Покорителят

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

След като Дрю реагира така съчувствено на любовната й мъка, Джорджина се почувства малко по-добре и се изпълни с нова надежда. Естествено остави брат си да мисли, че плаче с горчиви сълзи заради загубата на Малкълм, и нямаше ни най-малко намерение да разсее илюзията му. Ала всичките й мисли и чувства се въртяха около друг мъж, чието име не бе споменато, освен когато заговориха за капитана на кораба, който ги бе довел до Ямайка.

Все пак не й беше особено приятно да го лъже по този начин и на няколко пъти за малко щеше да му каже истината.

От друга страна, нямаше никакъв смисъл да го ядосва отново. Гневът му наистина я изненада. Дрю беше шегобиецът в семейството, обичаше да я дразни и винаги можеше да я накара да се засмее. Успя да го направи и този път, без да знае истинската причина за тъгата й.

Все някога щеше да я узнае. Всички щяха да узнаят. Ала съдбоносното признание можеше да почака още известно време, дока то болката отшуми, докато види как останалите от семейството ще реагират на непозволения излет до Англия. Все пак това беше по малкото зло в сравнение с ужаса, който щяха да изпитат, когато след месец или два чуеха обясненията на Джорджина чие бебе носи под сърцето си. Какво бе казал Джеймс за брат си Джейсън. Че е способен да ходи по тавана от гняв? О, това не беше нищо. Тя си имаше вкъщи петима като него!

Е, вече се бе отклонила от пътя на добродетелта и не беше сигурна с какви чувства очаква последствията. Страх? Разбира се. Малко объркване и малко гордост. Не можеше да го отрече. Щеше да си има куп трудности, да не говорим за скандала, но чувствата й можеха да бъдат обхванати само в две думи: бебето на Джеймс. Нищо друго не беше важно. Луда жена! Всъщност би трябвало да умира от отчаяние при мисълта, че ще роди дете и ще го възпитава сама, без съпруг. Но тя се радваше. Не можеше да има Джеймс, а никой друг не беше в състояние да заеме мястото му — но щеше да роди детето му и да го отгледа. Това беше всичко, което искаше, и щеше да го осъществи. Нищо на света нямаше да я отклони от намеренията й — твърде много обичаше Джеймс.

Бебето и увереността на Джорджина, че всичко е действителност, а не сън, бяха решаващи за доброто й настроение, докато „Тритон“ се провираше през теснините на Лонг Айлънд, последния отрязък от пътуването им, след като преди три седмици бяха напуснали Ямайка. А когато на хоризонта се появи Бриджпорт и корабът се понесе нагоре по Пекъннок Ривър, тя вече гореше от нетърпение да се прибере вкъщи. Точно по това време на годината, когато все още беше топло и листата на дърветата блестяха в прекрасна есенна премяна. Ала когато видя колко много кораби на „Скайларк“ са на котва в пристанището, радостта й помръкна.

Пътуването към дома, към внушителната тухлена къща в края на града, премина спокойно. Дрю седеше до нея в каретата, държеше ръката й и от време на време окуражително я стискаше. Той вече беше изцяло на нейна страна и това беше истинско успокоение преди срещата с другите й братя. Но също като нея, и той не можеше да се пребори с братята си, особено с всички наведнъж.

Джорджина бе свалила мъжките дрехи, една от причините за бесния изблик на Дрю, за да не създава излишни вълнения на другите си братя. По време на пътуването бе взела дрехи назаем от екипажа, но в момента носеше прекрасната рокля, която Дрю беше купил като подарък за милата си сестрица. Сигурно щеше да купи нещо и оттук, за да го подари на любимата си в следващото пристанище.

— Усмихни се, Джорджи, да не сме на път към ешафода!

Джорджина бързо го изгледа отстрани. Брат й май започваше да се забавлява с положението, а това никак не й харесваше. Но тези думи бяха типични за него и това беше още едно от нещата, които го отличаваха от братята му. Единствен той имаше тъмни очи, по-скоро черни като катран. И беше издръжлив — колко пъти братята му го поваляха на земята, а той се надигаше с усмивка и не им се сърдеше. Въпреки това изумително приличаше на Уорън.

Двамата бяха огромни на ръст, стройни, със златистокафяви коси, остро изсечени черти на лицата и много, много красиви: Дрю с черните, а Уорън с блестящозелените си очи. Жените харесваха Дрю заради пленяващия му чар и хлапашкото му държание, а се бояха от хапещия цинизъм и буйния темперамент на Уорън, опитваха се да го спечелят, но рядко постигаха успех.

