Покорителят

ГЛАВА ТРЕТА

Йън Макдонел, американец второ поколение, не можеше да отрече шотландското си наследство — коси с цвят на морков и мънкащ изговор. Макар че беше лишен от типичния шотландски темперамент. За своите четиридесет и седем години бе успял да запази спокойствие и разум, макар че през изминалата вечер и последвалата я сутрин търпението му бе подложено на сериозно изпитание от най-малкия член на семейство Андерсън.

Като съсед на Андерсънови Мак познаваше всичките им деца. И в продължение на тридесет и пет години бе обикалял света с корабите им. Беше само на седем години, когато старият Андерсън го нае да чисти кабината му, но с течение на времето се издигна до първи щурман на „Нептун“, кораба на Клинтън Андерсън. Десетки пъти отказа да бъде повишен в капитан. Също като най-младия брат на Джорджина, Бойд, Мак предпочете да се откаже от този пост, който се ползваше с неограничен авторитет — макар че Бойд със сигурност щеше да му се подчини. Преди пет години Мак приключи с плаването в открито море, но не престана да се занимава с корабите; новата му задача беше да се грижи за пристигащите в родното пристанище кораби на „Скайларк“ и да ги подготвя за следващото плаване.

След като старият Андерсън почина преди петнадесет години и жена му не закъсня да го последва, Мак стана нещо като втори баща на осиротелите деца, макар да беше само със седем години по-стар от Клинтън. Мак открай време беше в много добри отношения със семейството; той беше наблюдавал израстването на децата, беше им давал добри съвети, когато старият господин плаваше по море и бе научил момчетата, а и Джорджина, на всичко, което трябваше да знаят за морето и корабоплаването. За разлика от баща им, който се задържаше в къщи не повече от два месеца в годината, Мак прекарваше у дома поне по шест месеца, преди морето да го привлече отново.

Както при много други семейства, чиито бащи предпочитаха пътуването по море пред семейното огнище, и при Андерсънови раждането на децата беше съобразено с разписанието на корабните линии. Клинтън беше първороден син и сега беше на четиридесет години. Уорън се роди след пет години, когато баща му се завърна от четиригодишно плаване в Далечния Изток. Следващият беше Томас, който дойде на бял свят четири години след Уорън. След още четири години се появи Дрю. Раждането на Дрю беше единственото, на което старият Андерсън имаше възможност да присъства и то само защото тежка буря повреди кораба му и го задържа цяла година в пристанището. По време на това дълго чакане бе заченат и Бойд, който се роди само единадесет месеца след Дрю.

Минаха още четири години, преди да се появи Джорджина, единственото момиче в семейството. За разлика от момчетата, които щом достигнеха определена възраст, заменяха домашното легло с койка на борда на някой от корабите на „Скайларк“, Джорджина предпочете да остане на сушата и да чака с нетърпение завръщането на братята си. Нищо чудно, че Мак се гордееше толкова много с това момиче. Той бе прекарал много повече време с нея, отколкото с момчетата. Мак я познаваше много добре, познаваше и обичайните хитрости, с които малката всеки път успяваше да наложи волята си. Всъщност той трябваше да прозре от самото начало последния й замисъл и да го предотврати. Но момичето вече стоеше до него на тезгяха, и това в една от най-мръсните пристанищни дупки на крайбрежието.

Ако нещо беше в състояние да успокои поне малко Мак, това беше безпомощното признание на Джорджина, че този път е отишла твърде далеч в своенравието си. Въпреки ножа, който бе скрило в ботуша си, момичето беше неспокойно като млад спаниел. С дяволската си упоритост тя бе настояла да остане в кръчмата, докато се появи мистър Уилкокс. Слава Бог, бе положила усилия да прикрие женствените си форми под груби мъжки дрехи.

Мак тайно се надяваше, че именно проблемът с облеклото ще отклони момичето от намерението му да го придружи на срещата. Но сбърка. Още същата нощ Джорджина опустоши близките въжета с пране и на другата сутрин гордо му представи новото си одеяние — тъкмо когато се канеше да й заяви, че е наложително да се преоблече като мъж, но за съжаление им липсват пари за това.

