Покорителят

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

Трепереща от студ, Джорджина се изправи. От панталоните й течеше вода, в ушите й свиреше леден вятър. Слава Богу, гласът, който я заговори, беше добре познат:

— Ама това бил нашият добър Джордж! Дошъл си да ни видиш, така ли?

— Кони? — изпъшка Джорджина и прие с благодарност дебелата наметка, с която я загърна червенокосият. — Как така сте свободни?

— Значи си в течение, а?

— Разбира се… но какво стана? Сами ли се освободихте?

— Естествено, след като отвориха люка. Твоите сънародници май не са особено умни. Набързо си сменихме местата.

— Божичко, не ги наранихте, нали?

— Не повече от необходимото — отговори намръщено Кони. — Все пак трябваше да ги пъхнем там, където бяха затворили нас. Защо питаш?

— Те искаха да ви освободят! Не им ли дадохте възможност да обяснят?

— Не, разбира се, че не — отговори възбудено мъжът. — Да не твърдиш, че са ти приятели?

— Това са братята ми!

Кони се ухили на сърдития й тон.

— Нищо им няма. Хенри, иди и доведи момчетата на борда. И този път бъди любезен! — После се обърна към Джорджина: — Е, Джордж, ще имаш ли добрината да ни обясниш къде е Джеймс?

— Ох, това е дълга история. Да тръгваме към брега. По пътя ще ви разкажа всичко.

Кони реши, че в думите й звучи искрена тревога.

— Добре ли е той?

— Разбира се… има само няколко синини… Трябва веднага да го измъкнете от избата.

— Затворили са го? — За учудване на Джорджина Кони избухна в луд смях.

— Не е толкова смешно, мистър Шарп. Смятат да го предадат на съда за пиратство — обясни направо Джорджина и смехът на Кони веднага заглъхна.

— По дяволите, предупреждавах го, че ще стане така!

— Май беше по-добре да го вържете. За всичко е виновен той и гадните му признания.

Джорджина енергично подкани офицера да побърза, като не пропусна да му разкаже цялата история, докато гребяха към брега. Братята й останаха там, за да може Кони да вземе конете им. На Джорджина се падна съмнителната чест да сподели с него едно седло. Офицерът успя да изстиска от нея и последната подробност, като често я прекъсваше с учудени забележки:

— Това не може да бъде! — Или: — По дяволите, това ли каза! — А накрая изрази накратко мнението си:

— Дотук ти вярвам, но не се старай да ме убеждаваш, че си е надянал доброволно оковите на брака. Това е абсолютно невъзможно.

Джорджина отговори сухо:

— Все ми е едно дали ми вярвате или не. Никой не си направи труда да ме попита.

Нямаше смисъл да го убеждава и когато стигнаха пред къщата им, Кони все още не вярваше нито дума. Това й беше безразлично. Много й се искаше да го прати за зелен хайвер, но не можеше да рискува мъжете да тръгнат да търсят сами и да събудят цялата къща.

Само да не беше чакала, докато старата врата на избата се отвори с трясък! На светлината на свещта, която беше донесла от кухнята, Джеймс без усилия разбра кои са освободителите му — без нея, защото се бе скрила зад вратата. Но Джорджина беше сигурна, че реакцията му нямаше да бъде по-различна и ако беше видял.

— Трябваше да си спестиш усилията, стари приятелю. Заслужих си бесилката, като допуснах всичко това да се случи.

Джорджина не обърна внимание на думата „допуснах“. Усети само дълбокото отвращение от новото му положение на съпруг. Кони изглежда помисли същото.

— Значи е вярно? Наистина си се оженил за оная хлапачка?

— Откъде знаеш?

— Самата щастлива невеста ме осведоми. — Кони вече не можеше да сдържа смеха си. — Позволяваш ли да те поздравя…

— Само посмей, и ще ти избия зъбите до един! — изръмжа Джеймс. — Видял си я, значи. А къде е сега невярната ми съпруга?

Кони се огледа търсещо.

— До преди малко беше тук.

— Джордж! — Името прозвуча като оръдеен изстрел и Джорджина спря като закована в горния край на стълбата. Досега беше смятала, че само братята й умеят да крещят. После стисна зъби, сви ръце в юмруци и хукна надолу по стълбата. Ей сега щеше да разбере как умее да крещи тя:

— Проклет идиот! Да не искаш да събудиш цялата къща! Или мазето ти хареса…

Май улучи съвсем точно, защото голяма мъжка ръка моментално запуши устата й. Ръката беше на Джеймс и преди Джорджина да успее да протестира, мъжът уви около устата й копринената си вратовръзка.

Кони стоеше и наблюдаваше, без да казва нито дума. Направи му впечатление, че Джорджина дори не направи опит да се освободи. Поведението на Джеймс също беше странно. Можеше поне да го помоли за помощ. Освен това не си послужи с ръката, с която бе обвил талията й, а завърза вратовръзката със зъби. Сигурно го заболя адски, с тези подути и разкъсани устни. Когато свърши, грабна момичето подмишница и едва сега забеляза смайването в погледа на Кони.

— Мисля, че ти е ясно — промърмори несигурно Джеймс. — Не можем да я оставим тук, нали?

— Разбира се, че не — кимна Кони.

— Веднага ще вдигне тревога.

— Непременно.

— Не е нужно винаги да се съгласяваш с мен, чуваш ли!

— Трябва, приятелю. Все още имам нужда от зъбите си — поне за известно време.