Покорителят

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

— За Бога, Джорджи! Как можа да ми причиниш това? Джорджина се постара да не обръща внимание на острия тон на брат си.

— Какво съм причинила? — осведоми се невинно тя, макар че много добре забеляза треперещите му ръце, които стискаха вазата и за малко не я изпуснаха, когато тя нахлу в стаята. Ала наистина не можеше да си представи какво го е стреснало толкова.

— Да се явиш пред очите ми в такова облекло — обясни възмутено Дрю и сърдито изгледа дълбокото деколте на вечерната й рокля.

— По дяволите, Дрю, какво се носи на вечерен прием? Може би трябваше да навлека старата рокля, която обличам при работа в градината?

— Не се прави на невинна! Много добре знаеш за какво говоря — изрева той. — Роклята ти е твърде… твърде…

— Роклята ми е чудесна. Шивачката госпожа Мюлинс ме увери, че е много изискана.

— Твоята госпожа Мюлинс няма вкус.

— Какво?

— Няма вкус, казвам!

Джорджина изпухтя и шоколадовите й очи се присвиха в опасни ивици. Дрю веднага проумя, че е по-умно да отстъпи.

— Виж какво, Джорджина, не говоря за роклята като такава, а затова, че тя разкрива твърде много, разбираш ли?

— Много добре те разбирам, Дрю Андерсън — отговори хладно Джорджина. — Да не искаш да се облека като някоя стара девственица? Не ме интересува, че кройката на корсажа ми не ти харесва. Обзалагам се, че никога не си се възмущавал от другите жени, облечени по този начин. Или се лъжа?

Джорджина не се лъжеше и Дрю реши да изостави тази тема. По дяволите, пак успя да се наложи. Вече бе забелязал, че сестра му е станала истинска красавица, но това беше прекалено.

Джорджина скоро съжали, че го е нападнала така остро. Като си помислеше, никога досега не бе имала възможност да се облече празнично в присъствието на Дрю. Той я беше виждал само в скромни всекидневни рокли — а накрая дори в мъжки дрехи. Тази рокля бе ушита миналата година за Коледа, когато семейство Уилърд даваше ежегодния си бал, но тогава не я облече заради студа. Класическата гръцка кройка все още беше модерна, както и тънката материя, бледорозова батиста върху бяла коприна. А колието от рубини, принадлежало на покойната й майка, подчертаваше пищното деколте, което толкова възмущаваше Дрю.

Брат й ставаше смешен с укорите си. Джорджина нямаше никакво намерение да се разголва пред очите на цялото общество. Гърдите й бяха покрити с дантела, широка цяла педя, а това беше много повече, отколкото си позволяваха повечето дами.

— Всичко е наред, Дрю — усмихна се примирително тя. — Обещавам ти тържествено, че няма да изпускам нищо, а ако все пак ми се случи, ще намеря някой да ми го вдигне.

Братът тактично прие обещанието й.

— Само се пази — гласеше кратката му забележка. — Впрочем би трябвало да се радваш, че Уорън не ти е нахлузил чувал на главата.

Каква перспектива само! Предстоеше й една наистина приятна вечер: братята й щяха да я охраняват като овчарски кучета, да оглеждат всеки мъж, който се осмелеше да се приближи до нея, или да стоят непрекъснато до полата й, за да не позволят никой да я а говори.

— Какво ще правиш с вазата? — попита тя, за да насочи разговора в друга посока.

— Искам да я огледам по-отблизо, за да проверя струвало ли си е пътуването до Китай.

Джорджина бе научила историята още вечерта след завръщането си. Вазата не беше обикновена антика, а изключително ценна вещ от династията Танг на възраст повече от деветстотин години. Уорън беше поел голям риск, а по някое време дори беше заложил кораба си срещу вазата — и слава Богу, беше спечелил. Ако не бяха й казали, че онези вечер брат й е бил пиян до козирката, Джорджина нямаше да повярва. „Нерей“ беше най-важното нещо в живота на Уорън.

Клинтън беше видял всичко това със собствените си очи, но дори не бе направил опит да разубеди брат си; а и нямаше да има смисъл. Той също искаше да притежава вазата на всяка цена и без да му мигне окото, бе готов да пожертва цял кораб на „Скайларк“ срещу нея. Вазата наистина беше безценна.