Красивите й ръце бяха пъхнати в мърляви ръкавици, толкова големи, че не бяха в състояние да държат каната с ейл, която бе поръчал Мак. Старият, кърпен панталон се изпъваше опасно върху стройните бедра, но ако не вдигаше ръцете си, избелялото от пране яке щеше да покрива тази опасна част от тялото. Беше обута с чифт от собствените си ботушки, най-старите, които биха направили чест на всеки скитник. Прекрасните кестеняви къдрици бяха скрити под голяма вълнена шапка, нахлупена ниско над челото.

Преоблечена така, Джорджина изглеждаше наистина мизерно. Затова пък почти не се отличаваше от останалата пристанищна паплач, за разлика от Мак, чието облекло, макар и не особено елегантно, все пак беше значително по-добро по качество от това на моряците — поне до появяването на двамата наконтени благородници.

Разговорите в кръчмата внезапно затихнаха и отстъпиха място им заплашителна тишина. Джорджина се осмели да прошепне една чуто:

— Какво става?

Вместо да отговори, Мак я ощипа по ръката да млъкне. Минаха няколко напрегнати секунди, докато постоянните гости на кръчмата оценят новодошлите. Скоро повечето решиха, че е по-добре да не им обръщат внимание и да продължат да се наливат. Те подеха отново обичайните си разговори и в кръчмата се надига гълчава. Мак хвърли бърз поглед към Джорджина, която се взираше със сведена глава в каната с бира, за да не прави впечатление.

— Не е нашият човек. Само двама благородници, ако се съди по вида им. Май са сбъркали адреса.

— Винаги съм казвала, че тия типове са толкова самонадеяни, та се врат навсякъде — изсъска възмутено Джорджина.

— Винаги ли? — ухили се Мак. — Мисля, че само от шест години!

— По-рано не ми правеше впечатление — призна недоволно Джорджина.

Мак едва успя да потисне смеха си. Какъв злобен тон, каква дръзка лъжа! Гневът срещу англичаните, който Джорджина таеше в сърцето си след отвличането на любимия й Малкълм, не беше угаснал и след войната и щеше да трае, докато не си върнеше годеника. Тя носеше омразата дълбоко в себе си и я криеше под изискано и сдържано поведение — поне тя си мислеше така. Братята й се възмущаваха на висок глас от несправедливостите на англичаните спрямо американците. И то не чак след започването на войната, а много преди това, когато външната търговия беше тежко засегната от английската блокада на европейските пристанища. Ако някой имаше лошо мнение за англичаните, това бяха братята Андерсън! Повече от десет години Джорджина слушаше, че англичаните са „дръзки мръсници“, но това не я тревожеше особено. Само понякога кимаше небрежно в знак на съгласие. Ала когато британският произвол я засегна лично с отвличането на годеника й в британската флота, държанието й рязко се промени. Не беше толкова яростна като братята си, но не оставяше съмнение, че дълбоко презира и се отвращава от всичко английско.

Джорджина усети веселието на Мак, без да вдига очи към ухиленото му лице. Дощя й се да го ритне по пищяла и едва успя да се удържи. Не стига, че седеше тук трепереща, боейки се дори да вдигне глава, и съжаляваше за глупавия си инат, който я доведе в тази адска дупка, ами мъжът до нея намираше повод да се подиграва! Понечи да хвърли един поглед към суетните контета, които без съмнение бяха облечени в пъстра коприна, без дори да й хрумне, че Мак се смее на нея.

— Помниш ли случайно Уилкокс, Мак, истинската причина за идването ни тук? Ако не ти струва твърде големи усилия…

— Не ставай нахална! — укори я тихо мъжът.

— Прощавай — въздъхна Джорджина. — Надявам се този тип скоро да се появи. Сигурен ли си, че вече не е тук?

