Покорителят

ГЛАВА ПЕТА

Пътят до Хендън, тихо селце на седем мили северозападно от Лондон, беше чудесен. Мак бе наел две стари кранти, но Джорджина, която иначе презираше всичко английско, не можа да не почувства красотата на местността, през която яздеха. Пътят се виеше през обширни гори, идилични долини и меко издигащи се хълмове, от които се разкриваха все нови и нови възхитителни гледки. Безкрайните, сенчести пътеки бяха обградени с живи плетове от глог, диви рози, орлов нокът и камбанки.

Самият Хендън също беше живописен. Селските къщи се притискаха една до друга, в края на селото се издигаше нова господарски дом и голям приют за бедни с красива тухлена фасада. Вместо да спре пред гостилницата, в която цареше шумно оживление, Мак избра старата, обрасла с бръшлян църква с високи каменни кули, която се издигаше в северния край на селото, и се осведоми от свещеника за къщата на Малкълм.

И двамата се изненадаха, когато узнаха, че Малкълм не живее в Лондон. Минаха три дълги седмици, докато най-сетне откриха мистър Уилкокс, предполагаемия спътник на Малкълм, при което се оказа, че той изобщо не му е приятел. Но въпреки това им даде необходимите сведения. Накрая все пак се намери човек, който знаеше къде живее Малкълм. Мак работеше по половин ден, за да припечели пари за пътуването, а останалата половина посвещаваше на търсене. През това време Джорджина седеше в стаята си — заключена. След случилото се в кръчмата Мак изрично бе настоял тя да не излиза. За съжаление си бе донесла само една книга и я прочете толкова пъти, че накрая й омръзна и я изхвърли през прозореца. При това улучи един гост, който тъкмо излизаше от кръчмата — някакъв провинциален граф, който вдигна такъв скандал, че едва не я изгониха от стаята. Това беше единственото й разнообразие през дългото чакане и Джорджина често изпитваше желание да се покатери по стената или да изхвърли още нещо от прозореца, за да види какво ще стане. Най-после се появи Мак с вестта, че Малкълм живее в Хендън.

Ето че щеше да види отново годеника си, само след няколко минути. Беше толкова развълнувана, че едва се сдържаше. Тази сутрин положи много грижи за тоалета си, повече от всеки друг път. Досега почти не се интересуваше от външния си вид. Облече най-хубавата рокля, която бе донесла от Америка, с цвят на жълтурче и допълнена с подходящо жакетче. По време на ездата непрекъснато внимаваше да не я измачка. Гъстите кестеняви къдрици бяха скрити грижливо под жълто копринено боне, само малки кичурчета се вееха около високото чело. Страните й бяха поруменели, устните блестяха в ярко розово.

Цяла сутрин младата жена се оглеждаше объркано, но изпитателно, гордо изправена върху старата кобила. Докато прекосяваха Хампстед, погледът й следеше всеки мъж в преминаващите край тях карети и по улиците. Самата тя едва ли го осъзнаваше. Джорджина се бе отдала изцяло на спомените си и мечтаеше наяве. Имаше толкова малко спомени от Малкълм — един от друг по-скъпоценни. За първи път го видя в деня, когато брат й Уорън безмилостно я хвърли през парапета на кораба си, защото шегите й му бяха омръзнали. Шестима пристанищни работници скочиха в морето да я спасяват. Поне трима от тях не умееха да плуват и наполовина толкова добре, колкото нея. Малкълм тъкмо беше допил с баща си в корабостроителницата и също реши да се прави на герой. Джорджина доплува до сушата без чужда помощ. Наложи се да спасяват Малкълм, ала постъпката му направи силно впечатление на момичето и изпълни сърцето му с въодушевление. Той тъкмо беше навършил четиринадесет години. Тя беше само на дванадесет. Още тогава реши, че е срещнала най-милото и прекрасно момче на света.

