Покорителят

ГЛАВА ДЕСЕТА

Известно е, че корабната кухня не е подходящо място за скривалище, особено в един толкова горещ и задушен летен ден, когато не потрепва дори листец. Когато излезеха в открито море, щеше да стане по-добре. Но тук, между големите зидани печки, които бяха запалени още в ранните сутрешни часове, и огромните тенджери, от които се издигаха облаци пара, човек се чувстваше като в преддверието на ада.

Готвачът и двамата му помощници се бяха съблекли почти голи. Освен потискащата горещина, по това време кухнята беше много оживена. Помещението беше тясно и моряците трябваше да ядат на смени. Нямаха много време, защото при отплаването на кораб имаше нужда от всеки човек. Джорджина постоя малко до перилата, наблюдавайки товаренето на последните съоръжения и запаси за трюма и кухнята. Това беше обичайна гледка за нея и не можеше да привлече за дълго вниманието й. Освен това Англия й беше омръзнала до смърт и тя не искаше нито да я чува, нито да я вижда.

По тази причина тя побърза да се скрие в кухнята и тихо седна на едно ниско столче в скритото ъгълче между бъчвите и делвите с вода и струпаните чували с жито и брашно. Не искаше да се пречка на пътя на готвача и да привлича върху себе си излишно внимание.

Ако не беше така горещо, Джорджина щеше да хареса кухнята, защото беше чиста и подредена. Нищо чудно, защото плавателния съд беше наскоро ремонтиран изцяло, поне така й бяха казали.

Между печките беше поставен огромен дървен сандък, напълнен до ръба с въглища. Дългата маса в средата беше съвсем нова. В стената беше забита дебела кука, която вече очакваше тялото на някое от многото животни, които бяха натоварени в трюма, за да има прясно месо по време на пътуването. Както на всеки друг кораб кухнята беше претъпкана. От тавана висяха тенджери, тигани и дебели връзки подправки, но всички съдове бяха грижливо закрепени за пода, стените или тавана.

Господар на това царство беше тъмнокос ирландец със съмнителното име Шон О’Шон, който нямаше основания да се усъмни, че Джорджи Макдонел е точно това, за което се представя. Шон беше общителен и весел. Едва навършил двадесет и пет години, с хитри зелени очи, които бдително оглеждаха повереното му помещение. Той нямаше нищо против, че Джорджина се е скрила в кухнята, но веднага я предупреди, че тук всеки работи здраво. Тя не възрази и се зае му помага според силите си, особено когато двамата чираци бяха заети. Ирландецът беше доста разговорлив и отговаряше с готовност на многобройните й въпроси. Но и той самият беше дошъл наскоро в Англия, така че не можа да й даде сведения за капитана и кораба.

Тя все още не бе видяла никого от екипажа, макар че двамата с Мак бяха пренощували на борда. За съжаление почти не мигнаха, защото от близките пристанищни кръчми ехтеше весела глъчка. Завърналите се у дома моряци пируваха цяла нощ. Пияните се катереха с крясъци по предната палуба и търсеха опипом койките си, а после хъркаха като заклани. Екипажът представляваше пъстра смесица, типична за повечето кораби, които предприемаха дълги пътувания, наемаха хора в някое пристанище и ги оставяха в следващото. Това означаваше, че между моряците със сигурност щеше да има и няколко англичани. Например първият щурман, Конрад Шарп, беше един от тях. Досега Джорджина бе чула един-единствен мъж да го нарича Кони. Офицерът говореше много изискано, почти като онези високомерни аристократи и Джорджина веднага усети, че с него шега не бива. Беше едър и строен, червената му коса беше малко по-тъмна от тази на Мак, а ръцете и раменете му бяха изпъстрени с лунички, които сигурно продължаваха по цялото тяло. Но лицето, белязано от ветровете и бурите, имаше цвета на стара, сбръчкана ябълка. Лешниковите му очи се взираха във всеки човек толкова упорито, че Джорджина на няколко пъти се усъмни в умението си да се преструва на момче. Все пак той не изрази никакво съмнение относно вида й, иначе надали щеше да я наеме. При първия разговор не беше особено разговорлив и накратко им заяви: или ще работят, или няма да ги вземе на „Мейдън Ан“. За Джорджина това беше напълно в реда на нещата, но Мак се съгласи с голяма неохота.

Още от самото начало Джорджина разбра, че не може да понася мистър Шарп, макар че не намираше в какво да го укори — поне засега. Тази прибързана присъда не беше много почтена, но това не я смущаваше ни най-малко, защото той беше англичанин, а за нея всички англичани бяла плъхове, змии и други подобни гадини. Разбира се, не биваше да дава израз на отвращението си, това щеше да бъде изключителна глупост от нейна страна. Не биваше да превръща този мъж в свой неприятел. Най-добре да избягва и него, и другите англичани от екипажа.

