Покорителят

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

— Гръм и мълния! — провикна се учудено Антъни, когато на следващата сутрин Джеймс и Джорджина влязоха в стаята за закуска. — Ти си уловил великолепно парче. Как не го забелязах още вчера!

— Сам си си виновен. Нали трябваше на всяка цена да ме ядосаш — отговори сухо Джеймс. — Не започвай отново, малкият. И се благодари, че след като най-после се махна от спалнята ми, прекарах извънредно приятна нощ.

Джорджина усети как по бузите й изби руменина. Много й се искаше да ритне Джеймс по пищяла. Антъни, който заслужаваше същото, остана пощаден, защото тя изобщо не повярва, че определението „великолепно парче“ се отнася до нея. И тъй като също бе прекарала извънредно приятна нощ, тя беше в прекрасно настроение. Освен това изглеждаше зашеметяващо във взетата назаем рокля от тъмновиолетово кадифе. По изключение бележките на двамата мъже останаха без коментар.

Антъни направо я поглъщаше с поглед, докато накрая Рослин се принуди да го спре с един ритник под масата. Мъжът потръпна от болка, но продължи да зяпа, без да се впечатли дори от мрачната физиономия на Джеймс. Накрая започна да мисли на глас:

— Къде, по дяволите, съм те виждал, Джордж? Лицето ти ми е дяволски познато.

— Името ми не е Джордж — поправи го тя и зае мястото си. — Казвам се Джорджина, а приятелите и роднините ме наричат Джорджи. Само Джеймс не може да го запомни.

— Пак ли намекваш за възрастта ми? — изръмжа Джеймс и заплашително вдигна едната си вежда.

— Ето къде те стиска обувката — отговори с меден гласец Джорджина.

— Ако ми позволиш да поосвежа малко паметта ти, скъпа, последния път те обух аз.

— И ми стоеше чудесно, както може би си спомняш — отвърна тутакси тя.

Антъни проследи с голям интерес размяната на остроти, чакайки удобен момент да почне да задава въпроси. Ала във внезапен пристъп на тактичност се отказа, защото забеляза как в очите на Джеймс лумна опасен огън, свидетелство за обзелата го страст. И всичко това заради някаква си обувка, която взаимно си обуваха?

— Това ваша интимна шега ли е? — осведоми се той с неприкрито любопитство. — Или предстои поантата?

— Веднага ще узнаете къде сме се виждали, сър Антъни.

— Аха — ухили се триумфално той. — Знаех си аз! Е, къде? В Уоксхол или на Дръри Лейн?

— В една опушена пристанищна кръчма.

Антъни отмести очи от Джорджина към Джеймс и също вдигна смаяно едната си вежда. Явно им е семеен навик, каза си Джорджина.

— По дяволите, трябваше да се сетя! Откога предпочиташ бар-дамичките?

В момента Джеймс нямаше настроение за шеги.

— Ти наистина мислиш само със задника си, човече. Тя не е работила там! Ала все още не знам какво всъщност е търсила на пристанището.

— Същото като теб, Джеймс — обясни Джорджина. — Търсех един човек.

— А ти кого търсеше? — обърна се Антъни към брат си.

— Аз ли? Никого. Ти ме накара да прекося половината Лондон, за да намерим проклетия братовчед на жена ти.

Антъни никога нямаше да забрави този ден.

— Само че Марги беше руса — припомни на брат си той.

— А Джордж е брюнетка и предпочита мъжките дрехи.

Нещо прищрака в главата на Антъни и той устреми поглед към новата си роднина.

— Всемогъщи Боже! Ти ли беше онази малка вещица, която изрита бедния ми брат? Мислех си, че не си я намерил.

— Аз не, тя ме намери. Сама ми падна в ръчичките. Нае се на…

— Джеймс! — прекъсна го енергично Джорджина. — Не е нужно да навлизаш в подробности.

— Сега сме в кръга на семейството, скъпа моя — възрази безгрижно мъжът. — Няма нищо, че ще го узнаят.

— Така ли? — изсъска остро Джорджина. — Поради същата причина ли съобщи всичко на семейството ми?

Джеймс недоволно смръщи чело, защото не искаше да връща към тази неприятна тема. Вместо да отговори, той й обърна гръб и се зае с масата за закуска.

