Покорителят

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

Джорджина се беше разположила в едно кресло и замечтано наблюдаваше вълните на студения Атлантик през един от люковете. По едно време чу, че вратата зад нея се отвори и нечии стъпки прекосиха помещението, но не се обърна да види кой нарушава усамотението й. Знаеше, че това може да е само Джеймс, защото никой освен него не смееше да влезе, без да почука.

Тя не говореше с него. След нощта, в която я бе измъкнал от дома й по същия начин, както от онази английска кръчма, не бяха разменили нито дума. За съжаление недостойната му постъпка не остана единствена в онази съдбоносна нощ. Не, в момента, в който видя двамата й братя на борда на своя кораб, Джеймс заповяда да ги хвърлят в морето. На всичкото отгоре имаше нахалството да им заяви, че сестра им е решила да пътува с него, като че ли те не можеха да забележат кърпата в устата й или как я мъкнеше като вързоп под мишница.

Разбира се, никой не си бе дал труд да му обясни какво са търсили Дрю и Бойд на борда на „Мейдън Ан“. Всеки моряк можеше да му каже, че без помощта им щяха още дълго да си останат заключени в трюма, а хората от „Нерей“ щяха да охраняват палубите, вместо да бъдат отведени със завързани ръце на сушата. Очевидно никой нямаше достатъчно кураж да разкрие истината пред страшния си капитан. Поне Кони можеше да предприеме нещо в тази посока, но един кратък поглед й показа, че той е твърде развеселен от разигралата се сцена и няма никакво намерение да й сложи край с едно разумно обяснение.

Вероятно Джеймс вече знаеше, че през онази нощ се е държал като неблагодарен негодник. Ако ли пък не, тя нямаше намерение да го осведоми, защото беше твърдо решена никога да не му проговори. А проклетникът се правеше, че нищо не разбира! „Дамата май се цупи?“ — това беше единственият му коментар. А след това: „Фантастично! След като съм наказан със съпруга, мога да благодаря на Господа поне за тази малка услуга!“

Това я улучи право в сърцето, защото нито за момент не се усъмни, че той говори сериозно. Със сигурност не го каза просто така, защото след това не й даде възможност да разговаря с него, да го наругае или нещо подобно.

Живееха в една кабина, тя спеше в койката си, той в голямото легло и двамата полагаха всички усилия да не се забелязват. Изглежда това не му правеше впечатление, но Джорджина с неудоволствие установи, че присъствието му я вълнува. Сетивата й веднага го усещаха, а когато се приближаваше, тя цялата настръхваше; очите, носът и ушите, цялото й тяло се устремяваше към него, припомнило си всяко нежно докосване.

Дори сега, макар и против волята си, тя наблюдаваше с ъгъла на окото си как Джеймс се настани зад бюрото. Той изглеждаше съвсем спокоен, сякаш беше сам в каютата, а тя усещаше, че всяка фибра на тялото й се напряга. Той не поглеждаше към нея, тя също нямаше намерение да помръдне главата си. Защо ли седеше тук? Нямаше представа защо я е взел със себе си. Много повече би отговаряло на характера му, ако я бе хвърлил през борда заедно с братята й.

Разбира се, тя не го попита защо я отвлече от дома й, тъй като не искаше да разговаря с него. Предпочиташе да си отхапе езика, преди да се откаже от „цупенето“, както го наричаше той. Може би се държеше детински, но какво от това? По-страшно ли беше, отколкото да си буен луд с пиратски маниери, който отвлича хора и изхвърля освободителите си през борда?

— Прощавай, Джордж. Но с течение на времето започва да ми става неприятно да ме зяпаш така.

Очите на Джорджина моментално се насочиха отново към разкриващата се през люка гледка. Какъв лош късмет! Как ли забеляза, че го наблюдава тайно!

— Става досадно, разбираш ли?

Мълчание.

— Вечното ти цупене.

Джорджина продължаваше да мълчи.

— Какво друго може да се очаква от жена, израсла сред варвари?

Това вече беше много.

— Ако говориш за братята ми…

— Говоря за цялата ти проклета страна.

— По-добре говори за надутите английски контета.

— По-добре конте, отколкото недодялан побойник.

— Недодялан? — изкрещя Джорджина. Насъбралата се в сърцето й ярост буквално я изстреля от стола и тя се озова с един скок до писалището.

— А ти не каза дори благодаря, че ти спасиха живота!

— На кого да благодаря? Може би на братята ти, тия душевноболни еснафи? Те ме затвориха в мазето, преди да ме пратят на бесилката.

— Това и заслужаваш, след като говориш така за тях — изсъска Джорджина. — Само че тази идея беше на Уорън. Не на Бойд и Дрю. Те се опълчиха срещу собствения си брат, за да ти помогнат. Не искам да мисля как ще ги нареди той, ако узнае за случилото се.

— Не съм толкова тъп, малката. Не стана нужда да ми обясняват какво са сторили. Как мислиш, защо не им извих вратовете?

