Покорителят

ГЛАВА СЕДМА

Докъдето стигаше погледът — високи като къщи, полюляващи се мачти. За съжаление това все още не означаваше, че дори един-единствен от безбройните кораби в близко време щеше да напусне пристанището с курс към Америка. Би трябвало да се предполага, че ще има поне един, и Джорджина бе готова да се обзаложи на какво ли не — и загуби.

Повечето кораби, пристигнали миналия месец заедно с тях, вече бяха отплавали обратно. С изключение на корабите, които не качваха пътници, на доковете бяха закотвени няколко американски плавателни съда, които надали щяха да се приберат у дома преди началото на идната година. Джорджина нямаше да издържи толкова дълго пътуване, особено след като в последно време се упражняваше в нетърпение. Единственият кораб с директен курс към Ню Йорк — поради близостта с Бриджпорт това беше идеалното за тях — нямаше да напусне пристанището в обозримо бъдеще, поне според изявленията на първия щурман. Капитанът му беше зает да ухажва някаква английска дама и щеше да излезе в открито море, едва когато ухажването му дадеше желания резултат, тоест завършеше със сватба.

Именно тази новина преля чашата. Джорджина побесня. В гнева си разкъса две от най-хубавите си рокли и изхвърли нощното гърне през прозореца.

Трябваше веднага да напусне Англия. Вече й беше все едно колко време ще трае пътуването. Затова взе твърдото решение, че ще се качи на един от корабите, които потегляха тази седмица, и ще изтърпи стоически осем — до десет месечното плаване. И това след само два дни търсене на подходящ кораб. Когато на следващата сутрин съобщи решението си на Мак, той се върна само след няколко часа с имената на три английски кораба, които напускаха пристанището идната седмица. При предишните им разговори Мак не бе споменал тези кораби, защото те пътуваха под английски флаг и екипажите им се състояха изключително от англичани. Мак беше абсолютно сигурен, че Джорджина ще отклони категорично предложението му. Нали беше заявила, че никога вече не иска да вижда англичанин, а това изглеждаше също толкова сериозно, колкото и решението й незабавно да напусне Англия. И наистина — тя отклони безцеремонно предложението, без дори да го изслуша. След дълго колебание Мак спомена още една възможност да се завърнат бързо вкъщи.

— Има един кораб, който ще тръгне на път още с утрешния прилив. Не вземат пътници, но търсят моряк и прислужник за кабината.

В очите на Джорджина блесна интерес.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да поработим по обратния път?

— Само си помислих, че така е по-добре, отколкото да прекарам половин година в морето с някакво си момиче, дето не го свърта.

Джорджина не можа да не се засмее, защото Мак бе подчертал преувеличено последната дума и при това отчаяно бе опулил очи. След разочарованието, преживяно в къщата на Малкълм, това беше първата усмивка, която огря лицето й.

— Може би ще се укротя, щом намерим подходящ кораб. О, Мак, идеята е чудесна — въодушеви се тя. — Корабът американски ли е? Колко е голям? Къде отива?

— По-спокойно, малката. Казва се „Мейдън Ан“, тримачтов ветроход от Западноиндийските острови. Прекрасен съд и съвсем чист. Но ми прилича на преустроен военен кораб и все още е напълно въоръжен, макар че е частна собственост.

— Всеки търговски кораб, който плава в онези гъмжащи от пирати води, трябва да бъде въоръжен. Всички кораби на „Скайларк“ по маршрутите на Карибието са въоръжени и въпреки това често са ги нападали.

— Да, може би си права — съгласи се Мак. — Но „Мейдън Ан“ не е търговски кораб, поне не в това плаване. Не носи товар, само баласт.

— Кой капитан може да си позволи да плава без товар… — Макар много добре да знаеше, че следващите й думи ще засегнат дълбоко човек, имащ зад гърба си тридесет и пет години служба на товарни кораби, тя невъзмутимо продължи: — Сигурно е пират.

— Капитанът бил странна птица, обясни подофицерът, непрекъснато променял курса и обичал да се разхожда без посока — отговори примирително Мак.

— Значи капитанът е собственик на кораба и е толкова богат, че се скита безцелно по света?

— Така изглежда — изфуча пренебрежително Мак.

Джорджина изобрази на лицето си обезоръжаваща усмивка.

— Знам колко ти е неприятно, но всъщност в това няма нищо необикновено. Пък и за нас е безразлично дали корабът е товарен или не. Главното е да ни вземат.

— Да, точно там е работата. Корабът ще поеме курс към Ямайка, не към Америка.

— Ямайка ли казваш? — Първоначалното й въодушевление започна да угасва. Но това не трая дълго. — „Скайларк“ има кантори в Ямайка. Освен това островът е третото пристанище по търговския маршрут на Томас. Шансовете ни са добри. Можем да пристигнем там, преди брат ми да е потеглил обратно. А ако го изпуснем, ще намерим някой друг кораб на „Скайларк“ в пристанището. Нищо чудно да срещнем Бойд или Дрю, а може би дори моя кораб. — Лицето й светна. — Заобиколният път през Ямайка ще трае най-много няколко седмици, а това е много по-добре, отколкото да плаваме пет-шест месеца. Не искам да остана тук нито ден повече!

— Не съм толкова сигурен, малката. Колкото повече размишлявам, толкова по-малко ми харесва тази идея. По-добре да не я бях споменавал.

— А на мен все повече ми харесва, Мак. Това е най-доброто разрешение.

— Но ще трябва да работиш — напомни й той. — Ще съобщаваш нарежданията на капитана, ще му сервираш яденето, ще чистиш кабината му, изобщо ще правиш всичко, което ти заповяда. Това не е детска игра, малката ми. Това е сериозна работа.