— Виждам няколко чудновати лица, но между тях няма нито един дребен, набит тип на възраст около двадесет и пет години, с восъчно руси коси и брадавица на долната устна. Трудно бих могъл да го пропусна при това описание.

— Ами ако са ти го описали невярно? — попита замислено Джорджина.

Мак сви рамене.

— Това е всичко, с което разполагаме. И е по-добре от нищо. Не можем да тръгнем от маса на маса и да… Божичко, къдриците ти, моми…

— Тихо! — изсъска Джорджина и набързо напъха под вълнената шапка изплъзналия се кичур.

За нещастие палтото й се надигна и разкри гледката на привлекателното задниче, напъхано в твърде тесните панталони. Дори от разстояние никой нямаше да я сбърка с мъж или момче. Младата жена бързо свали ръцете си, но беше вече късно. Единият от двамата елегантни господа, които малко преди това бяха привлекли върху себе си вниманието на сбирщината моряци и които бяха заели места няколко маси по-нататък, веднага забеляза съблазнителните женски форми.

Джеймс Малори беше запленен, макар че е нищо не го показа. Това беше деветата кръчма, която двамата с Антъни обхождаха в търсене на Джорди Камерън, шотландския братовчед на Рослин. Тази сутрин бяха научили, че принуждавал младата дама да се омъжи за него, даже се опитал да я обезчести и тя едва успяла да се изплъзне. Това беше истинската причина, поради която Антъни я бе направил своя жена: за да я защити от онзи подъл тип. Сега младият съпруг беше твърдо решен да намери негодника и след подобаваща порция бой да го осведоми за брака си и да го прати обратно в Шотландия. И всичко това само за да защити една млада жена? Не, брат му сигурно беше забъркан по-дълбоко в тази работа.

Както и да е. Като забеляза червенокосия на тезгяха, Антъни си каза, че е намерил търсения човек. Всичко, което знаеха за този братовчед, беше, че има морковени коси, сини очи и несравним шотландски акцент. Това ги накара да наострят уши, когато Мак размени няколко думи е Джорджина.

— Смятам, че чух достатъчно — заяви кратко Антъни и скочи.

Джеймс, който познаваше пристанищните кръчми по-добре от брат си, знаеше отлично какво ще се случи, ако се стигне до сбиване. Само след секунди всички мъже щяха да наскачат като луди. Антъни и Джеймс бяха добре тренирани боксьори, но на места като тези правилата на играта не важаха.

Джеймс задържа брат си за ръкава.

— Нищо не си чул — изсъска той. — Бъди разумен, Тони. Откъде да знаеш дали всички тая типове не са на страната на Камерън. Нека почакаме да излезе навън.

— Ти почакай. Аз обаче няма да карам жена ми да ме чака.

Джеймс се надигна и се провикна: „Камерън?“ с надеждата да не получи отговор от двамата на тезгяха, защото Антъни лесно губеше самообладание. Но отговорът не закъсня.

Като чуха името „Камерън“, Джорджина и Мак се обърнаха светкавично. Младата жена тревожно огледа помещението с надеждата да открие любимия си. Мак обаче веднага се надигна, зашито едрият тъмнокос благородник издърпа ръкава си от хватката на придружителя си и направи крачка към него с изпълнен с омраза поглед. След секунда двамата застанаха един срещу друг.

Джорджина не можеше да откъсне очи от мъжа, който вървеше след нападателя. Най-забележителният синеок дявол, когото някога беше виждала. Ала веднага се сети, че той е един от двамата франтове, които бе споменал Мак. Но мъжът насреща й нямаше вид на клоун. Облеклото му беше от най-фино платно, но ненатрапчиво. С изключение на екстравагантната си връзка беше облечен също като братята й, когато излизаха в града.

Джорджина потрепери с цялото си тяло, защото видът на непознатия беше повече от заплашителен. Той очевидно едва сдържаше гнева си и този гняв беше насочен към Мак.

