Покорителят

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

На следващата сутрин Джеймс стоя дълго до полюляващата се койка, загледан в спящото момиче. Още със събуждането си беше съжалил, че не я е взел обратно в леглото си. Той имаше обичай да се събужда през нощта силно възбуден и да се люби без задръжки с жената, която лежеше до него.

Това беше и причината преди няколко дни да се държи отвратително, когато Джорджина застана преди него и поиска да му помогне в обличането, което смяташе за свое задължение Трябваше да й откаже рязко, за да скрие възбудата си, а това му бе струвало адски мъчения и не искаше да го преживее отново.

При мисълта, че вече няма да му се налага да крие възхищението си от тази жена и желанието да я притежава, по лицето му се изписа измъчена усмивка. Защо снощи й позволи да се наложи и пропусна възможността да заспи до топлото й тяло? Но сега вече край. Тази вечер щеше да я вземе в леглото си и да я задържи там.

— Време е за ставане, Джорджи — откъсна я от съня той и залюля койката. — Реших, че нашите славни моряци няма защо да знаят малката ни тайна. Така че опаковай отново сладките си малки гърди и ми донеси закуска!

Джорджина се прозина, изгледа го сънено, после разтвори смаяно очи.

— Искаш да продължа да ти прислужвам? — попита смаяно тя

— Заключението е правилно, Джордж — отговори Джеймс подчертано цинично.

— Но… — Тя спря, защото идеята всичко да продължи, както досега, не й се видя чак толкова лоша. Така нямаше да се налага да обяснява на Мак случилото се — което и без това беше невъзможно. Самата тя не знаеше какво точно бе станало, но едно беше ясно — никой не биваше да го узнае.

— Е, добре, капитане. Но искам да ми намерите друга каюта.

— За това и дума не може да става — Джеймс вдигна предупредително ръка, когато тя понечи да продължи спора. — Вече седмица спиш тук, миличка. Ако сега се пренесеш, моряците ще почнат да говорят. Освен това много добре знаеш, че всичко е заето. Избий си от главата предната палуба; предпочитам да те заключа зад десет ключа, вместо да те пусна там.

Младата жена скептично смръщи чело.

— Какво лошо има в това? Всички ме мислят за момче.

— Аз обаче скоро разкрих истината.

— Да, но само защото имах глупостта да си призная — промърмори пренебрежително тя.

Усмивката, с която я дари, беше неочаквано нежна. Джорджина усети пробождане в сърцето и пое дълбоко дъх.

— Признанието ти беше чудесно, скъпа. — Дланта му нежно докосна страната й. — Сега вече не ти е зле, нали?

Докосването му предизвика желаното въздействие, усмивката също. Но тя със сигурност нямаше да повтори грешката от снощи, за да се изложи после на подигравките му. Това никога нямаше да се случи. Този мъж не представляваше нищо за нея, макар че караше сърцето й да бие по-бързо и вътрешностите й да настръхват. Той беше англичанин и, което беше още по-лошо, надут аристократ. Нима страната му не бе измъчвала нейната години наред? Още преди войната братята й се бореха срещу произвола на англичаните. Тя не можеше да пренебрегне това, макар да й се искаше. Братята й нямаше да допуснат Джеймс да прекрачи прага на къщата им. Не, Джеймс Малори не беше подходящ мъж за нея. Трябваше непрекъснато да си го повтаря, да го намеква и на него, за да не бъде принудена да лъже.

— Не, капитане. Изобщо не ми се гади. Вие обещахте да ме излекувате и успяхте. Много съм ви благодарна, но не се нуждая от допълнителна доза.

Джеймс не престана да се хили и тя разбра, че опитът й да го отблъсне безславно се е провалил.

— Колко жалко — гласеше единственият му коментар, но той беше достатъчен да я накара да се изчерви.

— Що се отнася до каютата… — Джорджина не се побоя да изрече въпроса, който напираше на устните й, и скочи от койката.

— Стига толкова, Джордж. Оставаш тук.

