Покорителят

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

— Всъщност един брак се сключва само за да се увеличи богатството или влиянието на семейството, нали знаеш? Но при нас не може и дума да става за това, не съм ли прав, скъпа? Ние с теб връщаме женитбата към първоначалните й корени — обществено оправдаване на плътските желания. И бих казал, че в тази област сме ненадминати.

Джорджина често си спомняше тези думи през двете седмици, които бяха изминали след съдбоносната й капитулация. Направи голяма грешка, като си въобрази, че вижда нещо повече зад новосъбудилите се чувства. Само веднъж го попита как се отнася към брака им, дали гледа на себе си като на женен човек или възнамерява да анулира венчавката. Отговорът му беше твърде неопределен. А тя знаеше много добре, че всичко, което ги свързваше, беше само сексуална жажда — поне от негова страна беше така. Не бяха нужни думи.

Въпреки това любовните им игри бяха толкова нежни; тя се чувстваше в силните му ръце така защитена… почти обичана. И само това чувство запечатваше устните й всеки път, когато понечеше да заговори с него за бъдещето. И без това беше невъзможно да изтръгне от устата му ясен отговор — изказванията му или не означаваха нищо, или той умело избягваше темата и заговаряше за друго. А тя бързо се научи да не споменава братята си и случилото се в Кънектикът. Сигурно щеше да се нахвърли върху нея като огнедишащо чудовище.

Като цяло, двамата живееха както преди, любовници и спътници, само с една разлика: неудобните теми бяха табу. Между тях цареше нещо като безмълвно примирие. Джорджина желаеше с цялото си сърце да се наслади спокойно на оставащото им време и макар и неохотно, се принуди да потисне гордостта и страховете си. Щом стигнеха целта на пътуването си, скоро щеше да разбере дали Джеймс ще живее с нея или ще я изпрати обратно в Америка.

А времето сякаш летеше. Ветровете бяха благоприятни и „Мейдън Ан“ напредваше толкова бързо, че не минаха и три седмици, откакто бяха оставили зад себе си американския бряг, и корабът вече плаваше по Темза в посока към Лондон.

Джорджина знаеше от самото начало къде отиват, защото Джеймс бе обсъдил курса с Кони още докато я държеше като пакет подмишница. Не стана нужда да гадае защо Джеймс не се върна в Ямайка, за да уреди деловите въпроси. Това също беше част от табуто, но тя бе поразпитала Кони и той я осведоми, че Джеймс е наел агент, който да продаде плантацията. Дали някога щеше да узнае коя е била истинската причина за идването му в Кънектикът и особено за отвратителното му настроение?

И този път Джорджина се зае с подреждането на багажа и опакова в куфарите неговите и своите вещи. С учудване намери Арти и Анри на палубата, застанали на пост от двете страни на стълбичката, без да крият, че са получили заповед да не я изпускат от очи.

Това почти я развесели. Ако можеше да поговори с Джеймс, щеше да му обясни, че нито един кораб на „Скайларк“ не пътува по тази линия. Ако се страхуваше, че съпругата му ще офейка веднага след пристигането, тя щеше да го убеди, че няма и най-малък повод затова. Къде можеше да отиде? Той много добре знаеше, че в джоба й няма нито цент. Защо тогава беше направил тази глупост с пазачите? Единствената й скъпоценност беше пръстенът на баща й, който Джеймс беше носил на верижка около врата си и го беше сложил на пръста й като венчален пръстен, но тя никога нямаше да се раздели с него.

Пръстенът й напомняше да не забравя, че е омъжена жена, защото други признаци за това нямаше. От време на време забравяше дори бременността си, защото тя не й създаваше и най-малки затруднения. Чувстваше се отлично и все още не беше напълняла, с изключение на гърдите, които бяха понаедрели. Все пак беше едва в третия месец. Никога повече не спомена за състоянието си пред Джеймс, той също не заговори за бъдещото бебе. Беше напълно сигурна, че Джеймс я е разбрал правилно, защото му бе разкрила истината в гнева си и бе избягала от кабината.

Джорджина излезе на палубата и се уви по-плътно в дебелата наметка на Джеймс, за да се предпази от студения вятър и пръскащия дъжд. През ноември пристанището представляваше безутешна гледка. Небето беше покрито с облаци, денят беше мрачен също като мислите й. Тя стоеше и чакаше Джеймс. Как щеше да започне животът й в Англия?

Когато минаха по Пикадили, Джорджина си припомни първото си идване в Лондон. Видя хотел „Албани“ и понечи да разкаже на Джеймс, че двамата с Мак бяха отседнали там, но само един поглед към затвореното му лице беше достатъчен да я накара да замълчи. Той беше в ужасно настроение след напускането на кораба, по-точно още откакто видяха английския бряг.

