Покорителят

ГЛАВА ОСМА

Сър Антъни Малори махна на келнера да донесе следващата бутилка портвайн и се отпусна в креслото си. После изгледа брат си, който също не беше съвсем трезвен.

— Знаеш ли, Джеймс, стари момко, наистина ще ми липсваш. Трябваше да уредиш нещата в Карибието, преди да се върнеш в Англия. Тъкмо сега, когато свикнах с теб, тръгваш отново на път.

— Откъде да знам, че смъртта на скандалния Хоуки ще се уреди толкова лесно — отговори с усмивка Джеймс. — Забравяш, че единствената причина за завръщането ми беше малкият проблем с Идън. Не можех да знам, че точно по това време той ще свие гнездо в нашето семейство. И дори не подозирах, че семейството великодушно ще ме приеме отново, след като съм скъсал с пиратството.

— Предполагам, че причината беше по-скоро в сина ти Джереми. Беше чудесно да представиш на роднините новия племенник. Щом става въпрос за семейството, всички стават малко сантиментални.

— А ти?

Антъни равнодушно вдигна рамене.

— Такъв съм си аз. Но много се надявам, че ще побързаш да си дойдеш. Когато си тук, сякаш се връща доброто старо време.

— Така е. Добре си поживяхме на млади години, нали?

— И все преследвахме едни и същи жени.

— И слушахме все едни и същи проповеди.

— Те бяха загрижени за нас и ни мислеха доброто. Според мен Джейсън и Еди се ожениха твърде рано. Нямаха никаква възможност да се позабавляват. И все се тревожеха за нас.

— Не ги защитавай, братко — засмя се развеселено Джеймс. — Нима сериозно смяташ, че все още им се сърдя? Ако трябва да бъда честен, аз самият бих се обезнаследил също така бързо, както го направихте вие.

— Аз не съм те обезнаследил — възрази твърдо Антъни.

— Изпий си чашата, старче — отговори сухо Джеймс. — Една здрава глътка ще освежи малко спомените ти.

— Не се тревожи за моята памет, тя все още работи отлично. Бях побеснял от гняв, когато избяга с Реджи онова лято преди осем години. Прекара цели три месеца на борда на пиратския кораб — и то с едно дванайсетгодишно момиче. Когато се върнахте, те напердаших, както заслужаваше, и с това въпросът се уреди. Тогава ми позволи да го сторя, без да се съпротивляваш. Би ли ми обяснил защо?

Джеймс многозначително вдигна едната си вежда.

— Сериозно ли смяташ, че имах някакъв шанс срещу трима ви? Май ме надценяваш, стари приятелю.

— Я престани, братко. Та ти дори не направи опит да се отбраняваш. Може би Джейсън и Еди изобщо не са го забелязали. Но ние с теб сме се били достатъчно често, за да ми убегне.

Джеймс се предаде.

— Признавам, имах чувството, че съм си заслужил боя. Макар че ми достави голямо удоволствие да измъкна Рийгън под носа на големия ни брат. Не можех да понасям Джейсън, след като ми забрани да виждам поне от време на време Рийгън, защото аз…

— Реджи — поправи го механично Антъни.

— Рийгън — настоя упорито Джеймс, възобновявайки за кой ли път стария спор. Десетки пъти двамата се бяха хващали за косите, защото не можеха да се разберат с какво галено име да наричат малката си племенница. Всъщност този спор водеше началото си от дългогодишните усилия на Джеймс да бъде различен от братята си, да върви по свой собствен път, да живее по свои правила. Този път и двамата осъзнаха веднага колко безсмислено е да спорят и започнаха да се смеят.

Антъни отиде дори по-далеч и великодушно предложи:

— Съгласен съм, тази вечер ще я наричаме само Рийгън.

Джеймс демонстративно сложи ръка зад ухото си.

— Добре ли чух?

— Върви по дяволите! — изръмжа Антъни. — Продължавай да разказваш, преди да съм заспал на стола. А, ето я и втората бутилка

— Пак искаш да ме надпиеш, нали?

— Ни най-малко. — За да разсее съмненията му, Антъни напълни чашите догоре.

— Каза го и когато седяхме при Уайт. Доколкото си спомням, добрият ни приятел Амхърст трябваше да завлече и двама ни вкъщи — и то посред бял ден. Впрочем ти не ми разказа как реагира малката ти жена.

— О, беше много мила, благодаря. Но не си струва да повтарям думите й — отговори кисело Антъни.

Сърдечният смях на Джеймс привлече погледите на посетителите.

