. Заобиколи предната част на локомотива и се запъти към по-оживената част от влака; сърцето му подскачаше, стомахът още го присвиваше.

Всеки си имаше някаква работа и това го улесни. Районът беше оживен. Персоналът по поддръжката проверяваше различни части вътре и вън от влака, а след тях група охранители преглеждаха за последно всеки вагон. Приключеха ли, залепяха стикери по вратите на вагоните и така ги запечатваха.

В далечния край на влака Тайлър видя охранител с немска овчарка — кучето вероятно надушваше бомби. Тайлър хвърли поглед към първия пътнически вагон, но бързо се сниши, измамен за момент от зловещите, безстрашни очи на манекените, които се използват при тестове за издръжливост на удар. В този преден вагон само на няколко редици седяха такива бутафорни хора, но от тяхното присъствие го полазиха студени тръпки. Мъже, жени, деца и пеленачета; въздействието беше твърде истинско и шокиращо. Ефектът от идеята на някакъв рекламен агент да вложи реализъм в „пробното пътуване“, беше натрапчив.

Тайлър държеше главата си наведена. Продължаваше да се движи — знаеше, че подвижните цели са по-трудни за улучване. Не можеше да си позволи да го разкрият като измамник.

Докато вървеше, хвърли бегъл поглед и видя Нел Прийст, понесла голяма розова кутия. Знаеше, че това са понички.

Тя се приближи към изоставен вагон, който се използваше за временен офис със захранени от шумен генератор светлини. През прозорците се виждаше неясно, като се скриваше каквото и да било действие вътре. Миг по-късно мъж обяви високо:

— Понички и кафе за всички желаещи!

Разсейването проработи идеално. В пет и трийсет сутринта повечето, но не всички, се отправиха към временния полеви офис.

Тайлър се опита да се постави на мястото на Алварес: потърси си скривалище, въпреки охраната. Според Нел никой влак някога не е бил подлаган на толкова щателна проверка по отношение на сигурността и поддръжката. Понеже с очите си видя как запечатват всеки вагон, Тайлър прецени, че Алварес ще се опита да се качи на влака вероятно маскиран, точно както беше и Тайлър. Предположи, че опитът ще бъде направен на „Пен Стейшън“. Не беше изключено Алварес да се реши да нападне репортер или човек от кетъринга и да заеме мястото му. Навярно Алварес също беше облечен в работно облекло на служител от поддръжката и носеше алуминиев клипборд.

Докато продължаваше яденето на понички, Тайлър забеляза трима мъже от персонала по поддръжката, скупчени под вратата на локомотива.

Сред тях беше висок, едър човек в сиво-кафява униформа и тъмносиньо яке, на чийто гръб с големи жълти букви пишеше: „Н-К НА СКОРОСТНИЯ ВЛАК“. Един от тримата погледна към редицата от вагони, забеляза Тайлър и му сигнализира. С вдигане на клипборда Тайлър отговори на помахването. Той търсеше точно този началник.

Най-доброто място за скривалище е навън, на открито, обади се ченгето в Тайлър. Бяха му го набивали в главата като полицай новобранец: обикновено не откриваха заподозрените, скрити в мазета или където човек разполага с място само колкото да пропълзи; по-често стояха на ъгъла на улицата или седяха в бара.

Тръгна към локомотива; разстоянието между него и хората от поддръжката се скъсяваше. Стомахът му продължаваше да е свит на топка. Тримата мъже, включително шефът, се качиха по стълба в локомотива. Тайлър обмисляше как да се приближи. Онези едва ли биха се изненадали от появата на агент на НКТС, а и едва ли биха очаквали да ги предупредят. Внезапните инспекции са нещо обикновено. Навярно вече им е показана снимка на Алварес с указание да си отварят очите на четири, но те нито познаваха лицето на Тайлър, нито щяха да бъдат шокирани, че федералните изпращат агент под прикритие.

Държейки федералната си значка в ръка, Тайлър пристъпи към двамата мъже от поддръжката, все още навън, и я показа:

— Искам да говоря с вашия началник.

Двамата го измериха с поглед; значката и комбинезона на служител от Северното обединение подействаха убедително.

— Сигурно нещо — кимна единият.

— Не се тревожете — успокои ги Тайлър. — Важно е това тук да стои в сянка, доколкото е възможно.

— Няма проблем — отвърна мъжът. — Вие сте?

— От НКТС — представи се Тайлър. От всички федерални агенции, за които се сещаше, никоя не би предизвикала по-голяма тревога сред персонала по сигурността от тази.

Мъжът се изкачи по стълбата, аеродинамично вградена в стената на огромния локомотив, и отвори вратата. Миг по-късно се появи началникът на персонала и попита Тайлър:

— Какво има?