Джорджина не посмя да попита каква е причината за недоволството му. Не успя да изтръгне от устата му нито една смислена дума освен няколко нищо незначещи забележки. Не искаше да направи напрежението още по-непоносимо, като прибави към неговото и своето мрачно настроение. А тя очакваше, че Джеймс ще се радва да се върне у дома. Тук беше семейството му, преди всичко синът му… Господи, как можа да забрави! Синът му беше вече на седемнадесет, тоест само с пет години по-млад от нея. Дали Джеймс не се тревожеше как ще му обясни, че се връща със съпруга? Дали изобщо щеше да си направи труда да му го каже? У дома си ли я отвеждаше или някъде другаде?

Божичко, беше направо смешно да мълчи така. Само една дума беше достатъчна да я успокои… Но откъде можеше да знае…

— Джеймс?

— Пристигнахме. — Едва бе успял да го каже, когато каретата спря. Джеймс скочи, преди Джорджина да се наведе през прозорчето.

— Къде сме?

Мъжът й протегна ръка, за да слезе.

— Това е градската къща на брат ми.

— Кой брат?

— Антъни. Нали го помниш? Веднъж го нарече черен като греха.

Джорджина вдигна сърдито вежди и даде воля на насъбралия се гняв:

— Наистина ли смяташ да ме настаниш тук? Нямаш кураж да ме отведеш в своя дом и ме принуждаваш да живея в къщата на някакъв развратник! Какво не можеш да обясниш на сина си — че съм американка или че съм твоя съпруга?

— Мразя тази дума. Наричай се както искаш, но бих желал да я зачеркнеш от речника си.

Невъзмутимостта, с която говореше, беше влудяваща.

— Щом така искаш. По-добре да казвам курва, нали?

— Ако ти харесва.

— Мръсник!

— Мила моя, съветвам те възможно най-бързо да се откажеш от навика си да ругаеш. Освен това за кой ли път изваждаш на показ личните ни проблеми.

Джеймс говореше за Добсън, портиера на Антъни, който беше изтичал да отвори вратата и вече стоеше до каретата. Джорджина се изчерви до корените на косите си. Ала непроницаемото изражение по лицето на възрастния мъж създаваше впечатление, че не е чул нищо.

— Добре дошли у дома, лорд Малори — поздрави портиерът и отвори широко вратата.

Джеймс буквално трябваше да избута Джорджина в къщата. Макар и в мъжко облекло, което нямаше как да бъде избягнато, днес тя искаше да направи особено добро впечатление на семейството му. А той я бе довел в къщата на брат си! След всичко, което бе чула за Антъни, а и сама бе видяла, тя беше убедена, че ще си има работа със същия проклет негодник като Джеймс. Тогава какво значение имаха добрите маниери? Защо да се старае да направи добро впечатление на Антъни? Все пак служителите обичаха да клюкарстват, а портиерът непременно познаваше прислугата на останалите членове на семейството. Да вървят по дяволите! Много й се искаше да изрита Джеймс отзад, защото отново я бе накарал да загуби самообладание.

Самият Джеймс умираше от желание да си удари шамар, че отново се е поддал на стария си навик и е направил нещата за Джорджина още по-трудни, отколкото и без това бяха. Но и нея си я биваше. Беше крайно време да проумее, че понякога той казва неща, които не мисли. Освен това й беше ужасно сърдит.

Беше имала предостатъчно време да му покаже по някакъв начин какво изпитва към него, но от устните й не бе излязла нито дума. Никога през целия си живот не се беше чувствал така несигурен. Единственото сигурно нещо беше, че тя го желае също толкова силно, колкото и той нея. От друга страна, беше имал достатъчно жени, за да знае, че това още не означава наличие на по-дълбоки чувства.

Истината беше, че тя не искаше да се омъжи за него. Беше го заявила ясно на братята си — и на него. Носеше неговото дете под сърцето си и въпреки това не го искаше за съпруг. Трябваше да я принудят да го стори, а след това се държеше така, сякаш само чакаше удобен случай да офейка. Тук, в Лондон, имаше много удобни случаи, и това го гневеше най-много. Но нямаше да й го каже, в никакъв случай. Всъщност би трябвало да й се извини… Не, да върви по дяволите!

— Вероятно брат ми не е в къщи по това време на деня? — попита той, обърнат към Добсън.

— Сър Антъни е в Кнайтънс хол, за обичайната си боксова тренировка.

— За момента това ме устройва. А лейди Рослин?

— Тя е на гости у графиня Шерфийлд.

— Графиня? А, да, преди известно време Амхърст се ожени за приятелката й. — Очите му останаха приковани в Джорджина, когато прибави: — Бедничкият… — Яростта, пламнала в погледа й, му достави сатанинско удоволствие. — Синът ми на училище ли е, Добсън?

— Тази седмица е наказан да остане у дома, милостиви господине, но сър Антъни вече се оплака на директора, а милорд маркизът също обеща да се погрижи за случая.

— Сигурен съм че си е заслужил наказанието, все едно каква беля е сторил. Този млад негодник! Оставих го само за няколко месеца…

— Татко!

