Покорителят

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Джорджина се протягаше блажено в голямата вана. Топлата вода я успокои и отми насъбралата се в сърцето й ярост. Чувстваше се божествено — почти като у дома, в собствената си вана. Единственото, което й липсваше, бяха парфюмираните масла и камериерката, която винаги й помагаше да измие и среши дългата си коса. Разбира се, и увереността, че никой нямаше да влезе.

Ваната беше толкова дълга, че можеше да се потопи цялата в нея. Изранената кожа около гърдите пареше като огън при първото съприкосновение с топлата вода, но болката не беше нищо в сравнение с чувството за чистота и освобождаване от проклетата превръзка. Само да не беше капитанът…

По дяволите, добре, че го беше направил. Иначе щеше да мине цяла вечност, докато се осмелеше да се окъпе както трябва. Последните дни се чувстваше ужасно, изпотена и лепнеща от соления морски въздух, горещите изпарения в кухнята, да не говорим за горещината, която се разливаше в каютата всяка вечер, докато капитанът се събличаше. Все трябваше да се мие набързо, а това не беше достатъчно.

Много й се искаше да продължи да дреме във ваната, но не биваше. Още преди вечеря трябваше отново да е нахлузила панталона, да е прибрала косите си под шапката и да е пристегнала гърдите с превръзка. Освен това капитанът можеше да потърси нещо важно от кабината си и тя не беше сигурна, че въпреки табелата няма да се втурне вътре. Ваната беше скрита зад паравана, но самата мисъл да се озове гола в едно помещение с него я караше да се изчервява от срам.

Капитанът сдържа думата си и се върна късно. Тя вече бе вечеряла, беше приготвила храната му и предвидливо бе сложила прибори за двама, но тази вечер Конрад Шарп не му правеше компания. За съжаление забрави шишенцето с одеколон и се сети за него едва когато тръгна да донесе вода за къпане. Реши, че ще го помирише, когато капитанът се скрие зад паравана, но точно тази вечер той я изпрати още веднъж горе да донесе вода за косата, а когато се върна, трябваше да му изтрие гърба.

Джорджина се ядоса, че не е помислила за одеколона, докато беше сама в кабината. Затова побърза с миенето, за да има няколко секунди, докато капитанът се изсушава. Беше толкова възбудена, че изобщо не се сети за болестта си и не й направи впечатление, че този път гаденето не се появи. Хавлиите бяха приготвени и щом изля последната кофа върху гърба му, тя се промъкна тихо към скрина. Но какво можеше да очаква човек без късмет като нея? Точно в мига, когато поднесе към носа си шишенцето, проклетият капитан излезе иззад паравана.

Джорджина загуби ума и дума и продължи да мирише течността. Ароматът беше пикантен, усещаше се лек дъх на мускус — но изобщо не й причиняваше гадене, както се бе надявала. По дяволите, значи причината беше в капитана, а не в одеколона му…

— Какво правиш?

— Сър?

— Какво правиш с това шише?

Джорджина разбра какво мисли той, затова набързо затвори шишенцето и го постави на мястото му.

— Не е това, което си мислите, капитане. Нямах намерение да го използвам, не ми и трябва, защото се окъпах, кълна се. Не съм толкова глупав да мисля, че ще прикрия лошата миризма с малко одеколон. Познавам хора, които го правят, но аз… не съм от тях.

— Радвам се да го чуя, но това не е отговор на въпроса ми.

— О, вашият въпрос. Просто исках да го помириша… — Да го помиришеш, след като той го използва всеки ден? Няма да ти повярва, Джорджи. Какво толкова лошо има в истината? Той също не се засрами, като ти каза, че вониш. — Истината е, че…

— Дай да те видя, Джордж. Сам ще се убедя в истината.

Зъбите й затракаха от вълнение. Този проклетник искаше да я подуши, а тя не можеше да предприеме нищо срещу него! Сигурно се отвращаваше от нея, но трябваше да го направи. А беше облечен само с тънкия копринен халат. По вените й се разля гореща вълна.

Джорджина заобиколи леглото и застана пред него, нервно потривайки ръце. Той явно не се шегуваше, защото се приведе, мушна носа си в якичката й и шумно пое въздух. Джорджина щеше да се въздържи от оплаквания, ако бузата му не бе докоснала нейната.

— За какво ли стенеш пък ти?