— Кажи ми сериозно — къде остана ловкостта ти, братко? Още на втория ден след сватбата изпадна в немилост пред съпругата си, и то заради някаква мръсница. Защо не обясни на ревнивата си женичка, че не си правил нищо с момичето от бара? Въпрос на лош късмет, че откри на ревера ти рус косъм. Но ти отиде в кръчмата заради нея, нали, за да намериш братовчед й Камерън? Не й ли каза?

— Разбира се.

— Но не спомена, че онази вечер момичето беше за мен?

Антъни упорито заклати глава.

— В никакъв случай. Достатъчни са уверенията ми, че между нас не е имало нищо. Казах й, че съм получил недвусмислено предложение, но съм отказал. Все пак това е въпрос на взаимно доверие. Не говорихме ли на същата тема само преди няколко дни, пак в тази кръчма? Крайно време е да престанеш да се месиш в любовния ми живот. Шотландската ми булчица все някак ще го преглътне. Имам си свои средства и начини да я убедя… Но нека се върнем на твоята изповед, ако нямаш нищо против.

За да върви в крак с Антъни, Джеймс също вдигна чашата си.

— Както казах, бях побеснял от гняв срещу Джейсън, който не ми позволяваше да виждам Рийгън.

— Нима си вярвал, че ще се съгласи? Все пак по онова време ти кръстосваше моретата и се занимаваше с пиратство.

— Така е. Вдигах голяма пушилка, но вътрешно не се промених. Джейсън отлично знаеше, че веднага съм готов да изоставя Хоуки, ако ми позволи да посещавам Рийгън. Вместо това той ме лиши от наследство, твърдейки, че съм окалял доброто име на семейството. При това никой не подозираше, че капитан Хоук и Джеймс Малори, виконт Ридинг, са едно и също лице. Джейсън беше упорит като магаре и не се отклони нито на йота от решението си. Какво можех да направя? Това означаваше никога вече да не видя Рийгън. Много добре знаеш, че тя ми е повече от дъщеря. Все пак я отгледахме заедно.

— Можеше просто да се откажеш от пиратството — Антъни не можа да се удържи от тази забележка.

Джеймс отговори със снизходителна усмивка:

— Наистина ли смяташ, че трябваше да се покоря пред Джейсън? Никога не съм го правил. Освен това пиратският живот ми доставяше удоволствие. Предизвикателствата, постоянните опасности, а и нещо много важно: в живота ми отново цареше ред. Пиратството ме измъкна от блатото. Преди да напусна Лондон, здравето ми беше разбито. Чувствах се преситен и опустошен. Е, забавлявахме се доста добре, признавам. Но единственото предизвикателство се състоеше в преследването на дамите и бързото им освобождаване от бельото. А когато се стигнеше дотам, вече не беше интересно. Не ме канеха дори на чай, толкова лоша беше славата ми.

След това признание Антъни избухна в луд смях.

— Ти ме трогваш до сълзи, стари момко.

Джеймс напълни чашите до ръба.

— Изпий си питието, проклетнико! Пиян си много по-симпатичен.

— Нямам намерение да се напия до безпаметство. Обясних го на милата си жена, но тя не ми повярва. Та значи ти излезе в морето и поведе чист и здравословен пиратски живот.

— Аз съм пират-джентълмен — поправи го Джеймс.

— Да, да, точно така — закима Антъни. — Разликата е огромна. Всъщност в какво се състои тя?

— Ще ти обясня. Никога не съм потопил неприятелски кораб, нито съм го взел на абордаж, без да му дам последен шанс. Така и изпуснах доста тлъста плячка. Но и никога не съм твърдял, че искам да постигна успех като пират. Просто се забавлявах.

— Върви по дяволите, Джеймс! За теб това е било просто игра, прав ли съм? Нарочно накара Джейсън да повярва, че се подвизаваш като отмъстител на моретата, че грабиш и палиш и хвърляш нещастните си жертви на акулите!

— Защо не? Брат ни не е щастлив, ако няма с кого да се заяжда. Предпочитам аз да съм жертвата, защото хич не се интересувам от мнението му — за разлика от теб.

— Това е много благородно от твоя страна. — Антъни не можа да удържи тази саркастична забележка.

— Смяташ ли? — засмя се Джеймс и погълна на един дъх чашата си. Антъни побърза да я напълни отново. — Открай време съм такъв.

— Доколкото разбирам — установи неохотно Антъни, — ти винаги си дразнил Джейсън нарочно.

Джеймс обезоръжаващо сви рамене.

— Животът би бил много скучен без малките закачки, не мислиш ли и ти така, братко?

— Доставя ти голямо удоволствие да нервираш Джейсън, нали? Признай!