Тези чувства не се промениха особено и през следващите години, макар че при втората им среща Малкълм изобщо не я позна — по-късно също. Тя гостуваше у приятелката си Мери Ан. Малкълм я покани на танц и през цялото време я настъпваше. Вече беше на шестнадесет и изглеждаше почти като мъж. Този път си спомни името й, но целият му интерес беше посветен на най-добрата й приятелка Мери, негова връстница.

Тогава тя все още не бе взела твърдо решение да направи Малкълм свой съпруг, нито му бе дала и най-малък повод да мисли, че детското въодушевление се е превърнало в истинска любов. Трябваше да мине цяла една година, преди да вземе нещата в свои ръце. Малкълм все още беше най-желаният младеж на града, но професионалните му перспективи не бяха особено добри. Джорджина узна, че той има амбиции да се сдобие със собствен кораб. За тази цел трябваше да започне като прост моряк и с много труд да си проправи път нагоре. Джорджина открай време беше честна пред себе си и не си правеше илюзии относно външността си, която можеше да бъде определена като средно добра. Вярно, че имаше петима красиви братя, но очевидно хубостта не беше стигнала за единственото момиче в семейството. Онова, което й даваше предимство пред многото градски красавици, беше значителната зестра. На осемнадесетия си рожден ден щеше да получи собствен кораб от компанията „Скайларк“, както бе станало с всеки от братята й. Тя нямаше да стане капитан на своя кораб, но бъдещият й съпруг щеше да го управлява. Оставаше само дискретно да уведоми Малкълм.

Планът беше изплетен великолепно, но Джорджина не виждаше причина да се срамува от себе си, особено когато установи, че той действа. Няколко седмици преди шестнадесетия й рожден ден Малкълм започна да я ухажва. На самия рожден ден той й се обясни в любов и й направи предложение за женитба. Шестнадесетгодишна, сгодена и влюбена до уши, тя едва не се пръскаше от щастие. Угризенията на съвестта бяха изтикани някъде много надалеч. Фактът, че чисто и просто си бе купила съпруг, не я засягаше особено. Все пак никой не принуждаваше Малкълм да я вземе за жена. Той получаваше онова, което искаше, тя също. Освен това Джорджина беше съвсем сигурна, че и той изпитваше нещо към нея и че с течение на времето чувствата му ще се усилят. И всичко щеше да мине добре, ако не се бяха намесили тези проклети англичани, мътните да ги вземат дано!

За съжаление войната успя да отдели Малкълм от нея. Братята й също се опитваха да я разубедят. Джорджина случайно узна, че те са се съгласили на този годеж само за да забавят женитбата. Всички бяха твърдо убедени, че малката им сестричка още дълго ще променя вкуса си по отношение на мъжете и се съгласиха тя да сключи брак едва след като навърши осемнадесет години. Ала Джорджина остана вярна на първия си избор. Когато войната свърши, братята й не спестиха добрите си съвети, че е време да си потърси друг мъж. Не й липсваха кандидати за женитба. Богатата зестра привличаше ухажорите като мухи на мед. Освен това тя не беше заслепена дотам, че да не забележи промените във външността си. Въпреки това остана лоялна към избраника си, макар че й беше много трудно да извини дългото му отсъствие. От края на войната бяха минали цели четири години, а той все още не се бе завърнал, за да я вземе за жена. Сигурно е имал основателни причини. Днес най-после щеше да го види отново и със сигурност щеше да напусне Англия като негова законна съпруга.

— Пристигнахме, малката.

Джорджина огледа любопитно красивата къщичка с прясно боядисани стени и грижливо поддържани лехи с рози в предната градина. Тя трепереше от нерви, непрекъснато потриваше овлажнелите си ръце и сякаш изобщо нямаше намерение да слезе от коня. Толкова беше потънала в мислите си, че изобщо не бе забелязала кога са спирали пред малката църква, където Мак се осведоми за къщата.

— Може би той не си е у дома? — пошепна несигурно тя.

