Покорителят

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Когато каретата на Дерек спря пред къщата на Пикадили, Джорджина вече се чувстваше не само притеснена от придружителите си, а беше ужасно ядосана. Хуморът на Джереми я дразнеше до смърт, а страховитите му предсказания какво я очаква от страна на разгневения й съпруг не правеха положението й по-добро. Дерек все още се наслаждаваше на тревогата, че е искал да прелъсти собствената си леля, и преувеличено трагичната му мимика не допринасяше с нищо за подобряване на настроението й. А Пърси, този глупак, беше напълно неадекватен и човек не можеше да размени дори две думи с него. Въпреки всичко тя знаеше, че не я очаква нищо добро. Гневът беше само защитна маска, макар че именно упоритостта на Джеймс я бе подтикнала към този рискован излет. Дълбоко в себе си тя знаеше, че е било същинска лудост да отиде нощем сама на пристанището и че Джеймс с право ще се ядоса. А бушуващият Джеймс не представляваше особено радваща гледка и тя го знаеше от опит. Едва не бе убил Уорън с голи ръце! А изблиците на гняв, които рисуваше Джереми, бяха безобидни в сравнение с онова, което я очакваше в действителност. Беше твърде разбираемо, че тя трепереше от страх и само външно се правеше на сърдита, за да прикрие треперенето си. Нападението все още беше най-добрата защита.

Все едно какво я очакваше, тя щеше да влезе в къщата с високо вдигната глава. Нямаше да позволи на никого да я спре и щеше да се скрие в стаята си. Проклетият й заварен син можеше да я дразни, колкото си ще, но тя щеше да се барикадира в стаята си, преди бурята да е избухнала.

Така си представяше нещата тя, но Джереми имаше други намерения и когато Джорджина му позволи да й помогне при слизането от каретата, тя извърши голяма грешка. Опита се да се промуши покрай него, за да стигне първа в къщи, но той сграбчи ръката й и не я пусна. Макар да беше по-възрастна, той беше доста по-едър и по-силен от нея и изглежда гореше от желание да представи пред баща си опърничавата му жена и позорните й дела.

Нямаше нужда да звънят, тъй като Добсън беше непрекъснато нащрек и вече стоеше пред отворената врата.

— Пусни ме, Джереми, иначе ще те плесна! — изсъска Джорджина и удостои портиера с чаровна усмивка.

— Но, моля те, нима една майка разговаря така с…

— Очевидно се наслаждаваш на представлението, нали, пакостнико?

Момъкът отговори само с нахална усмивка и я побутна към антрето. То беше празно и в сърцето на Джорджина проблесна искрица надежда — стълбата беше ей там и тя можеше да я достигне. Но Джереми нямаше намерение да губи ценно време и извика на висок глас името на баща си. Без да се бави, Джорджина го изрита по пищяла и се опита да се отскубне. Това само накара момчето да повиши глас с цяла октава и след миг вратата на салона се разтвори с трясък. Ала Джорджина не се отказваше лесно от намеренията си.

Нима днес не бе преживяла достатъчно вълнения? На всичкото отгоре Джеймс си беше в къщи. Защо поне не беше открил отсъствието й и не бе тръгнал да я търси? Не, седеше си в къщи, отзова се на първия повик и сега я наблюдаваше как рита и блъска сина му. Очевидно веднага бе проумял защо. Издаваха го недоволно смръщените вежди. Поне Джереми да я беше пуснал, след като и без това бе паднала в капана! Не, той продължаваше да я стиска, сякаш бе извършила тежко престъпление.

Целият този театър дойде твърде много на Джорджина, по-точно казано, на често отричаната й избухливост, която сега се разрази с истинската си сила.

— Веднага кажи на жалкия си хлапак да ме пусне, Джеймс Малори, или така ще го изритам, че да види целия Млечен път!

— Дали говори за същото онова място, което имам предвид и аз?

— Дръж си устата, Пърси — изфуча някой, вероятно Дерек.

— Мнението ти за онова, което ще чуеш сега, не ме интересува ни най-малко и искам да го знаеш от самото начало!

— Позволяващ ли да попитам за какво става дума?

— За това, къде съм била. Ако не беше толкова отвратителен съпруг…

— Отвратителен?

— Точно така. Да ми забраняваш да виждам собственото си семейство? Какво е това, ако не отвратително?

— Проява на разум.

— Както искаш. Продължавай да държиш на смешното си становище. Ако не беше толкова извънредно умен, нямаше да прибягна до тазвечершната лудост. Затова, преди да си се побъркал окончателно, се опитай да помислиш кой е виновен за всичко.

Без дори да трепне, Джеймс се обърна към сина си:

— Къде я откри?

Джорджина едва не изпищя. Не успя да се отърве от Джереми, докато говореше на Джеймс, не успя да му припише вината за случилото се и нищо чудно, ако Джеймс ей сега й извиеше врата пред очите на всички. В присъствието на брата, племенника, сина и приятелите на мъжа й, които бяха на негова страна и надали щяха да си мръднат пръста в нейна защита.