— Щом ми позволява…

Но лицето на Антъни се разля доволна усмивка.

— Всичко е наред. Нямам повече въпроси. Главното е, че ти се върна в лоното на семейството и ние ти простихме позорните дела. Остава само да отговориш на въпроса ми защо се примири с понесеното поражение.

Джеймс вдигна едната си вежда.

— Не отговорих ли? Съжалявам, но ти все ме прекъсваш.

— Добре, отсега нататък ще си мълча.

— Възможно ли е?

— Джеймс…

— Е, Тони, постави се поне веднъж на мое място и отговорът ще дойде от само себе си. Не е толкова трудно. Исках просто да прекарам известно време с малката ни племенница. Освен това смятах, че ще й доставя удоволствие, като й покажа света. И излязох прав. Но колкото и да се наслаждавах на присъствието й, скоро осъзнах, че съм постъпил зле, и я върнах обратно. От само себе си се разбира, че докато тя беше на борда, не се занимавах с пиратство, но морето е непредвидимо. Бури, други пирати, врагове, всичко е възможно. Признавам, рискът беше минимален, но все пак не беше равен на нула. А ако с Рийгън се бе случило нещо…

— Божичко, безогледният Джеймс Малори е станал жертва на собствената си съвест! Никога не бих повярвал!

— Напротив, напротив. И аз имам мигове, в които се замислям за самия себе си — отговори сухо Джеймс и хвърли гневен поглед към брат си, който се смееше с цяло гърло.

— Какво казах току-що? — попита невинно Антъни. — Забрави го, братче! Я да му обърнем по още едно! Знаеш ли — прибави с цинична усмивка той, — като си помисля как всяка година аз представях момичето на приятелите ни, все съвършени джентълмени, а ти си я завел сред глутница пирати…

— Те я обожаваха. Докато детето беше на борда, главорезите бяха любезни и мили.

— С това ние двамата спомогнахме за всестранното й възпитание.

— Точно така. Но как можа да се омъжи за Идън, този проклет негодник?

— Малката го обича, за съжаление.

— Това и аз си го помислих.

— Признай, Джеймс, ти не можеш да търпиш момъка само защото е омесен от същото тесто като теб. Според теб на Реджи не й трябва такъв мъж.

— Аз съм на друго мнение, драги. Това е причината, поради която ти не го харесваш. Аз го намразих заради мръсните обиди, които ми хвърли право в лицето, след като разруши кораба ми и офейка.

— Все пак ти си го нападнал — възрази Антъни, който беше чул доста подробности около тази битка, включително и факта, че синът на Джеймс е бил ранен и се е отказал завинаги от пиратството.

— Не си прав — възрази уморено Джеймс. — Но както и да е, не ми стигат подигравките, ами миналата година той стана причина да вляза в затвора.

— Да, след като ти го преби от бой. Защо премълчаваш, че Никълъс е подпомогнал бягството ти, преди да офейка за Западна Индия? Сигурно го е мъчела нечиста съвест?

— Той твърди, че го е направил, защото иначе е щял да пропусне обесването ми.

Антъни избухна в смях и се удари по бедрото.

— Типично за това дръзко конте! Но да му отдадем дължимото, братко. Ако не те бяха затворили с помощта на новия ни племенник, никога нямаше да представиш толкова успешно смъртта на пирата Хоуки. Така успя да избегнеш въжето и едновременно с това изгори всички мостове зад гърба си. Днес се разхождаш из Лондон с високо вдигната глава и никой не те преследва.

Двамата отново изпразниха чашите си.

— Откога защитаваш този млад паун?

— Божичко, нима го правя? — уплаши се искрено Антъни. — Съжалявам, стари момко. Никога вече, уверявам те. Той е жалък безделник. За нищо не го бива.

— Но Рийгън му дава да се разбере — добави Джеймс със злобна усмивка.

— Как?

— Всеки път, щом разбере, че се е карал с някого от нас, го оставя да спи на дивана.

— По дяволите, наистина ли?

— Разбира се, знам го от самия него. Посещавай ги по-често, докато ме няма.

— Да пием за това — ухили се злобно Антъни. — Идън на дивана, ех че гледка!

— Не е толкова лошо, колкото кашата, която си забъркал с младата си жена.

— Не започвай пак, ако обичаш!

— Не се бой. Но се надявам да загладиш положението, докато се върна. Защото след няколко месеца ще освободя Джереми от твоето опекунство и няма да има кой да застава между вас. Ще останеш сам с малката шотландка и…

Смехът на Антъни прозвуча унило, но все пак с надежда.

— Но ти ще се върнеш, нали?