Без да обръща внимание на съмненията й, Мак протегна нетърпеливо ръце, за да я свали от седлото. От комина се издигаха бели облачета — сигурен знак, че къщата е обитавана. Джорджина продължи да хапе нервно устните си, после внезапно изпъна рамене и си каза, че всъщност няма основания за безпокойство. Тя беше толкова красива. Малкълм нямаше да има друг избор, освен да се възхити от вида й и да бъде щастлив, че най-после го е намерила.

Остави се Мак да я свали от коня и го последва по павираната пътечка. Всъщност имаше нужда от минутка за себе си, за да си отдъхне, да успокои лудото биене на сърцето си, но Мак не се съобразяваше с такива дреболии. Той се отправи към вратата и решително почука. Веднага им отвориха. На прага застана Малкълм. Чертите на лицето му бяха избледнели в съзнанието й, но веднага се появиха отново. Малкълм почти не се бе променил. Около очите му имаше няколко бръчици, типични за моряците, които непрекъснато са изложени на ветровете и соления морски въздух. Но изглеждаше учудващо млад за двайсет и четирите си години. Беше се издължил, и то доста. Да, на ръст беше почти колкото онзи Джеймс. Божичко, защо точно сега трябваше да се сети за дръзкия англичанин? Малкълм беше станал по-висок, но не и по-широкоплещест. Пак си беше тънък като върлина, но така й харесваше повече. В момента нямаше особен вкус към широки рамене и изпъкнали мускули.

Всъщност Малкълм изглеждаше добре, дори много добре. Джорджина изобщо не забеляза детето, което годеникът й носеше на ръце, хубавко русо момиченце на две годинки. Тя беше втренчила очи в лицето на намерения любим. Той обаче я гледаше, сякаш не я познаваше. Не можеше да се е променила чак толкова. Най-после по лицето му се изписа безкрайно учудване. Джорджина беше последният човек, който очакваше да види пред вратата си.

Време беше да каже нещо за поздрав, но главата й беше празна, а от устните не се изтръгваше нито дума. Погледът на Малкълм се отдели от нея и се насочи към Мак. Внезапно лицето му се разведри и бе огряно от радостна изненада. Като позна Мак, той весело го поздрави с добре дошъл, без нито за миг да помисли какво означава тази реакция за Джорджина, която бе прекосила половината свят, за да го открие.

— Йън Макдонел! Вие ли сте наистина?

— Разбира се, момчето ми, в цял ръст.

— Тук, в Англия? — Малкълм невярващо разтърси глава и едва успя да се усмихне. — Наистина успяхте да ме изненадате. Заповядайте, влезте! Каква изненада!

— За всички ни, доколкото виждам — отговори доста рязко Мак и подканващо кимна към Джорджина: — Да не си си глътнала езика, малката?

— Да — отвърна едва чуто тя и колебливо го последва в малкия салон. Огледа се бегло, после устреми студен поглед в годеника си. — На кого е това дете?

Мак се покашля и се зае да оглежда дървения таван, сякаш там имаше нещо много интересно.

Малкълм хвърли хладен поглед към Джорджина и остави малката на пода.

— Познаваме ли се, госпожице?

— Нима наистина не можеш да ме познаеш? — попита невярващо тя и в същото време усети нещо като облекчение.

Малкълм замислено смръщи чело.

— Би трябвало да ви познавам, така ли?

Мак отново се покашля, но Джорджина го дари с унищожителен поглед и се обърна със сияеща усмивка към любимия си.

— Да, би трябвало. Но ти прощавам. Разделиха ни доста отдавна, а всички ме уверяват, че външният ми вид е много променен. — Тя се усмихна и нервно продължи: — Чувствам се извънредно неловко, че се налага да се представя точно на теб. Аз съм Джорджина Андерсън, твоята годеница.

— Малката Джорджи? — Малкълм се опита да се засмее, но не успя и от гърлото му се изтръгна странно бълбукане. — Това не може да бъде вярно! Джорджи?