Това звучеше, сякаш той е този, който има основания да се оплаква. Нищо не помагаше. Джорджина имаше чувството, че стомахът й се преобръща. Тя бързо отскочи назад, достатъчно далече, за да може да диша, и виновно сведе очи.

— Моля за прошка, капитане, но… Ще ви кажа честно — вие ме разболявате.

Нямаше да се изненада, ако получеше някой шамар, но мъжът остана неподвижен и в краткия му отговор прозвуча истинска обида:

— Извинявам се.

По-добре да я беше ударил. Сега обаче трябваше да му обясни какво става дума. Как можа да й хрумне, че е най-добре да му каже истината в очите? Всъщност проблемът си беше неин. Никой освен нея не се разболяваше, когато стоеше в близост до него, значи виновната беше тя. Вероятно нямаше да й повярва, а просто щеше да си помисли, че е решила да си отмъсти за твърдението му, че мирише. Точно така, той щеше да си помисли, че именно тази е причината за изповедта й, и да се ядоса. По дяволите, защо не можеше да си държи езика зад зъбите?

Вече беше късно. Бързо, преди Джеймс да е успял да реагира, тя започна да обяснява:

— Не съм имала намерение да ви засегна, капитане. И аз не знам откъде идва това. Вече питах Мак и той каза, че може би причината е в одеколона ви. Затова помирисах шишенцето. Но то не е виновно. Бих се зарадвала, ако беше така. Със сигурност е само глупава случайност.

— Какво има?

Слава Богу, гласът му звучеше спокойно, видът му също беше такъв. А тя се боеше, че ще побеснее от гняв.

— Винаги, когато сте тук, ми става лошо, особено когато се приближите. — По-добре да не му казва, че се чувства странно дори когато само го гледа. Най-добре да свърши бързо, като поеме вината върху себе си. — Проблемът е само мой, сър. Моля, забравете какво казах.

— Да забравя?

Ама той шегуваше ли се? Много й се искаше да потъне в земята от срам. Май не беше толкова спокоен, колкото изглеждаше. Толкова ли се ядоса на дързостта й, че не намираше думи?

— Каква е… болестта ти?

Ставаше все по-лошо. Сега пък искаше да чуе подробности. Вярваше ли й или просто искаше да докаже, че е отишла твърде далеч и заслужава порция пердах. Можеше да се престори, че всичко е било заблуда, и да се извини, защото това само щеше да потвърди подозрението му.

Наистина съжаляваше, че се е разприказвала, но трябваше да му каже истината.

Тя събра целия си кураж и обясни:

— Сякаш съм болна от морска болест.

— Да не по…

— Не! Само се чувствам странно слаба, задъхвам се и ми става топло… всъщност горещо, макар че със сигурност нямам температура. И ме обзема такава слабост, сякаш всичките ми сили са се изпарили.

Джеймс я гледаше невярващо и не можеше да повярва в чутото. Тази жена наистина ли не знаеше какви симптоми е описала току-що? Толкова ли беше невинна? Това предизвика шок, който го улучи в най-чувствителното място и той изпита същото като нея. Тя го желаеше. Обърканите му опити за прелъстяване имаха успех, а той дори не бе забелязал. Не можеше, защото тя не го знаеше. По дяволите! Незнанието не е нещо лошо, но за него беше ад.

Трябваше да промени стратегията си. Щом тя не знаеше какви чувства изпитва, със сигурност нямаше да го помоли да я люби. Значи трябваше да забрави вълнуващите представи. Въпреки това тя трябваше да предприеме първата крачка, защото това щеше да го постави в по-изгодно положение и нямаше да му се наложи да признае, че отдавна е прозрял маскарада й.

— Неприятни ли са усещанията ти? — осведоми се подчертано небрежно той.

Джорджина смръщи носле. Неприятни? По-скоро странни, защото никога преди това не беше изпитвала подобно нещо. Но неприятни…

— Не много — призна тя.

— Е, на твое място не бих се тревожил повече. Често съм чувал подобни истории.

— Така ли? — изненада се тя.

— Разбира се. Знам и лекарство срещу тях.

— Наистина ли?

— Щом ти казвам. Легни си спокойно, момчето ми, и остави нещата в мои ръце. Ще се погрижа лично да ти стане по-добре. Можеш да разчиташ на мен.

Усмивката му беше толкова коварна, че Джорджина остана с чувството, че той пак й се подиграва. Може би изобщо не й вярваше…