Още не бе видяла капитан Малори, защото когато двамата с Мак се качиха на борда, той не беше дошъл. Тя знаеше, че в най-скоро време трябва да отиде при него и да му се представи, както и да узнае какви услуги ще се искат от нея. Всички капитани бяха различни. Дрю например настояваше на всекидневна баня, макар и със солена вода. Клинтън искаше чаша топло мляко преди лягане и задачата на личния му прислужник беше да топли млякото и да се грижи за кравата. Момчето на Уорън чистеше каютата, но не се грижеше за яденето, защото Уорън предпочиташе да се храни заедно с екипажа. Мистър Шарп вече й бе изброил обичайните задължения, но само капитанът можеше да й каже какво точно очаква от нея.

Той сигурно беше все още зает, затова Джорджина реши да се възползва от удобния случай и да си почине. Капитанът беше единственият, с когото трябваше да бъде винаги нащрек, защото щеше да прекарва почти цялото си време в неговата каюта. Трябваше да изглежда по най-добрия начин, защото първото впечатление беше решаващо и се запомня завинаги. Ако при първата им среща капитанът не откриеше нищо странно във вида й, можеше да бъде спокойна за бъдещето. Но в момента нямаше желание да отиде при него. Голямото „ако“ я приковаваше към столчето в задушната кухня, макар че се обливаше в пот и дрехите лепнеха по тялото й. Беше стегнала косата си с тънък чорап и беше нахлупила дълбоко старата вълнена шапка. Изпотената коса я сърбеше нетърпимо. Ако капитанът не откриеше нищо необичайно във вида й, всичко щеше да бъде наред. Но какво ще стане, ако единствен той разкрие маскировката й? Ако я разобличи, преди да достигнат канала, нищо чудно да я изпрати обратно на сушата или да прекара остатъка от пътуването заключена в трюма. Най-лошото беше да я изпратят на сушата сама, без Мак, който беше много по-необходим на борда от обикновения юнга. Ако капитанът не позволеше на Мак да тръгне с нея, тя не можеше с нищо да му попречи.

Затова Джорджина продължаваше да седи в кухнята, където вече я бяха приели като Джорди Макдонел. Осъзна, че се е мотала твърде дълго, едва когато Шон напъха в ръцете й табла, пълна с ядене. Сребърните капаци и прибори със сигурност не бяха предназначени за нея.

— Какво, капитанът на борда ли е вече?

— Божичко, нима не знаеш, че отдавна лежи в каютата си с бучаща глава? Мистър Шарп ръководеше отплаването.

— О! — Какъв лош късмет! Защо никой не й бе казал? Ами ако я е чакал? Или е имал нужда от услугите й? Добро начало, няма що! — Аз… Мисля, че… Да, да тръгвам…

— И побързай, момче. Внимавай да не разсипеш яденето, но таблата е доста тежка за слабите ти ръчички. Е, нищо, всеки случай не забравяй да се прикриеш, ако капитанът я запрати по теб.

Съдовете върху таблата тракаха заплашително. Джорджина спря като закована.

— Защо да я хвърли? Господи, нима искаш да кажеш, че ще ме замеря с яденето?

Шон се ухили и безпомощно вдигна рамене.

— Откъде да знам? Изобщо не го познавам. Но когато мъжът е махмурлия, човек не знае какво го очаква, прав ли съм? Бъди нащрек, малкият, това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.

Страхотно. Да сплаши така малкото момче, което и без това е достатъчно нервно. Дори не подозираше, че мистър Шон притежава такова чувство за хумор. Да върви по дяволите!

Пътят до задната палуба, където се намираха капитанската и офицерските кабини, беше дълъг, а и Джорджина нямаше никакво намерение да разглежда английския пейзаж, покрай който се плъзгаше корабът. Тя се огледа отчаяно за Мак, който единствен можеше да й вдъхне малко кураж, но той сякаш беше потънал вдън земя. Таблата все повече натежаваше в ръцете й. Нямаше защо да търси Мак. А и не беше особено умно от нейна страна да предложи студено ядене на измъчвания от главоболие капитан.

Когато най-сетне застана пред кабината, балансирайки таблата опасно с една ръка, не посмя да почука. Стоеше така като закована, с треперещи ръце и омекнали колене, и размишляваше за неясното бъдеще. Напразно се опитваше да си внуши, че няма защо да се плаши толкова. Ако все пак се случеше най-лошото, това не означаваше края на света! Тя беше достатъчно изобретателна и все някак щеше да се добере до Америка. Но ако все пак…

По дяволите, защо не успя да научи нищо повече за капитана, а узна само името му? Нямаше представа стар ли е или млад, любезен или груб, дали хората му го обичаха или само го уважаваха, дали не го мразеха… Познаваше капитани, които бяха истински тирани и злоупотребяваха с властта, която имаха над моряците. Трябваше да се осведоми по-подробно… Ала вече беше късно. Само след няколко минути… Може би ще мине някой, който да я увери, че капитан Малори е жалък слабак и е много приятно да се плава под негова команда. Тогава ръцете й щяха да престанат да треперят и да се потят, а мрачните мисли щяха да изчезнат.

Джорджина тъкмо реши да тръгне обратно, когато вратата се отвори.