Внезапно тя се озова скрита зад широкия гръб на Джереми и чу как момчето се обърна към баща си:

— Не е толкова страшно, колкото може би смяташ. Беше на пристанището, това е вярно, но не беше сама. С нает файтон и двама яки, едри файтонджии, които я пазеха от нахални…

— Пак почна да разправяш приказки — прекъсна го Пърси. — Как тогава се втурна право в ръчичките на добрия Дерек и той едва не я целуна?

Дерек се втурна към приятеля си, сграбчи с едната ръка вратовръзката му, а с другата изви китката му, докато младият глупак остана без дъх.

— Нима наричаш братовчеда ми лъжец! — изрева той и зеленото на очите му стана още по-наситено от гнева.

— Господи, разбира се, че не. И на сън не би ми хрумнало — увери го бързо Пърси, видимо объркан. — Но аз бях там, Дерек, и видях всичко със собствените си очи… — Възелът се затегна още по-здраво около врата му. — Ох, какво знам аз?

— Мога ли да ви помоля за спокойствие, господа — намеси се сухо Антъни. — Жена ми се отвращава от пръски кръв в антрето.

Джорджина продължаваше да се крие зад гърба на Джереми и дълбоко в себе си вече съжаляваше, че е мислила само лоши неща за него. Постепенно осъзна, че той я държи близо до себе си само за да я предпази от гневните изблици на баща си, а не за да не му избяга, както бе предположила. Той излъга заради нея и тя щеше да му бъде благодарна за вечни времена, макар че след намесата на проклетия Пърси работата се обърка.

Джорджина не посмя дори да надникне иззад рамото му, за да види как прие новината Джеймс. Отначало бе смръщил чело, но скоро потъна отново в обичайното си непроницаемо мълчание и изслуша спокойно обясненията им.

От мястото, където стоеше или по-скоро клечеше, Джорджина видя, че Антъни е застанал отдясно на Джеймс, а Кони отляво. Кони се ухили насреща й и очевидно се наслаждаваше от сърце на спектакъла. На Антъни изглежда му беше скучно, а това беше обичайната поза, която заемаше Джеймс — само не и при тези обстоятелства. Скованото изражение на Джеймс я увери в правотата й, а когато Джереми се обърна към нея и й пошепна, че е време да офейка, тя беше напълно съгласна с него.

Джеймс не се помръдна от мястото си, когато Джорджина се стрелна като светкавица по стълбата, не погледна как жена му събра полите си, който й пречеха да тича, и предложи на присъстващите изкусителната гледка на петите и прасците си. Ала кратък поглед към лицата им показа, че всички са я видели и са се насладили на видяното, и това окончателно разпали гнева му.

На втория етаж се чу трясък от затваряща се врата. Джеймс изгледа с присвити очи сина си, който не беше проследил изчезването на Джорджина, а не сваляше очи от потъмнялото лице на баща си.

— Я виж ти, синът ми бил безстрашен и безукорен рицар — отбеляза със сатанинско спокойствие Джеймс.

Измамно мекият тон накара Джереми да изгуби самообладание:

— Не можех да допусна да извършиш същата грешка като вуйчо Тони, и то само защото се разсърди на жена си, а тя приписа цялата вина на теб. Джорджи има остър език, ако още не си го забелязал.

— Искаш да кажеш, че не е лошо да си потърся друго легло?

— Нещо такова.

Антъни нямаше намерение да търпи да разискват интимния му живот пред очите на толкова странични хора. Отегчената му физиономия потъмня и той изфуча в посока към Джереми:

— Ако баща ти не ти смъкне кожата от бой, ще го направя аз, млади човече.

Без да реагира на заплахата, Джереми попита баща си:

— И какво ще правиш сега?

Джеймс отговори невъзмутимо, сякаш това беше най-естественото нещо на света:

— Ще се кача горе и ще натупам жена си, какво друго?

Пет гласа се надигнаха да протестират. Ситуацията беше толкова абсурдна, че Джеймс избухна в луд смях. Трябваше да го познават по-добре, особено Тони. Макар да не направи и най-малкия намек, че ще превърне казаното в дела, мъжете заговориха оживено и не престанаха да спорят, докато Добсън не отвори входната врата и в антрето нахлу — Уорън Андерсън.

Антъни видя пръв как бълващият пламъци колос се насочи право към брат му, смушка Джеймс в ребрата и попита:

— Приятел ли ти е?

— По дяволите! Неприятел е много по-точно казано — изфуча Джеймс.

— Да не е някой от деверите ти? — предположи Антъни и предпазливо отстъпи крачка назад.

Джеймс не можа да отговори, тъй като Уорън вече беше до него и замахна с дясната си ръка. Джеймс успя да отрази първия удар, но второто кроше го улучи право в стомаха и изкара въздуха му. Той задиша тежко и чу подигравателния глас на Уорън:

— Поучих се от грешките си, Малори.