Джорджина видя как младежът полетя по стълбата и се хвърли в ръцете на проклетника, който й беше съпруг и очевидно негов баща, макар че това не личеше от пръв поглед. Момчето нямаше вид на седемнадесетгодишно, изглеждаше по-скоро като неин връстник. Дали защото беше толкова едър? Беше почти еднакъв на ръст с Джеймс, но нямаше неговите широки рамене. Беше много по-строен, макар че плещите му щяха още да се разширят. Двамата се прегърнаха сърдечно и избухнаха в смях. Джорджина с учудване установи, че момъкът изобщо не прилича на Джеймс, само дето беше не по-малко красив от него.

— Какво става? — провикна се Джереми. — Защо се върна толкова рано? Да не си решил да задържиш плантацията?

— Не — отговори Джеймс, — наех човек, който да уреди продажбата.

— И забърза към дома с вдигнати платна! Липсвах ти, нали?

— Изтрий усмивката от лицето си, хлапако. Изрично те предупредих да не правиш глупости.

Момъкът хвърли обвинителен поглед към Добсън, който го беше издал, и се усмихна на баща си без следа от разкаяние.

— Какво да правя? Тя беше страхотна.

— Какво си направил?

— Само се позабавлявахме, това е всичко. А те не можеха да разберат какво търси малката в моята стая. Затова им заявих, че тя ме е преследвала и не желае доброволно да напусне стаята ми.

— И те повярваха в тази приказка?

— Не и директорът на училището — ухили се хлапашки Джереми. — Само вуйчо Тони.

Джеймс избухна в луд смях.

— Тони просто не те познава достатъчно добре. — Като забеляза недоволството на Джорджина, усмивката му се изпари. — От днес нататък се занимавай с жени извън училището, безделнико, ако, разбира се, не те изключат. Моли се това да не стане, защото така ще те наложа, че да не можеш да си седнеш на задника.

Усмивката не изчезна нито за миг от лицето на Джереми. Очевидно беше слушал стотици пъти тези заплахи и не ги вземаше на сериозно. Той проследи погледа на Джеймс и едва сега забеляза присъствието на Джорджина. Увита плътно в наметката на Джеймс, с нахлупена над ушите вълнена шапка, тя не беше интересна гледка и момчето изобщо не й обърна внимание.

Джорджина все още кипеше от гняв след горещия спор пред вратата, а онова, което чу, не допринесе за подобряване на настроението й. Мъжът й май се забавляваше, че синът му върви по неговия път… Още един безсрамен донжуан заплашваше женския свят.

Всичко това, и най-вече ядът за мизерния й външен вид, доведе до рязката забележка:

— Той не ти прилича ни най-малко, Джеймс. По-скоро ми напомня за брат ти. — Тя спря за миг и вдигна подигравателно едната си вежда. — Сигурен ли си, че е твой син?

— Знам, че искаш да си отмъстиш, скъпа, но не намесвай този млад негодник.

Каза го по начин, целящ да я накара да се засрами от детинското си държание. Джорджина сведе очи и се изчерви. Но вместо да я сплаши, укорът му отново възпламени гнева й. За съжаление това убягна от вниманието му.

— Джереми — продължи безгрижно Джеймс, — това е Джордж…

— Съпругата му — допълни ехидно Джорджина и в гласа й прозвуча истинско задоволство, защото Джеймс непременно щеше да си спести важното обяснение. После с невинна физиономия прибави: — О, забравих, че трябваше да зачеркна тази дума от речника си. Тоест, аз съм неговата…

— Джордж!

Джорджина го дари с учуден поглед, сякаш не бе чула рева му. Бе постигнала целта си: интересът на момчето се събуди. Той направи крачка към нея, ала въпросът бе отправен към баща му:

— Съпруга? Нима тя е жена?

— О, да, може и така да се каже — промърмори ядно Джеймс.

Джереми сграбчи шапката на Джорджина и с един замах я смъкна от главата й.

— Майчице! — гласеше одобрителният му коментар, когато дългите къдрици се разпиляха по гърба й. — Ще ми позволиш ли да целуна булката?

— Не смей, хлапако! — изрева Джеймс.

Единственото, което интересуваше Джорджина, беше:

— Защо не се изненада?

— Защото не вярва нито дума — отговори сухо Джеймс.

Младата жена беше подготвена за всичко, само не за това. Момчето мислеше, че се шегуват с него, и за момент тя си пожела да беше наистина така.

— Е, нищо — установи обидено Джорджина. — Все ми е едно какво мисли семейството ти, Джеймс Малори, но докато не повярват, че съм твоя жена, ще спя отделно. — Тя се обърна рязко и нареди на портиера: — Ако обичате, покажете ми някоя стая, която е възможно най-далече от неговата.

— Както желаете, милейди — отговори портиерът и по лицето му не трепна нито мускул.

Джорджина се ядоса от това обръщение и високомерно прибави:

— Аз не съм ваша лейди, драги. Аз съм американка.

Дори това не успя да го развълнува. Тя тръгна нагоре по стълбата, но едва не се пръсна от гняв, като чу невярващия вик на Джереми:

— По дяволите, не можеш да настаниш любовницата си тук! Леля Рослин няма да я приеме.

— Леля ти ще се радва да я види, момчето ми. Бъди уверен в това. Джордж наистина е от семейство Малори.

— Ама, разбира се, а аз съм китайският император…