— О, колко мило! А аз се чудех защо всъщност съм тук. Трябваше веднага да се сетя, че това е акт на отмъщение срещу братята ми. За съжаление не можа да останеш наблизо и да си отмъстиш по друг начин. Права съм, нали? Взе ме със себе си, защото много добре знаеше, че и петимата ще полудеят от тревога.

— Отгатна!

Джорджина не забеляза червенината, която бавно се разпространяваше по врата и лицето му, единственото доказателство, че разчистването на сметките помежду им го е разгневило до крайност и именно гневът е причината за унищожителния му отговор. Всичко, което чу, беше тази страшна дума и тя прозвуча като камбанен звън над последната искрица надежда, която би трябвало да бъде отдавна погребана.

Болката я прободе право в сърцето и я подтикна към следващия удар:

— Друго не би могло и да се очаква от един английски лорд и карибски пират!

— Не го изтъквам с удоволствие, малка вещице, но това не са епитети.

— Напротив, поне що се отнася до мен! Господи, само като си помисля, че ще родя твоето дете!

— Друг път ще го направиш! Никога вече няма да те докосна.

Джорджина се отдръпна от него и Джеймс едва чу следващите й думи:

— Вече не е и нужно, идиот такъв!

Този удар го улучи. Сякаш някой го разсече със секира изрита отзад. Всъщност това и заслужаваше, призна пред себе си той.

Джорджина вече не погледна към него. Треперейки от гняв, тя се понесе навън, тресна вратата след себе си и не чу тихия му смях, който скоро се превърна в пронизителен, радостен кикот.

След половин час двамата се срещнаха в корабната кухня, където Джорджина тъкмо ругаеше пред Шон О’Шон и чираците му всички мъже и най-вече Джеймс Малори. Вече всички моряци знаеха, че малкият Джорджи, който доскоро се разхождаше в панталони, сега е съпруга на капитана, и никой не се осмеляваше да й противоречи.

Джеймс послуша малко гневната й тирада, чу я да го нарича нахален бик и груб пън, след което реши да прекъсне пороя от думи.

— Бих желал да поговоря малко с теб, Джордж, ако нямаш нищо против.

— Имам против — изсъска тя, без да го погледне. Джеймс забеляза колко е напрегната и реши да действа без обичайната си учтивост.

С дяволска усмивка, забелязана само от мъжете в кухнята, той се промъкна до бъчвата, върху която се бе настанила Джорджина, и я вдигна като перце.

— Бихте ли ни извинили, господа — усмихна се към моряците той. — Джордж отдавна занемарява задълженията си. — После я понесе навън. Този начин очевидно започваше да му става навик.

— Не е лошо да отвикнете от тези варварски привички, капитане — изсъска сърдито Джорджина, макар да знаеше, че нищо не може да й помогне. — И не ми говори за първите седем години…

— Ще стигнем по-бързо, ако замълчиш, Джордж.

Веселието, което прозвуча в гласа му, я накара да занемее. Какво, по дяволите, беше толкова смешно в този момент, когато двамата изпитваха един към друг единствено презрение? Само преди час фучеше като разярен дракон. Е, нали си имаше работа с англичанин. Това беше достатъчно обяснение.

— Къде ще стигнем по-бързо? — попита тя. — И какви задължени съм занемарила? Трябва ли да ти напомням, че вече не съм ти прислужник?

— Много добре знам каква си сега, госпожичке. И макар че нямам добро мнение за брака, намирам, че той има и своите добри страни, които не мога да критикувам дори аз. Джорджина имаше нужда от няколко секунди, за да смели чутото, и бурята избухна:

— Ти луд ли си или си започнал да забравяш! Много добре чух как каза високо и ясно, че никога вече няма да ме докоснеш. Чу целият кораб. Имам свидетели.

— Целият кораб?

— Та ти крещеше като побеснял!

— Значи съм излъгал.

— Така значи? Просто си излъгал. Е, тогава аз имам да ти кажа нещо…

— Откога започна да се караш с мен пред очите на всички?

— Ще направя много повече, негоднико! — изкрещя тя, но като чу хихикането и трудно потискания кикот на моряците, снижи глас до тихо съскане: — Само посмей и ще видиш какво ще се случи.

— Много мило от твоя страна. Така всичко ще стане още по-интересно. Уверявам те обаче, че е напълно излишно.

Джорджина веднага беше разбрала за какво говори Джеймс. Внезапно по цялото й тяло се разля топлина, и то в най-неподходящия момент, когато не искаше да има нищо общо с него. Защо постъпваше така с нея? Вече седмица пътуваха по море и всичко, което бе получила от него досега, бяха мрачни погледи, когато изобщо я поглеждаше. Той беше започнал караницата в каютата, беше подклаждал яда й, за да забрави цупенето си, а сега и това. Ако смяташе да я подлуди окончателно, го правеше по най-добрия начин.

Преди да слезе по стълбата, Джеймс внезапно я обърна и я настани удобно в ръцете си, поза, от която нямаше измъкване. Джорджина вече започваше да мрази физическата му сила, както и умението му да потиска гнева си, докато нейният все повече се усилваше.