Рослин усети, че настроението се помрачава, и побърза да се обади:

— Да ти напълня ли чинията, Джорджи? Сутрин обикновено се обслужваме сами.

— Много ти благодаря…

— Аз ще я обслужа — обади се сърдито Джеймс.

Господи, защо й трябваше да заговаря за семейството си! Нали знаеше, че Джеймс веднага започва да бълва отрова! Е, какво от това, тя нямаше да допусне той да шокира и собственото си семейство и да я направи смешна в очите им. Може би му беше безразлично какво ще надрънка, но на нея не й беше все едно.

Ала гневът й се изпари още щом погледна към чинията, която съпругът й тресна на масата пред нея. Яйца, месен пастет, пилешки крачета и наденички образуваха хълмче, заобиколено от сладкиши и пудинги — достатъчно за цял корабен екипаж. Джорджина изгледа смаяно поднесената й закуска, после се обърна към чинията на Джеймс, по-препълнена от нейната. Този човек изобщо не мислеше какво прави! Тя не можа да удържи напиращата на устните й иронична забележка:

— О, много ти благодаря, Джеймс. — Гласът й беше сладък като мед. — Действително съм изгладняла, макар че не мога да си обясня защо. Тази сутрин не се… раздавах толкова щедро, нали?

Тази нахална лъжа трябваше да го развесели поне малко, защото истината беше, че на сутринта двамата се бяха любили до изтощение. Но веднага й стана ясно, че е по-добре да отвикне от такива шеги.

— Всяка сутрин си прегладняла, Джордж — ухили се със сатанинската си усмивка Джеймс и страните й отново пламнаха.

— Не мога да разбера защо се изчервява — обади се Антъни и прекъсна неловкото мълчание. — В намека му няма нищо скандално. Аз самият едва се надигнах от леглото…

Рослин запрати салфетката право в лицето му, за да сложи край на дръзките задевки.

— Остави на мира бедното момиче, развратнико! По дяволите, да си жена на някого от семейство Малори е…

— Безкрайно удоволствие — завърши изречението мъжът й.

— Кой го казва? — начумери се Рослин.

— Ти, скъпа моя. И то често.

— Да, в състояние на умопомрачение — въздъхна тя и заслужи скришна усмивка от мъжа си.

Бузите на Джорджина отново добиха нормален цвят. Тя беше много благодарна на Рослин, че отклони разговора в друга, по-безопасна посока. Следобед се очакваше да дойде шивачка, която да се заеме с новия гардероб на Джорджина. Рослин разказа за предстоящите балове през зимния сезон, в които двете непременно трябвало да вземат участие — за голямо недоволство на господата, които посрещнаха с ръмжене обясненията й. Освен това пристигали покани за безброй вечерни приеми и соарета, което било чудесна възможност да въведат новата лейди Малори в лондонското общество. Всичко това означаваше, че тя ще остане още известно време тук, макар че Джорджина още не беше сигурна какво я очаква. Хвърли кратък поглед към Джеймс, за да го запита нужно ли е всичко това, но той отговори с непроницаемо мълчание.

Освен това Джорджина узна, че довечера ще се състои семейна среща. Антъни побърза да обясни:

— Снощи не можах да се срещна с големите братя, за съжаление ме задържаха… — При това вдигна многозначително вежди и изпрати въздушна целувка на жена си, която усмихнато затърси какво да хвърли по него. Той й смигна и се обърна към Джеймс: — Между другото, стари момко, бях сигурен, че никой няма да повярва в зашеметяващата новина, ако не я чуе от собствената ти уста. Ти имаш божествената дарба да обявиш нещо, без да го наричаш по име, затова не исках да ти отнема възможността да премислиш на спокойствие всичко.

Джеймс отговори сухо:

— Ако имаш намерение да отидеш в Кнайтънс Хол, за мен ще бъде удоволствие да те придружа.

— Щом е така, ще те попитам направо — върна му го веднага Антъни: — Какво, за Бога си разказал на семейството й, а искаш да го спестиш на нас?

— Попитай Джордж. Тя е тази, която не желае да го повтори — изръмжа Джеймс.

Кобалтовосините очи се насочиха въпросително към Джорджина, която веднага се намръщи и стисна устни. Антъни се усмихна като хлапак.