— Вие ли сте Камерън? — попита с опасно тих глас мъжът.

— Аз съм Макдонел, Йън Макдонел.

— Лъжец! — изръмжа Антъни, сграбчи Мак за ревера и го дръпна към себе си, докато лицата им почти се докоснаха. Сивите очи на шотландеца блеснаха от възмущение. За Бога, стрелна се като светкавица през главата на Джорджина, не бива да се сбият! Като всеки моряк, Мак нямаше нищо против малко бой от време на време, но те не бяха дошли тук за това. Освен това в никакъв случай не биваше да привличат вниманието върху себе си.

Без да мисли, Джорджина решително измъкна ножа от ботуша си. Нямаше намерение да го използва, а само да задържи в шах противника. Ала преди да стисне както трябва ножа с големите си ръкавици, някой го изби от ръката й.

Обзе я паника. Съвсем беше забравила, че нападателят не е сам. Защо тези двамата бяха избрали точно нея и Мак, ако искаха да се бият? Често бе чувала, че дръзки контета подстрекавали към сбивания, за да се изгаврят с простия народец. Но тя нямаше да позволи да й се подиграват. Не, в никакъв случай. Нямаше да търпи подигравките на англичаните, които бяха отнели любимия й Малкълм.

Извън себе си от гняв, с цялата горчивина и омраза, насъбрала се през изминалите години, тя се втурна и заудря с юмруци застаналия насреща й мъж. Но единственият резултат беше, че нарани пръстите на ръцете и краката си. Все едно, че имаше насреща си скала.

Сигурно щеше да продължи да го налага, но на мъжа явно му омръзна, обърна я и я вдигна като перце. За неин ужас ръката му се сключи около гърдите й. На всичкото отгоре Мак се провикна с пълен глас:

— Пуснете я! Тя е жена!

— Знам — ухили се развеселено Джеймс и стисна още по-здраво крехкото тяло.

— Все пак успяхте, жалки негодници! — изфуча Джорджина. — Направи нещо, Мак!

Мак замахна за добре прицелен боксов удар, но юмрукът му бе уловен и натиснат върху тезгяха.

— Не е нужно, Макдонел — проговори делово тъмнокосият. — Излъгал съм се. Цветът на очите е друг. Извинявам се.

Мак смутено установи, че е обезвреден. Не беше много по-дребен от англичанина, но не беше в състояние да освободи ръката си от желязната му хватка. Не му оставаше нищо друго, освен да се предаде.

Прие с леко кимване извинението и ръката му веднага бе освободена. Джорджина обаче остана в прегръдката на русия. Мак инстинктивно усети, че той е по-опасният от двамата.

— Веднага пусни момичето, иначе…

— Успокой се, Макдонел — прекъсна го с понижен глас тъмнокосият. — Нищо няма да й стори. Нали нямате нищо против да ви придружим?

— Не е необходимо…

— Огледайте се наоколо, приятелю — посъветва го русият. — Уверявам ви, че е дори много необходимо, особено след виковете на брат ми.

Мак хвърли бърз поглед наоколо и вътрешно изруга. Всички мъжки очи бяха втренчени похотливо в момичето. Благородникът я бе вдигнал небрежно под мишницата си и я носеше като чувал с картофи към вратата. Странно, но Мак не чу нито дума на протест от страна на Джорджина. Очевидно силният натиск върху гърдите й го бе задушил в зародиш. Мак сметна, че е най-умно да ги последва към изхода. Имаме късмет, че тия момци изглеждат толкова опасни, каза си той, иначе нямаше да успеем да се измъкнем.

Джорджина също бе стигнала до извода, че ще изпаднат в много лошо положение, ако тутакси не изчезнат от кръчмата. Тя не носеше вина за случилото се, но в момента това не беше важно. Главното беше този тип да я изведе навън, дори ако я премаже с тежките си ръце.

Внезапно пред тях изникна младата барманка, която собственически увисна на свободната ръка на Джеймс.

— Ама тръгваш ли си?