Бързият ляв прав и последвалият го десен изпратиха Уорън на пода точно пред краката на Джеймс.

— Очевидно недостатъчно — гласеше краткият отговор. Уорън разтърси глава, за да прогони замайването, и Антъни използва случая да попита брат си:

— Това ли е човекът, който е искал да те обеси?

— Точно той.

Антъни предложи ръка на Уорън, за да му помогне да стане, но когато американецът понечи да се отдръпне, го задържа здраво. В гласа му прозвуча недвусмислена заплаха:

— Е, как се чувства човек, когато играта се обърне, янки?

— Какво означава това? — осведоми се с глух глас Уорън.

— Я се огледай! Този път не си в скута на семейството, а в неговото. На твое място бих скрил юмруците по-дълбоко в джобовете на панталона.

— Върви по дяволите — изръмжа Уорън и изтръгна със сила ръката си.

Антъни пренебрегна това благочестиво желание, изсмя се и даде на Джеймс да разбере, че е свършил своята част от работата и му предоставя инициативата. Ала Джеймс нямаше намерение да се занимава повече с Уорън. Искаше само той да изчезне от очите му, от Англия, от живота му. Ако деверът му не беше толкова нападателен, необуздан и направо опасен, сигурно щеше да поговори разумно с него. Но Уорън Андърсън не беше човек на разума. Освен това Джеймс просто не можеше да го търпи и това беше разбираемо, след като Уорън гореше от желание да го види на въжето.

Джеймс измъкна пистолета си и го опря до гърдите на врага си. Лицето му беше студено и заплашително.

— Имаш избор: или ще се бием и аз ще те натроша на парчета, при което ще се справя съвсем сам, без чужда помощ, или моментално ще изчезнеш от очите ми.

— Няма да напусна този дом без сестра си — не се предаде Уорън.

— Мамиш се, янки. Самият ти я повери на мен, затова смятам да я запазя. Нямам никакво намерение да я предам в твоите ръце и ти да я насиниш от бой.

— Та ти изобщо не я искаше.

— По дяволите, не! — изрева Джеймс. — Само дето едва не ме обесиха заради нея!

— Вече нищичко не разбирам — намръщи се Уорън.

— Ама разбира се — намеси се през смях Антъни. — Това е от ясно по-ясно.

Без да обръща внимание на брат си, Джеймс изсъска на неканения гост:

— Дори да не я искам, никога няма да ти я дам, Андерсън. Веднъж завинаги си избий това от главата!

— И защо, по дяволите?

— Защото тя носи моето дете под сърцето си, а аз не съм забравил, че ти си човек, който решава всички въпроси с бой.

— Ама нали Малори току-що заяви, че сам ще я…

— Затваряй си устата, Пърси! — прекъснаха го три гласа едновременно.

Уорън напълно се обърка.

— Господи, Малори, аз никога не бих й причинил болка, дори да не е… По дяволите, тя ми е сестра!

— Сега обаче е моя жена и имам пълно право да я държа далече от теб. Ако непременно искаш да я видиш, първо ще сключиш мир с мен.

В момента Джеймс изглеждаше всичко друго, само не и примирително настроен, и реакцията на Уорън беше разбираема:

— Хич не ми пука за мира и за въображаемите ти права. Ако си мислиш, че ще оставя сестра си в ръцете на пират, много се лъжеш!

Въпреки заплашителния тон Уорън беше наясно, че нямаше шанс да отведе Джорджина, докато беше сам срещу Малори и цялото му семейство. Затова се завъртя на токовете си и с широки крачки напусна къщата. Само постоянното присъствие на духа позволи на Добсън да спаси вратата от строшаване. Антъни не можа да се удържи и изрева от смях.

— За какво да те поздравя първо: че ще ставаш баща или че се отърва от бъдещия вуйчо на детето?

— Първо ми е необходимо едно питие — отговори Джеймс и се втурна в салона. Макар да нямаше нужда от компания, всички присъстващи го последваха по петите. Когато бурята от добри пожелания най-после се уталожи, вече беше пиян като пън.

— Малката очевидно не е преувеличила описанията — отбеляза Антъни, който нямаше никакво намерение да крие, че цялата работа го забавлява извънредно много. — И другите ли са от същия калибър?

— Горе-долу — измънка Джеймс.

— Той ще се върне, ще видиш — захихика Антъни. — Този път с подкрепление.

— Другите не са толкова избухливи, но препоръчвам предпазливост в общуването с тях. Аз обаче смятам, че ще си заминат. Какво друго им остава? Все пак тя е моя жена. Самите те ми я натикаха в ръцете.

Антъни се ухили доволно и не повярва нито дума.

— Тази ужасна дума започна да се изплъзва без усилия от устата ти, стари приятелю.

— Коя дума?

— „Жена ми“.

— О, махай се по дяволите!