— Уверявам те…

— Но това е невъзможно! — изплъзна се от устата му по-скоро уплашено, отколкото със съмнение. — Ти си истинска красавица! А тя не беше… — искам да кажа, не изглеждаше… Не, никой не може да се промени чак толкова!

— За съжаление трябва да ти възразя — отговори хладно Джорджина. — Все пак аз не се промених за една нощ. Ако беше до мен, щеше да наблюдаваш отблизо развитието ми. Но теб те нямаше. Даже Клинтън се изненада, когато ме видя след тригодишно плаване по море. Но поне знаеше коя съм!

— Все пак той ти е брат — възпротиви се слабо Малкълм.

— А ти си ми годеник! — изстреля тя.

— Господи, нима още вярваш… Та оттогава минаха пет или шест години! Не съм си и помислил, че ще ме чакаш. Имаше война. Всичко се промени. Не разбираш ли?

— Не, разбира се, че не! Когато избухна войната, ти нямаше друг изход, освен да останеш на английския кораб. Не си виновен. Но все пак си американец, нали?

— Там е работата, момиче. Никога не се почувствах истински американец. Семейството ми прояви желание да се засели там. Но не и аз.

— Какво искаш да кажеш, Малкълм?

— Аз съм англичанин, винаги съм бил такъв. Когато ме взеха войник в началото на войната, признах това съвсем открито. И тъй като бях млад, те ми повярваха, че не съм дезертьор. Взеха ме във флотата и аз им бях благодарен. Беше ми все едно под чий флаг плавам. Главното беше, че бях в морето. И успях, повярвайте. Сега съм втори кормчия на…

— Знаем кораба — прекъсна го остро Джорджина. — Чрез него те намерихме. Трябваше ни повече от месец. Една американска търговска компания никога не пази списъците на отцепилите се моряци. Братята ми винаги знаят къде са екипажите им, когато корабът е в пристанището… Но това вече няма значение. Ти си станал поддръжник на англичаните! Четиримата ми братя доброволно предоставиха корабите си в служба на родината по време на войната. Знаеш ли, че лесно можехте да се срещнете в бой?

— Успокой се, мила — намеси се Мак. — Нали знаеш, че е бил принуден да се бие срещу нас.

— Това да, но той открито признава, че е предател!

— Не, той призна само лоялността си към отечеството. Никой не би го обвинил в предателство.

Прав беше. Джорджина бе принудена да се съгласи, макар че никак не й се искаше. Да вървят по дяволите всички англичани! Как мразеше тия адски изчадия! Не само й бяха взели годеника, ами го бяха привлекли на своя страна. Сега Малкълм беше англичанин и очевидно се гордееше с това. Все пак той си оставаше неин годеник — а войната беше свършила.

Лицето на Малкълм се оцвети в пурпурно червено. Дали се смути или се ядоса на обвиненията й, тя не знаеше. Във всеки случай нейните бузи пламтяха от гняв. Не така си бе представяла новата среща с любимия.

— Мак е прав, Малкълм. Съжалявам, че избухнах. Тези стари истории… Те вече не са важни. Всъщност нищо не се е променило. Чувствата ми към теб са същите. Това, че сега стоя пред теб, е достатъчно доказателство.

— Да, но въпреки това не разбирам защо си дошла.

Джорджина го изгледа смаяно, после очите й се присвиха в тесни цепки.

— Защо? Отговорът би трябвало да бъде ясен. Въпросът по-скоро е защо изобщо е трябвало да идвам. А на този въпрос ще отговориш ти. Защо не се върна в Бриджпорт веднага след войната?

— Нямаше причина.

— Така ли? — Дъхът секна в гърдите й. — Аз съм на друго мнение. Имаше една малка подробност — нашата сватба. Или предпочете да я забравиш?

Малкълм не посмя да я погледне в очите, но отговори:

— Не съм я забравил. Само си казах, че ти няма да пожелаеш да се омъжиш за англичанин.

— По-скоро е било обратното: ти не си искал да се ожениш за американка — поправи го студено тя.