Джорджина отмахна шапката от лицето си и забеляза, че момичето е доста хубаво.

— По-късно ще се върна, мила — отговори небрежно Джеймс и я отблъсна.

Барманката не си направи труд да погледне вързопа в ръката на Джеймс, но Джорджина усети почти физически желанието й да го има. Всеки с вкуса си, каза си тя.

— Свършвам в два — осведоми го момичето.

— Тогава в два.

— Не може с две. Едната е в повече — изръмжа внезапно изникналият от мрака грамаден моряк и им препречи пътя.

Джорджина простена. Този беше истински побойник. Но и той ще си получи заслуженото, добави мислено тя. Все още не знаеше как изглежда спасителят й. Напълно бе забравила брат му. В този миг той пристъпи напред и попита:

— Смятам, че сега нямаш време да се занимаваш с този тип, така ли е, Джеймс?

— Всъщност не…

— Така си и мислех.

— Дръж се настрана, човече — изръмжа предупредително морякът. — Той няма право да влиза в нашата кръчма и да отмъква едновременно две от жените ни.

— Две? И тази ли е от вашите уличници? — Братът хвърли бърз поглед към Джорджина, която го изгледа е омраза. Той се поколеба и се обърна към нея: — Негова ли си, сладурче?

Ох, как й се искаше да каже да, ако това можеше да я спаси от двамата дръзки негодници. Толкова я беше яд на англичаните, особено на този, който носеше името Джеймс и който я беше сграбчил толкова грубо. Ала обстоятелствата я принудиха да преглътне яда си и да поклати глава в знак на отрицание.

— Въпросът е изяснен. А сега бъди добро момче и се махни от пътя ни.

Морякът не се помръдна.

— Няма да ти я дам!

— О, по дяволите! — промърмори изнервено лордът и стовари един юмрук в лицето му.

Приятелят на моряка се надигна със заплашително ръмжене, но не беше достатъчно бърз и вторият добре прицелен удар го запрати обратно на стола. От носа му потече кръв.

Лордът се извърна бавно и огледа присъстващите с високо вдигнати вежди.

— Има ли още някой?

Мак се ухили облекчено, зарадван, че не му се бе наложило да се бие с двамата англичани. Другите мъже в кръчмата също бяха на мнение, че не ги очаква нищо добро. Веднага бяха познали опитния боксьор и не се помръднаха.

— Добре, стари момко — поздрави го Джеймс. — Да тръгваме ли?

Антъни направи дълбок поклон и се ухили.

— След вас, милостиви господине.

Излязоха навън и Джеймс пусна момичето да стъпи на краката и на светлината на фенера Джорджина огледа внимателно лицето му, поколеба се за миг, но после силно го изрита по пищяла и хукна да бяга. Джеймс изруга и се затича след нея, но само след няколко метра осъзна, че преследването е безсмислено. Джорджина бе потънала в тъмната уличка.

Той се обърна и изруга още по-ядно, защото установи, че Мак също се е разтворил в мрака.

— Къде, по дяволите, изчезна проклетият шотландец?

Антъни се превиваше от смях.

— Какво става?

Джеймс направи опит да се усмихне.

— Шотландецът избяга!

А тъни успя да се овладее.

— Ама че работа! Тъкмо исках да го попитам защо двамата се обърнаха при името Камерън.

— Какво ме интересува! — озъби се Джеймс. — Как да я намеря сега, като не знам коя е?

— Да я намериш? — Антъни отново избухна в смях. — Заслужаваш си наказанието. Какво искаш от една опърничава коза? Забрави ли, че другата чака с копнеж завръщането ти?

Но уговорката с барманката вече не интересуваше Джеймс.

— Тази жена ми направи силно впечатление — призна той със свиване на раменете. — Но мисля, че си прав. Малката барманка ще се справи по-добре — макар че е прекарала също толкова време в твоя скут, колкото и в моя. — Въпреки това той огледа изпитателно пустата улица, преди двамата да се качат в каретата.