Ала никой от двамата не бе заподозрял, че китайският военен няма никакво намерение да изпълни облога, ако загуби — и той бе загубил. Част от свитата му последва двамата американци и ги нападна по обратния път към кораба им. Трябваше да благодарят на смелия си екипаж, че се отърваха здрави и читави. Едва успяха да напуснат Кантон, преди на кораба им да избухне пожар, и това прибързано отплаване беше причината за ранното им завръщане.

Докато наблюдаваше как Дрю грижливо заключва вазата в писалището на Клинтън, Джорджина отбеляза:

— Учудвам се как Клинтън се е примирил с факта, че това е последното пътуване, което кораб на „Скайларк“ извършва в китайски води.

— И аз не знам. Търговията с Китай е много изгодна, но ми се струва, че дългите плавания започват да му омръзват. Освен това на връщане са посетили няколко европейски пристанища и са открили нови възможности за търговия.

Джорджина още не бе чула това.

— Да не сте простили на англичаните? Пак ли завързвате връзки с тях?

— Ти май се шегуваш! — засмя се Дрю. — Само си помисли колко ни струваше проклетата им блокада. Да не говорим за военните кораби, които спираха флотата ни и ловяха така наречените дезертьори. Трябва да стане нещо много голямо, за да се съгласи Клинтън отново да прави търговия с англичаните — даже ако сме принудени да го правим, а не е така.

Изразът на лицето й не издаваше нищо от тайните й мисли. Дори ако беше хранила искрица надежда един ден да се върне в Англия и да види отново Джеймс, можеше да я погребе завинаги. Ако пътуването до Ямайка не беше последното плаване в живота му, можеше да го види поне там. Но той я бе уверил, че ще се забави, колкото да продаде плантацията си и след това ще се върне окончателно в Англия.

— Не знам… — проговори с тих глас тя.

— Защо се намръщи, Джорджи? Нима си простила на англичаните, които отвлякоха Малкълм и ти причиниха толкова тревоги?

Джорджина едва не се изсмя. Разбира се, че не беше простила на англичаните, но бе готова да прости всичко на един определен англичанин, стига той да… да я обикнеше поне малко, вместо само да я желае.

Дрю чакаше и тя се постара да му отговори, както трябва:

— Разбира се, че не — увери го тя и му обърна гръб. В този момент в библиотеката влезе Уорън и веднага прикова поглед в деколтето й. Челото му се набразди от буреносни бръчици. Джорджина веднага премина в нападение:

— Само една дума, Уорън, и ще разкъсам тази рокля на парченца! После ще се явя чисто гола пред гостите, бъди уверен в това!

— Недей — намеси се предупредително Дрю и спря Уорън, който се готвеше да се втурне след сестра си.

— Ти не видя ли бюста й? — изкрещя полувъзмутено, полуразвеселено Уорън.

— Нямаше как да не го видя — ухили се измъчено Дрю. — Изпуснах съвсем безобидна забележка и тя ме направи на пух и прах. Момичето е пораснало, а ние не сме го забелязали.

— Въпреки това ще я накарам да облече нещо друго!

— Тя няма да го направи, а ако настоиш, ще изпълни заплахата си.

— Сестра ни не е мръсница, Дрю. Никога не би…

— Не бъди толкова сигурен — прекъсна го Дрю. — Малката Джорджи се е променила. Първо, станала е пленително красива. Това дойде постепенно. Но другото, за което говоря, стана внезапно: тя е съвсем нова жена.

— Кое е другото?

— Своенравието й. Виж само как се държи в последно време. Не ме питай откъде го е научила, но у нея се е появило чувство за хумор, което понякога е наистина забавно. И е дяволски остроумна. Вече не смея да се шегувам с нея, толкова бързо намира точния отговор и ме натиква в миша дупка.

— Това няма нищо общо с проклетата рокля, която е облякла.

— Кой е сега мръсникът? — попита невъзмутимо Дрю и се възползва от сполучливия аргумент на Джорджина: — Ти не се ядосваш, когато видиш друга жени, облечени по този начин, нали, Уорън? Дълбоко изрязаните корсажи са на мода — обясни той и усмихнато прибави: — И слава Богу.

Уорън го удостои с мрачен поглед, а когато започнаха да пристигат гостите, хвърляше предупредителни погледи към всеки мъж, който се осмелеше да се загледа малко повече в сестра му. Никой друг не се възмути от прекрасната рокля на Джорджина, която в действителност беше твърде добродетелна в сравнение с тоалетите на някои съседки.