— Хайде, миличка, кажи си всичко, иначе при всеки подходящ и неподходящ случай ще се връщам на тази тайнствена тема!

— Няма да посмеете!

— Разбира се, че ще го направи — намеси се кисело Джеймс.

Разтревожена, Джорджина се обърна към мъжа си:

— Не можеш ли да му попречиш?

— О, разбира се — отговори с опасно тих глас Джеймс. — Можеш да разчиташ на мен. Въпреки това той няма да се откаже.

— Точно така — ухили се Антъни. — И аз съм същият като теб, стари приятелю.

Джорджина обидено изпухтя:

— Лека-полека в сърцето ми се надигат същите чувства, каквито ти изпитваш към семейството ми, Джеймс Малори.

— Бих се учудил, ако беше другояче, Джордж.

Жената винаги е сама, каза си Джорджина и удостои Антъни с убийствен поглед.

— Аз бях корабният прислужник на Джеймс. Това съобщи той на братята ми, включително факта, че споделях кабината му. Доволен ли сте сега, отвратителни човече?

— Приемам, че Джеймс не е знаел, че говори пред братята ти — промълви меко Антъни.

— Знаеше го — изсъска Джорджина.

— Вероятно не е знаел, че са толкова много?

— И това знаеше.

Антъни хвърли разбиращ поглед към брат си.

— Доколкото чувам, ти си започнал, братко?

— Я да мълчиш, негоднико! — изрева Джеймс.

Антъни отметна глава назад и избухна в луд смях. Когато най-после се успокои, изпъшка:

— Не съм си и помислил, че ще осъществиш надеждите ми, стари приятелю.

— Какви надежди?

— Не помниш ли забележката ми, че ако един ден все пак се ожениш, ти пожелавам жена, сладка като малката вещица, която много искаше да ти издере очите, вместо да ти благодари за избавлението си. Естествено не помислих, че ще вземеш точно нея.

Джеймс си припомни какво бе казал брат му и отвратителното му настроение поради факта, че макар и съвсем отскоро женен, не бе успял да убеди младата си съпруга да сподели леглото с него.

— Сега, като заговори за това, си спомних, че каза нещо подобно… Спомних си и защо го каза. Искаше да удавиш поражението си в бренди, нали? Още в пет часа следобед беше пиян до козирката, но милата ти съпруга отказа категорично дори да те сложи в леглото.

— Върви по дяволите! — Този път Антъни започна да бълва отрова, а Джеймс се захили предизвикателно. — Ти беше пиян не по-малко от мен. Как така си запомнил какво е станало?

— И още питаш! Разигра такъв спектакъл, че ще го помня, докато съм жив.

— Пак започват — въздъхна Рослин и се обърна към Джорджина. — Нека ги оставим на съдбата им. Ако взаимно си извият вратовете, ще ни спестят поне това усилие.

— Ако ни оставите, Джеймс ще престане да се сърди на шегите ми — възпротиви се Антъни, когато двете жени се надигнаха.

— Точно затова излизаме, скъпи — усмихна му се Рослин и се обърна към Джеймс: — Между другото, Джеймс, снощи изпратих вест на семейство Силвърлей, че си се върнал. Затова бъди в готовност, защото, доколкото познавам Реджи, тя няма да дочака вечерта, за да се яви на официална визита. Знаеш колко ще се натъжи, ако не те завари.

— Коя е Реджи? — Джорджина веднага застана нащрек.

— Рийгън — поправи я с усмивка Джеймс, доволен от очевидната й ревност.

Алтъни хвърли измъчен поглед към брат си и обясни:

— Открай време се караме как да я наричаме. Реджи е нашата любима племенница. Отгледахме я заедно след смъртта на сестра ни.

Джорджина не очакваше това. Е, щом тази Рийгън или Реджи беше роднина, тя не представляваше интерес за нея. Въпреки това сметна за необходимо да добие по-ясна представа за разклоненията на семейството, защото не искаше всеки път, щом се споменеше женско име, да дава израз на ревността си. Джеймс трябваше да прояви малко повече внимание към нея и да й разкаже за семейството си още преди пристигането в Лондон, но той предпочете да мълчи — сигурно защото не искаше и тя да му разкаже за своето. Едната ръка мие другата, казал си е сигурно той.