Без съмнение Уорън се държеше много зле с жените. Джорджина съчувстваше на всяка, която се поддадеше на хладното му очарование — а прелъстените никак не бяха малко. Жените просто не можеха да му устоят. Тя не разбираше защо, тъй като избухливостта, която толкова добре познаваше, в никакъв случай не можеше да я привлече.

Замислена за брат си Уорън, Джорджина си припомни последната забележка на Дрю.

— Лесно ти е да говориш. Да не мислиш, че ще пожелаят да слушат обясненията ми, преди да се нахвърлят върху мен като побеснели! Много се съмнявам.

— Е, Клинтън няма да те слуша дълго, особено като усети ужасния английски диалект, който си придобила. Не е ли по-добре да говоря аз?

— Много мило от твоя страна, но ако и Уорън е там…

— Вече знам за какво намекваш — ухили се хлапашки той. — Надявам се вчера да се е повеселил както трябва в „Дъкс Ин“ и да се осъзнае едва когато Клинтън вече е произнесъл присъдата си. Какво щастие, че Клинтън е у дома.

— Щастие?

— Тихо! — изсъска Дрю. — Пристигнахме. Не е нужно да ни забележат веднага.

— Те със сигурност знаят, че „Тритон“ е влязъл в пристанището.

— Разбира се, но не подозират, че и ти си била на борда. Ще се изненадат да те видят и в общата бъркотия ще можеш да си кажеш приказката.

Пожеланието му щеше да се осъществи, ако точно по това време Бойд, Клинтън и Уорън не се бяха събрали в библиотеката. Най-малкият й брат я забеляза пръв и скочи от стола си. Докато я прегръщаше и целуваше, той я засипваше с въпроси, на които Джорджина не смогваше да отговаря. Другите двама бързо се възстановиха от изненадата и докато пристъпваха бавно към сестра си, погледите им недвусмислено издаваха, че не я чака нищо добро.

Искрицата надежда, която се таеше в сърцето й, че братята й няма да я набият, угасна, докато ги гледаше да се приближават. Тя се изтръгна от прегръдката на Бойд, издърпа го напред, за да застане рамо до рамо с Дрю, и се скри зад широките им гърбове.

Когато се почувства на сигурно място, тя хвърли кратък поглед през рамото на Бойд, който беше е половин глава по-нисък от Дрю, към двамата си големи братя и извика към Клинтън:

— Мога да обясня всичко! — После се обърна към Уорън и добави: — Наистина мога!

Ала двамата продължаваха да настъпват неумолимо.

Джорджина се провря между Бойд и Дрю, хукна към писалището и се скри зад него, при което си спомни твърде късно, че едно такова писалище не можа да я спаси от нахалството на другия. Клинтън и Уорън се ядосаха още повече от тази игра на гоненица, Избухливият темперамент на Джорджина също не удържа, особено когато видя как Дрю се опита да спре Уорън и едва избягна шамара му.

— По дяволите, и двамата сте несправедливи!

— Дръж си устата, Джорджи! — изрева Уорън.

— Няма! Освен това не съм длъжна да ти давам сметка, щом и Клинтън е тук. Веднага спри, или… — Тя грабна най-близкия предмет от писалището и го размаха над главата си. — … ще те ударя!

Уорън спря като закован. Дали се изненада, че сестра му се опълчва така дръзко срещу него, нещо, което никога не беше правила, или се уплаши, че наистина ще му пробие черепа, не се знаеше. Клинтън също спря. По лицата им се изписа тревога.

— Остави вазата на мястото й, Джорджи — проговори с тих глас Клинтън. — Твърде ценна е за главата на Уорън.

— Той със сигурност е на друго мнение — отвърна сърдито Джорджина.

— Тук си права — изръмжа заплашително Уорън.

— Господи, Джорджи — обади се и Бойд. — Не виждаш ли какво държиш в ръката си! Направи каквото ти казва Клинтън.

Дрю погледна бледото лице на малкия си брат, после напрегнатите гърбове на двамата великани пред себе си и втренчи очи в сестра си, грабнала вазата като боздуган. Накрая избухна в луд смях.

— Ти успя, момичето ми, не мога да повярвам, но ти успя! — Изрева той.

Джорджина не го удостои дори с поглед.

— Не съм в настроение за шега, Дрю — изсъска тя, но веднага се поправи: — Какво съм успяла?

— Накара и двамата да загубят ума и дума.