Както е обичайно за моряшки град, дамите бяха мнозинство и въпреки изпратените само преди ден покани, повечето гости бяха дошли навреме. Най-голямо оживление цареше в салона, но скоро се напълниха и помещенията на горния етаж.

Джорджина се забавляваше чудесно, макар че Уорън беше неотстъпно до нея. Скоро и неговото лице се разведри. Бойд също я охраняваше като куче и изникваше веднага щом към нея пристъпеше мъж, при което възрастта нямаше значение. Дрю също беше наблизо, но само за да наблюдава двамата си братя, чиято загриженост безкрайно го забавляваше.

— Клинтън ни съобщи, че скоро заминаваш за Ню Хейвън?

— Да, вероятно — отговори небрежно Джорджина и изгледа дребната дама, която току-що се бе присъединила към кръга около нея.

Госпожа Уигинс се бе омъжила за селянин, но произхождаше от града и все още не можеше да свикне със селския живот. Тя разтвори грациозно богато украсеното си ветрило и започна да си вее. Салонът беше препълнен и ставаше наистина горещо.

— Нали току-що се върнахте от Англия? — смени темата старата дама. — Как ви хареса там?

— Ужасно беше — заяви със сериозна физиономия Джорджина. — Пренаселено, пълно е просяци и крадци. — Не спомена обаче прекрасната природа и кокетните малки селца.

— Виждаш ли, Еймъс? — обърна се госпожа Уигинс към съпруга си: — Точно както си го представяхме. Свърталище на всякаква измет.

Джорджина не би стигнала дотам в присъдата си. Без съмнение, Лондон имаше две лица — тук бедняците, там богаташите. Богатите вероятно не бяха крадци, но единственият лорд, с когото се запозна, беше по-лош от цялата лондонска паплач.

— За щастие не прекарахте дълго време там — продължи госпожа Уигинс.

— Така е — съгласи се Джорджина. — Уредих бързо проблема си и веднага тръгнах обратно.

Нямаше как да не види, че дамата просто умира да узнае какво е търсила в Англия, ала приличието не й позволяваше да попита направо. А Джорджина нямаше никакво намерение да обясни, че е била измамена и изоставена. Дълбоко в себе си тя все още се гневеше, че е проявила глупостта цели шест години да остане вярна на момичешката си любов. Всъщност любовта не беше извинение, защото онова, което бе изпитвала към Малкълм, не беше нищо в сравнение с чувствата към Джеймс Малори.

Внезапно по гърба й пробягаха тръпки. Обзе я неясно предчувствие, но тя отдаде това само на името, което не искаше да си отиде от мислите й. Обърна се към госпожа Уигинс и видя, че тя се взира възхитено към вратата. Невъзможно. Промъкналата се в сърцето й надежда беше абсурд. Кратък поглед към вратата, и тя щеше да се пукне като сапунен мехур. Но Джорджина просто не можеше да го направи. Трябваше да запази поне за миг тази прекрасна искра надежда, преди да настъпи неизбежното отрезвяване.

— Кой е този? — Гласът на госпожа Уигинс изтръгна Джорджина от сладките мечти. — Да не е някой от моряците на братята ти?

Вероятно. Сигурно. Братята й често наемаха моряци по пътя и новите лица винаги предизвикваха любопитство в Бриджпорт. Джорджина не смееше да се обърне.

— Той изобщо не прилича на моряк — установи смаяно госпожа Уигинс.

— Наистина не прилича — обади се изненадващо Бойд, който през цялото време стоеше до тях, напълно забравен от Джорджина. — Изглежда ми познат. Сигурно съм го виждал някога, само че не помня къде и кога.

Ето че надеждата се изпари, каза си разочаровано Джорджина. Пулсът й се успокои и тя отново задиша свободно. Най-после се обърна към вратата, любопитна да разбере що за дявол се е появил… и земята под краката й се люшна.

Това беше той, само на три метра от нея, едър, рус, елегантен. И безсрамно красив. Ала зелените очи, които я пронизаха и я накараха да затаи дъх, бяха студени като лед. Най-страшните очи, които беше виждала. Нейният любовник, нейният англичанин и — сякаш две ръце се сключиха около врата й, заплашвайки да я удушат — нейната гибел.