— Не, не беше така — опита се той да се защити. — Честно, не вярвах, че ще ме чакаш. Корабът потъна и помислих, че ме смяташ за мъртъв.

— Ти май забравяш, че произхождам от моряшко семейство? Вярно е, научихме, че корабът ти е потънал. Но също така узнахме, че нито един член на екипажа не е загинал. За съжаление не успяхме да разберем какво е станало с теб по-нататък… Най-после някой те видял на борда на „Погром“. Готова съм да призная, че си имал известно право да не се върнеш при една годеница, която вероятно изобщо не те чака. Но най-малкото, което може да се изисква от теб, е да си изясним отношенията. Трябваше поне да ми пишеш, щом пътуването ти се е сторило толкова дълго и трудно. От известно време насам пощенските връзки между нашите две страни са редовни и сигурни. Самата аз видях няколко английски кораба в нашето пристанище.

Джорджина съвсем съзнателно влагаше тази подигравка в гласа си. Само като си помислеше колко години бе чакала този мъж. Мъж, който изобщо е нямал намерение да се върне при нея! Сигурно никога нямаше да го види отново, ако не беше дошла в Англия. Тя беше дълбоко наранена и не обръщаше внимание на обясненията му. Малкълм изобщо не я поглеждаше.

— Но аз ти писах.

Тя веднага разбра, че я лъже. Той просто не искаше да нарани гордостта й, този жалък подлец. Очевидно не проумяваше, че тя е пожертвала гордостта си още преди много години, за да го има. Нямаше смисъл да се вълнува толкова от лицемерните му извинения, защото всичко беше лъжа. Господи, та самата тя бе му измисляла много по-достоверни оправдания през дългите години чакане! Какви ги говореше той!

Джорджина положи усилия да потисне напиращия гняв, макар че беше безкрайно разочарована от Малкълм. Значи той не беше толкова съвършен, искрен и честен, за какъвто го беше мислила винаги. Сега се чувстваше изигран и притиснат до стената, но поне не искаше да нарани чувствата й с жестоката истина. Всъщност, погледнато от друга гледна точка, това говори в негова полза, каза си тя.

— Очевидно писмото не е стигнало до мен, Малкълм — отговори равнодушно тя, без да обръща внимание на многозначителното пухтене на Мак. Много й се искаше да го срита в пищяла. — Приемам, че в писмото си ми писал за края на войната?

— Хм…

— Вероятно си ме осведомил за внезапно пламналата в сърцето ти любов към родината?

— Точно така.

— И във връзка с това официално си отказал годежа?

— Да, аз…

Джорджина гневно го прекъсна:

— Или си изразил надежда, че все още искам да се омъжа за теб?

— Сигурно…

— И когато не си получил отговор, си решил, че имам друг?

— Да, точно така беше.

От устните на младата жена се изтръгна тиха въздишка.

— Колко жалко, че писмото не е стигнало до мен. Колко пропилени години.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се изненадвай толкова, Малкълм. Все още съм готова да се омъжа за теб. Нали само за това съм дошла. Но те моля, не искай от мен да живеем в Англия. Не мога да изпълня желанието ти. Ти можеш да ме посещаваш толкова често, колкото искаш. Като капитан на моя кораб „Амфитрита“ ще имаш възможност да търгуваш само с Англия, ако така искаш.

— Аз… За Бога, Джорджи, аз…

— Малкълм? — прекъсна го младата жена, която внезапно бе изникнала зад него. — Защо не ми каза, че имаме гости? — Тя се обърна е открита усмивка към Джорджина: — Аз съм Мег Камерън, мадам. Сигурно идвате от господарската къща? Там пак има празник, нали?

Джорджина изгледа слисано жената, после отмести поглед към петгодишното момченце, което плахо се криеше зад полите й. То имаше сини очи, тъмни коси и приличаше изцяло на Малкълм. Очите й се насочиха към бащата на момчето, който внезапно прежълтя като болник.

— Това сестра ти ли е, Малкълм?

— Не.

— Не съм си го и помислила.