Джорджина се обърна с любопитство към брат си:

— Вярно ли е, Клинтън?

Най-големият брат тъкмо размисляше как да постъпи по-нататък. Дали да остане глух за обясненията й или да се опита да я умилостиви. Ала дръзката намеса на Дрю сложи край на размишленията му.

— Добре, готов съм да те изслушам, ако ти…

— Без ако — прекъсна го Джорджина. — Или да, или…

— По дяволите, Джорджина! — избухна Уорън. — Веднага остави…

— Не се меси, Уорън — изфуча Клинтън. — Иначе ще се уплаши и ще я изпусне. — И той се обърна отново към сестра си: — Погледни, Джорджи, не виждаш ли какво държиш в ръце?

Джорджина най-после погледна вазата и от смайване престана да диша. Никога досега не бе виждала нещо толкова прекрасно; порцеланът беше съвсем тънък, почти прозрачен, и беше изрисуван със златни източни мотиви. Едва сега проумя уплахата на братята си и понечи да постави античната скъпоценност на мястото й, преди да я е счупила по невнимание.

Положи я внимателно върху писалището, но като чу облекчените въздишки на братята си, промени намерението си в последния момент.

Вдигна надменно едната си вежда, жест, усвоен от един английски капитан, и лицемерно попита Клинтън:

— Много ли е ценна?

Бойд простена. Уорън й обърна гръб, за да не чуе проклятията му, което обаче беше излишно, тъй като всяка дума се чуваше повече от ясно. Дрю само се ухили, а изражението на Клинтън отново се помрачи.

— Не ни шантажирай, Джорджина — процеди през стиснати зъби той.

— Не си прав. Само се защитавам. Освен това просто исках да разгледам малко по-подробно тази ценна вещ…

— Един на нула за теб, малката. Смятам, че е време да седнеш и да поговорим, а ти дръж вазата в скута си, ако искаш.

— Разбира се, братко.

Клинтън не бе очаквал обаче, че тя ще се настани на неговото място зад бюрото, и гневът му избухна с нова сила. Джорджина нарочно изостряше играта, наслаждавайки се на чувството, че е успяла да ги надхитри.

— Би ли ми обяснил защо сте толкова ядосани? Всичко, което направих, беше да…

— …да заминеш за Англия! — изгърмя Бойд. — Точно за Англия! Сама се напъха в устата на лъва!

— Не беше чак толкова страшно.

— И съвсем сама! — допълни Клинтън. — Сама, проклятие! Как можа?

— Мак беше с мен.

— Той не ти е брат.

— О, я престани, Клинтън, той ни е като баща и ти много добре го знаеш.

— Да, но е твърде снизходителен към теб. Лесно можеш да го накараш да танцува по свирката ти.

Нямаше смисъл да го отрича, защото всички знаеха, че Клинтън е прав. Страните на Джорджина се зачервиха, като си помисли, че никога нямаше да изгуби сърцето си, а особено добродетелта си по един английски негодник като Джеймс Малори, ако някой от братята й беше с нея. Нямаше дори да го срещне, нямаше да узнае какво е любовна страст, какво е любовна мъка. Нямаше да носи под сърцето си дете, което скоро щеше за предизвика най-големия скандал от създаването на Бриджпорт насам. Но да вървят по дяволите всички „но“ и „ако“!

— Може би действах малко прибързано…

— Малко?! — Уорън все още беше бесен.

— Е, добре, прекалено прибързано. Но важното е защо го направих!

— Това не ме интересува!

— Нямаш никакви извинения — прибави твърдо Клинтън. — Толкова се разтревожихме за теб. Това е непростимо, егоистично…

— Но вие щяхте да го узнаете едва след завръщането си — защити се Джорджина. — Смятах да се прибера в Америка много преди вас. Какво всъщност правите тук?

— Това е дълга история, свързана с тази ваза, но ти не се отклонявай от темата. Нямаше основания да ходиш в Англия и въпреки това го стори. Знаеш какво е отношението ни към тази проклета страна, но отиде точно там.

В този момент се намеси Дрю. Не издържаше да гледа как сестра му се смалява все повече и повече под тежестта на обвиненията.

— Ти си прав, Клинтън, но Джорджи вече е изстрадала достатъчно и не е нужно да продължаваме да я измъчваме.

— Глупости! Тя трябва да си получи заслуженото — не се умилостиви Уорън. — Клинтън може и да се съгласи с теб, но аз — никога!

— Вече е излязла от тази възраст, не смяташ ли? — попита саркастично Дрю, забравяйки, че той беше реагирал по същия начин при срещата им в Ямайка.