— Така ли? — изпъчи се предизвикателно тя. — Може би намекваш, че не съм способна да свърша толкова проста работа? Мисля, че достатъчно съм стъргала палуби, чистила съм оръдия, даже съм се катерила по такелажа.

— Да, но това беше по-рано, миличка. Тогава беше хлапе, а не красива млада дама. Тогава баща ти и братята ти позволяваха да се катериш навсякъде и ти показваха всичко, което беше нужно. Признавам го с удоволствие. Но това тук е по-сериозно. Ще работиш и ще живееш с мъже, които не познаваш и които в никакъв случай не бива да разберат, че си жена. Това не е женска работа и ако я приемеш, трябва да престанеш да бъдеш жена.

— Разбрах те много добре, Мак. Ще оставя тук всичките си рокли. Останалото ще дойде от само себе си. Напъхай момъка в рокля и ще видиш грозно момиче. Момичето в панталон обаче изглежда като красив момък. Освен това онази нощ се представих добре в мъжки дрехи, нали?

— Да, но само докато не си отвори устата и не вдигна очи — прекъсна я рязко мъжът, за да освежи спомените й. — После маскировката стана ненужна.

— Защото реших да действам по мъжки. Това не беше много умно, не и с това лице. Взех си поука. — Тя продължи бързо, за да не позволи на Мак да я прекъсне: — Вече знам за какво намекваш, но това е съвсем различно. Ти също го знаеш. Младите момчета също имат красиви лица. А аз не съм висока, бедрата ми са тесни, гласът ми също е подходящ… — Тя хвърли бърз поглед към гърдите си и замлъкна. — Ще се стегна с корсаж и мисля, че ще изиграя убедително ролята на девет-десетгодишно момче.

Мак пренебрежително поклати глава пред толкова лекомислие.

— Умната ти главица ще те издаде.

— Е, добре, тогава ще бъда остроумно дванайсетгодишно хлапе, което още не е пораснало на ръст — засмя се Джорджина и прибави вече по-сериозно: — Ще се справя, Мак, повярвай. Ако не вярваше, сигурно нямаше да ми разкажеш за този кораб.

— Вероятно съм бил луд да спомена дори името му. Но и двамата знаем много добре кой е виновен за целия този театър!

— Не, не — ухили се тя, — аз съм само една невинна малка женичка и скоро ще се превърна в невинен хлапак. Какво толкова сложно има в това?

Сърдитото му ръмжене не можа да я уплаши.

— Погледни на нещата и от другата им страна. Колкото по-скоро се приберем вкъщи, толкова по-бързо ще се отървеш от мен.

Ръмженето на Мак премина в същински лъвски рев.

— Не е там работата. Как ще издържиш толкова време преоблечена? Пътуването ще трае най-малко четири до шест седмици. А това е дяволски дълго, като си помислиш, че ще ти се налага да търсиш усамотени местенца, когато природата поиска своето. Не можеш да задоволяваш потребностите си като мъжете. Те просто застават с гръб към вятъра на парапета и свалят панталоните…

— Моля те, Мак! — изчерви се Джорджина, макар че вече бе чула и видяла от братята си много повече неща, отколкото бяха подходящи за едно младо момиче. — Не твърдя, че няма да има трудности, но все ще ми хрумне нещо подходящо, бъди сигурен. За разлика от другите момичета аз съм отрасла на корабите и познавам местата, които моряците обикновено избягват. Ако се наложи, дори ще слизам в пълния с плъхове трюм. Освен това, какво толкова лошо има, ако някой ме разкрие? Да не мислиш, че ще ме хвърлят през борда за храна на акулите? Със сигурност няма да го направят. Най-много да ме затворят, докато влезем в следващото пристанище и после да ме изпратят по живо, по здраво с ритник по задника. Значи съм си го заслужила, щом съм била толкова глупава да се оставя да ме заловят.

Двамата продължиха да спорят в същия дух, докато най-накрая Мак сложи оръжие и въздъхна:

— Добре де, добре. Но първо ще опитам всичко възможно да те взема със себе си като спътник. Ще им предложа да работя без пари, ако вземат на борда и малкия ми брат.

Джорджина повдигна изпитателно кадифените си вежди и се усмихна.

— Аз и твой брат? Ами шотландският диалект?

— Е, добре, тогава природен брат — съгласи се мрачно мъжът. — Ще кажем, че сме живели разделени, това ще обясни и разликата във възрастта.

— Нали каза, че им трябва момче за кабината? Сигурно ще настоят да работя. Помня, че братята ми никога не тръгваха без прислужник.

— Казах, че ще се опитам. Имат още цял ден да си потърсят друго момче.

— Надявам се, че няма да го направят — отговори енергично Джорджина. — Предпочитам да се изкривя от работа, вместо да седя по цял ден и да играя ролята на малкото ти братче. И не смей да ме представяш като твоя сестра, защото няма да те наемат и ще пропилееш и последната ни възможност. Хайде, побързай, докато не са намерили друг!

— Първо трябва да ти набавим мъжки дрехи.

— Ще го свършим по пътя.

— А какво ще стане е роклите ти?

— Ще ги дадем на хазаина.

— А косите?

— Ще ги отрежа.

— Само да смееш! Братята ти непременно ще ми извият врата.

Джорджина измъкна от багажа си старата вълнена шапка, които вече й бе свършила добра работа, и триумфално я пъхна под носа на Мак.

— Престани най-после с твоите „но“ и „ако“! Да вървим!

— Не ми ли каза, че си забравила нетърпението си? — изръмжа шотландецът, докато Джорджина през смях го буташе към вратата.

— Още не сме в морето, Мак. От утре, обещавам ти го най-тържествено.