Устата й се отвори, но бързо се затвори отново. Добре, щеше да се примири с това, особено след като му бе дала да разбере, че от днес нататък вече няма да му е в услуга. Всъщност тя предпочиташе да остане тук, защото кабината му й осигуряваше поне едно местенце, където да остане насаме със себе си. От сега нататък щеше да сваля превръзките си и да спи спокойно.

— Съгласна съм, стига разпределението на местата за спане да остане както досега. — Това беше повече от ясно. — От днес нататък ще се къпете сам, сър.

Джеймс едва не избухна в смях. Как изискано разговаряше младата дама, и как заповеднически. Много интересно какъв живот водеше, когато не се разхождаше в износени мъжки дрехи. След преживяното миналата нощ му стана ясно, че няма работа с обикновена пристанищна проститутка.

— Трябва ли да ти напомням, че ти си единственият юнга на борда, Джордж? Сама си пожела тази работа, затова я доведи до край. Или забрави кой е капитанът?

— Решили сте да се заяждате с мен, така ли?

— Ни най-малко. Казвам го само защото не ми оставяш друг избор. Не мисли, че искам да те използвам, защото миналата нощ беше толкова отзивчива.

Очите на Джорджина се присвиха в тесни ивици, но лицето на мъжа остана безизразно.

— Е, добре — въздъхна тя, — ще продължим както досега. По-точно казано, до снощи. — След това признание по лицето й с плъзна усмивка. — А сега, както ми заповядахте, ще се облека грижливо и ще донеса закуската ви.

Джеймс проследи с поглед как тя грабна дрехите си и изчезна зад паравана. Прехапа устни, за да не изпусне някоя дръзка забележка относно новопоявилия се срам.

Вместо това само отбеляза:

— Впрочем вече не е нужно да ми говориш на „вие“, Джордж.

Джорджина се подаде иззад паравана и го изгледа учудено.

— Простете, аз пък мислех, че е. Въпреки всичко случило се, вие сте достатъчно стар да ми бъдете баща. Обикновено се отнасям с уважение към възрастните.

Джеймс напразно потърси някое потръпване на устните, някое триумфално проблясване в очите й, което да му докаже, че го е направила нарочно. Ударът беше точен. И болезнен. Тя го бе наранила дълбоко, бе засегнала гордостта и суетността му, а се правеше, че е казала нещо безобидно, без задни мисли.

Джеймс здраво стисна зъби. Този път златните му вежди но помръднаха.

— Твой баща? Невъзможно. Макар че имам седемнадесетгодишен син…

— Имате син? — смая се Джорджина. — И жена ли?

Мъжът се поколеба. Тя изглеждаше толкова стресната — или беше недоволна? Но бързо се овладя.

— Седемнадесетгодишен? — изпищя тя и триумфално добави: — Не искам да чуя нищо повече. — После с гордо вдигната глава се скри зад паравана.

Джеймс, който винаги намираше подходящ отговор, загуби ума и дума. Трябваше да излезе от каютата, преди неустоимото желание да извие врата на това нахално хлапе да го е надвило.

Как така не иска да чуе! По дяволите, та той беше в разцвета силите си! Как се осмели тази жена да го нарече стар?

Джорджина стоеше зад паравана и с мъка удържаше смеха си. Този път ударът беше под кръста, Джорджи. Обиди го. Е, и какво това? Ти не можеш да го понасяш, нали? Пък и напълно си заслужава наказанието.

Имаш си причини. Преди да се пъхне отново в старата си кожа, го намираше за най-страхотния мъж на света, не беше ли така?

Знаех си аз, започваш да изпитваш злоба. Мислиш, че си направила голяма грешка? Е, и какво от това? Все пак това е моят живот. Той направи всичко с мое съгласие.

Не беше нужно. Той щеше да те вземе и без твоето съгласие.

Значи така и така не можех да го предотвратя.

Беше много отстъпчива.

Миналата нощ не се оплакваше, нали… О, Господи, ето че вече водеше разговор със самата себе си!