— Жените никога не са прекалено стари за порция бой.

След тази мрачна забележка се възцари мълчание. Дрю се ухили, Бойд се закиска, а Клинтън извъртя очи. Сякаш всички бяха забравили Джорджина. Ала на нея й настръхна перушината от подобно безсрамие. С удоволствие би запратила по главата на Уорън скъпоценната ваза.

— Жените може би да, но сестрите не влизат в тази категория — опита се да заглади положението Дрю. — Я кажи, Уорън, какво те е прихванало?

Вместо Уорън отговори Бойд.

— Той пристигна едва вчера, но като узна какво се е случило, накара да подготвят кораба му и днес следобед щеше да отплава в посока към Англия.

Джорджина първа успя да заговори:

— Наистина ли щеше да тръгнеш да ме търсиш, Уорън?

Белегът на лявата му буза потръпна. Беше му неловко да признае колко се е тревожил за сестра си и не отговори. Джорджина нямаше нужда от отговор.

— Това е най-милото нещо, което си правил някога за мен, Уорън Андерсън.

— По дяволите! — изрева мъжът.

— Не се преструвай — ухили се сестра му. — Само семейството знае, че не си толкова студен и безчувствен, за какъвто се представяш.

— Ще те насиня от бой, Джорджи, обещавам ти.

Джорджина не прие сериозно заплахата, защото в гласа му не беше останала и следа от бесния гняв. Само го дари със сияеща усмивка, за да му покаже, че и тя го обича.

В настъпилата тишина прозвуча уплашеният глас на Бойд, който със закъснение се осведоми какво е искал да каже Дрю с думите, че сестра им достатъчно е страдала.

— Намерила е онзи Малкълм.

— Е, и?

— Виждаш ли го някъде?

— Искаш да кажеш, че той се е отказал от нея? — попита невярващо Бойд.

— Много по-лошо — изпухтя Дрю. — Оня тип е женен от цели пет години.

— Проклета английска свиня!

Братята й реагираха с такъв гняв срещу Малкълм, а какво ли щеше да бъде, ако им представеше Джеймс? Времето за голямото признание още не е дошло, каза си Джорджина. По-добре да не мисли за това сега.

Мъжете все още говореха за Малкълм, ругаеха го с най-остри думи, когато вратата се отвори с трясък и в библиотеката нахлу средният брат.

— Какво става тук? — провикна се смаяно той. — И петимата сме по едно и също време вкъщи! Май минаха цели десет години, откакто за последен път се събрахме всички.

— Томас! — извика изненадано Клинтън.

— Господи, Том, та ти си вървял по следите ми — засмя се Дрю.

— Точно така — ухили се Томас. — Видях те край брега на Вирджиния, но скоро те загубих от очи. — Той се обърна към Джорджина, изненадан да я види зад писалището на Клинтън: — Е, няма ли да ме целунеш за добре дошъл, миличка? Още ли ми се сърдиш, че пътуването до Англия се забави?

Да се сърди? Внезапно й се дощя да го убие на място. Типично за него — да не се съобразява с чувствата й и да си мисли, че щом се е върнал вкъщи, всичко е в пълен ред.

— Моето пътуване! — изфуча разярено Джорджина и изтича към него с вазата подмишница. — Аз не исках да хода в Англия, Томас. Помолих теб, на колене те умолявах да отидеш, но ти не пожела. Моите дребни грижи не те интересуваха, не можа да ги съгласуваш с проклетия си план!

— Успокой се, Джорджи — отговори невъзмутимо Томас. — Вече се върнах и ако желаеш, още утре ще потеглим.

— Твърде късно — отбеляза сухо Дрю.

— За какво е късно?

— Тя вече посети Англия.

— По дяволите, Джорджи! — Зелените очи се разшириха от учудване и се втренчиха в Джорджина. — Нима си направила тази глупост?

— Защо не? — изсъска в отговор сестра му, ала очите й се напълниха със сълзи. — Твоя е вината, че аз… че съм тук!

Тя запрати вазата по него и избяга от стаята. На всичкото отгоре проливаше сълзи за онзи безсъвестен негодник Малори! Остави зад себе си пълна бъркотия — но не защото се разплака. В момента сълзите й не интересуваха никого.

Томас успя да улови вазата, но едва не бе съборен от четиримата големи мъже, които се хвърлиха в краката му, за да спасят скъпоценната вещ, ако той все пак не успееше да я удържи.