— Защо, Джеймс? — попита с изтънял глас тя. — Кажи поне това, ако смееш.

Както лежеше в ръцете му, тя можеше да го гледа право в очите и го направи. Един кратък поглед беше достатъчен. Зеления очи бяха много по-красноречиви от думите. Въпреки това мъжът отговори:

— Не търси задни мисли, скъпа. Намеренията ми са ясни и прости. Страстната омраза, която бушува помежду ни, ми причини известно… гадене.

— Добре — процеди през зъби Джорджина и затвори очи, за да се скрие от пронизващия му поглед. — Надявам се да повърнеш.

— Не говоря за това и ти много добре го знаеш. Обзалагам се, че тази страстна омраза не е пощадила и теб — изсмя се дрезгаво той.

Така си и беше, но той никога нямаше да го узнае.

— Гади ли ти се вече? — осведоми се задавено Джеймс.

— Ни най-малко…

— Отлично умееш да разрушиш самочувствието на един мъж, любима.

Джеймс освободи краката й и Джорджина се плъзна надолу по него. Ала другата му ръка продължаваше да я държи здраво. Не бе забелязала, че са стигнали кабината му, докато вратата не хлопна зад гърба й. Сърцето й заби по-силно.

— Откакто се занимавам с теб, май съм изгубил еротичното си излъчване — продължи Джеймс и плъзна ръка по гърба й. Пръстите му се сключиха около твърдото й дупе. Другата ръка се надигна, помилва косите й и обхвана тила й. Джорджина видя чувствената усмивка, жаждата в очите му и усети дъха му по устните си, когато й прошепна:

— Позволи ми да намеря отново чара си.

— Джеймс, недей…

Ала устата му покри безмилостно устните й и тя разбра, че вече няма измъкване. Без бързане, с безкрайна нежност Джеймс й позволи да си припомни изключителното му умение на прелъстител; първите галещи, омайващи целувки, които наелектризираха. Тя вече бе обвила с ръце врата му, когато езикът му се плъзна навътре, закръжи в устната кухина и я поведе към далечните брегове на пълното отдаване. Зад нежния натиск се усещаше мощен напор. Негов ли беше или неин? Сетивата на Джорджина се носеха в буйна вихрушка, която я караше да забрави всичко наоколо, освен мъжа и удоволствието, което й доставяше.

О, Господи, колко й беше приятно да го докосва, каква топлина се излъчваше от него! Желанието й нарастваше с всяка минута. Беше забравила… не, само се бе усъмнила за миг, че може да съществува нещо подобно, което да завладее чувствата й до такава степен, че да им се отдаде без остатък.

— Господи, жено, ти ме влудяваш!

Джорджина долови учудването в гласа му, усети треперенето на тялото му… или вибрираха нейните крайници?

Тя се вкопчи като удавница в него и го остави да вдигне краката й и да ги сключи около хълбоците си. Непосредственият контакт, триенето, когато я понесе към леглото, разля по телата им гореща вълна. От гърлото й се изтръгна дрезгав стон. Джеймс продължи да я подлудява с езика си.

Двамата се отпуснаха прегърнати на леглото, малко тромаво, но Джорджина не забелязваше, че натискът в слабините на Джеймс заплашваше да надвие обзелата го нежност. А нейното желание, тази невероятна физическа жажда, надминаваше всичко, което бе преживяла досега с този необуздан мъж. Двамата трескаво смъкнаха дрехите си, буквално ги накъсаха, и се оставиха изцяло на най-примитивните си инстинкти.

Джеймс проникна в нея, заби се дълбоко в горещата й утроба и пламтящото й тяло му отговори с облекчен стон. В продължение на един дълъг миг Джорджина се носеше в облаците. Внезапно той обхвана коленете й и повдигна високо долната част на тялото й, поза, в която тя беше напълно беззащитна. Никога не бяха се любили така. Учудването й скоро премина в чист екстаз, защото членът му се потопи безкрайно дълбоко в нея и тя имаше чувството, че ще се пръсне. Във вътрешностите й се разрази истински пожар, силните му тласъци караха тялото й да се гърчи в сладостни тръпки, тя се триеше в него, за да го усети с всяка своя фибра, и Джеймс взе участие във всяка фаза на освобождаващия оргазъм.

Джорджина не чуваше виковете си, не забелязваше кървавите ивици, които ноктите й чертаеха в гърба му. Тя му се отдаде изцяло, дари му душата си, без да го знае.

Първото й усещане след бурния акт беше чувството на сладка отмала, което я обгърна като облак… и Джеймс, който нежно хапеше устните й. Джорджина помисли, че той не е споделил оргазма й.

— Ти не можа ли…

— Напротив, скъпа моя.

— О!

Дълбоко в нея се надигна силно учудване. Толкова бързо? Нима отново искаше да се изгуби в него? Да се осмели ли? Желанието да отговори на нежното му хапане я завладя без остатък. Изглежда точно това беше отговорът, който той желаеше да чуе.