— Насаме — прошепна Тайлър.

— Качете се горе — кимна началникът.

Тайлър се покатери в кабината на локомотива и затвори вратата. В топлото помещение усети с краката си спокойното бръмчене на двигателя като бавен тътен. Предното табло, покрито с множество малки светлини — индикатори на комуникационни линии и светодиоди — напомни на Тайлър за рекламна пилотска кабина на реактивен самолет.

Машинистът, почти четирийсетгодишен мъж с тясно лице, носеше панталони от рипсено кадифе, бяла риза с избродирано логото на скоростната железница на Северното обединение и вратовръзка, осигурена му от компанията — и се различаваше коренно от колегата си с омазано със сажди лице и очила от дните на парния локомотив. Тук бяха още кльощав, четирийсет и няколко годишен французин, облечен в костюм на „Армани“, спирачът и грубоватият началник на персонала.

И четиримата носеха ламинирани баджове на охраната — или закрепени към дрехите, или увиснали на врата. Тайлър не се бе снабдил с такова нещо и се запита дали липсата му няма да го спре още преди да е започнал.

— Имате някакъв проблем ли? — осведоми се началникът.

Тайлър му подаде значката, разкопча си комбинезона и извади документите си. Началникът на персонала ги прегледа и се представи като Купърсмит.

— Та, какво прави агент на НКТС, облечен като един от моите хора?

— Насаме — напомни Тайлър.

Мъжът видимо се раздразни, но не възрази.

— Хайде, влезте в машинното отделение. — Въведе Тайлър в шумно помещение, изпълнено от пода до тавана със сложно оборудване. Миришеше остро — от електричеството, а не от дизелово гориво. — А сега какво, по дяволите, става? Правите изненадваща инспекция в пет сутринта преди пробен курс ли? — попита ядосано.

— Аз съм криминален детектив, а не инспектор — уточни Тайлър, наблюдавайки как ядът на човека се превръща в смайваща изненада.

— Ще потвърдите присъствието ми, като се обадите на заместник-директор Ръкар. Вие и хората ви положително сте уведомени да си отваряте очите на четири за латиноамериканеца Умберто Алварес — продължи Тайлър. — За това става дума. Жизненоважно е обаче ССО да не научава, че съм тук, поради което нося работни дрехи. — Импровизираше, но дори за него звучеше правдоподобно. Бързаше, а началникът кимаше, очевидно объркан. Тайлър долови, че контролира ситуацията. — За да успея, ми е нужно известно съдействие от вас и хората ви.

— Защо не от хората по сигурността? — попита Купърсмит, възвръщайки си увереността, и прозвуча някак подозрителен.

— Запознат ли сте с израза „Трябва да знам“?

— Не ми пробутвайте такива глупости. Трябва да знам аз, иначе охраната ще разбере, приятел. Не се съмнявай.

— Имам причина да смятам, че Алварес ще се опита да се качи на този влак — обясни Тайлър, — ако вече не го е направил. — И избързвайки да изпревари разсъжденията на събеседника си, продължи: — А ако вече е станало, или ако дори е възможно, кой отдел ще бъде част от неговите планове?

Лицето на Купърсмит пребледня и той се ококори:

— Баламосвате ме!

Тайлър поклати глава, гърдите го стягаха. Стените на машинното започнаха да се движат към него. Стана му горещо, не му достигаше въздух. Насили се да го преодолее и то наистина отмина. За първи път от много месеци се справи успешно.

— Имам нужда от две неща — уточни Тайлър.

Едрият мъж кимна.

— Едното е да предадете съобщение на жената, която току-що пристигна, госпожица Нел Прийст. Тя е от охраната и единствена тя знае, че съм тук. Очаква известие от мен чрез вас. Другото е вие и вашите хора да ми намерите място да се скрия във влака, докато трае всичко това; за предпочитане е да бъде в пътническите вагоните, защото там е най-вероятно да удари Алварес. — За по-голяма достоверност той се опита да звучи убедително, сякаш знаеше за какво говори. — Досега би трябвало да сте запечатали последните, имам предвид вагон-ресторантите. Ако е така, те са били запечатани от охраната. Следователно разбирате причините за нашата загриженост.

— Мили боже! — извика едрият мъж. — От думите ви излиза, че този човек може да е вече във влака.

— Хората от охраната последни проверяват вагоните, преди да ги запечатат. — Тайлър умишлено подхрани параноята на събеседника си. — Как ви се струва това?

— Можем да счупим всяка пломба, която поискаме — сподели началникът пред Тайлър. — Имаме неограничен достъп до всяка точка във влака.

За първи път от няколко дни Тайлър се усмихна.

— Сега вече постигаме нещо.