Покорителят

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Гаденето се уталожи, но минаха цели пет минути, преди разбунтуваните й мисли да се успокоят. Първо установи с облекчение, че най-после е сама. После нададе гневен вик, за да освободи душата си от натрупалото се напрежение, без да я е грижа дали някой подслушва. Когато най-сетне отвори вратата, се зарадва, че коридорът беше пуст.

Тя закрачи решително към стълбата, мърморейки под носа си нещо за нахалните и самодоволни лордове. Внезапно си припомни, че той й беше наредил да спи. Спря и замислено прехапа долната си устна с „перленобелите зъбки“, както ги беше нарекъл капитан Малори. В момента нямаше ни най-малко желание да лежи в леглото. Да върви по дяволите проклетото му нареждане! Сега най-важното беше да намери Мак и двамата да офейкат, докато все още е възможно.

Все пак не беше дреболия да пренебрегне капитанската заповед — все едно какво гласеше тя и дали беше справедлива. Затова трябваше да внимава да не я хванат. Просто да… Ами ако той бе излязъл само за няколко минути? С този неин късмет… Не, не биваше да мисли най-лошото. Щеше да почака няколко минути, за да види дали ще се върне и дали не дебне някъде наблизо, и толкова. Ако я срещнеше на палубата, щеше да му каже, че е искала да хвърли последен поглед към милата Англия, макар че едва ли щеше да събере кураж да произнесе тази лъжа.

Когато най-после провря глава през люка и установи, че от капитана няма и следа, тя се ядоса, че е загубила ценно време. За нещастие Мак също не се виждаше никъде. Вдигна поглед към мачтите, надявайки се, че той тъкмо проверява такелажа, но напразно.

Тя се запъти бързо към носа, без да хвърли поглед към кърмата, за да провери дали някой не я наблюдава отгоре. Горещо се надяваше, че няма да й се наложи да претърси целия кораб от носа до кърмата, за да открие Мак. Въпреки бързането, спря за миг в тесния проход между релинга и каютите и хвърли кратък поглед надясно. Сърцето й заби като лудо. Докъдето стигаше окото, се простираше безкрайно море. Погледна наляво и вместо пристанището и брега на Темза с ужас съзря бързо отдалечаващото се английско крайбрежие.

Постоя известно време, взирайки се невярващо пред себе си. Беше пропуснала единствения си шанс да избяга от кораба. Как стана така? Джорджина отметна глава назад и погледна към небето, за да установи кое време е, но ниските облаци не й позволиха да го стори. Толкова ли беше късно, когато отнесе таблата с яденето в каютата на капитана? Кратък поглед към издутите платна й показа, че благодарение на силния вятър корабът напредваше бързо. Как така бяха оставили брега далеч зад себе си? Когато мина с таблата през палубата, все още бяха на Темза.

В сърцето й се надигна луд гняв. Проклятие, та той се бе забавлявал за нейна сметка часове наред! На всичкото отгоре прояви лицемерна загриженост за здравето й. Защо не се отърва по-рано! А сега… сега беше изцяло зависима от него — от язвителните му забележки и странното усещане в стомаха, причинено от докосването му. Нали бе признал доброволно, че с удоволствие докарва хората до ръба на отчаянието. Колкото и добродушна да беше, според собствената си преценка, нямаше да издържи дълго на ехидните му намеци. В един момент щеше да престане да се владее и да му зашлеви някой шамар. Или щеше да приложи някоя от обичайните женски тактики, която да я издаде. Какво щеше да стане тогава? При неговото дяволско чувство за хумор всичко можеше да се очаква.

Днес наистина нямаше късмет — и беше забравила обичайната си предпазливост. Страхливите й размишления бяха прекъснати от силен удар в ребрата. Тя се обърна като ужилена и нададе възмутен вик, който й донесе силна плесница. Неочакваният удар подкоси краката й и тя падна по гръб върху гредите. Беше по-скоро изненадана, отколкото замаяна, макар че ухото й пламна. Много добре знаеше каква грешка е извършила, затова последвалата канонада от ругатни, която се изсипа отгоре й, беше съвсем излишна.

— Още един нахален отговор и ще полетиш през борда, преди да си успял да се огледаш, дребосъко. И не смей да се изпречваш на пътя ми.

Проходът не беше толкова тесен, че да не е могъл да мине покрай нея. Джорджина побърза да отмести крака, защото той очевидно се готвеше да я отстрани от пътя си със силен ритник, вместо просто да я прекрачи.

През това време Конрад Шарп полагаше всички усилия да спре капитана, който бе забелязал случилото се и се канеше да скочи през парапета. Не му беше леко, защото трябваше да действа така, че капитанът да не отгатне намеренията му.

— Спри, Хоуки, най-лошото мина. Ако се намесиш…

— Да се намеся? Ще му изпочупя кокалите!

— Прекрасна идея — отзова се иронично Кони. — Не е особено умно да покажеш пред целия екипаж, че Джорджи не е обикновен прислужник, а се намира под твоя лична защита. По-добре веднага й смъкни шапката и я облечи в женски дрехи. Във всеки случай моряците много скоро ще разберат какво толкова особено има в това момче, та ти рискуваш да убиеш човек заради него. Защото юмруците ти непременно ще убият онзи нещастник, особено както си разгневен. Много добре го знаеш.

— Е, добре, тогава ще го пусна да мине по гредата.

След тази суха забележка Кони разбра, че капитанът се е вразумил, и с усмивка отстъпи крачка назад.

— По-добре се откажи. Нямаш причина да го накажеш толкова жестоко. Трябва да признаеш, че жената прояви нахалство. Всеки на борда би реагирал като Тидс, ако малкият му се озъби. Освен това долу се появи брат й. Той ще се справи сам.

Двамата загледаха напрегнато как Йън Макдонел се приведе към Тидс и с добре прицелен удар го запрати на палубата, също както той беше постъпил с Джорджина. После го сграбчи за мръсната риза и го вдигна във въздуха. Макар че изобщо не повиши глас, всеки на борда чу ясно недвусмисленото предупреждение.

— Ако още веднъж докоснеш момчето, ще те убия.

— Добре се справи, нали? — гласеше доволният коментар на Джеймс.

— Поне никой не се учудва.

— Един на нула за теб, Кони. Какво, по дяволите, прави малкият?

Джорджина се бе изправила и говореше тихо и сериозно с брат си, който продължаваше да стиска Тидс за ризата.

— Очевидно му обяснява как стоят нещата. Умно хлапе. Знае кой от двамата е виновен. Ако не се бе изпречила така несръчно на пътя му…

— Отчасти и аз съм виновен — подхвърли Джеймс.

— О, нима съм пропуснал нещо? Да не си заковал краката й за палубата?

— Днес се надпреварваме в остроумие. Но шегата настрана, не го намирам толкова смешно.

— Жалко, защото аз умирам от смях — ухили се Кони. — Е, вече съм сигурен, че благородството ще те погуби. Само ми кажи защо се чувстваш отговорен за нахалството й.

— И аз самият не знам — промърмори Джеймс, но лицето му се разведри. — Ако разбере, че съм я познал, със сигурност ще скочи през борда.

— Така ли каза?

— Не беше нужно — възрази капитанът. — И слепец би го разбрал по вида й.

— Ето че все още е тук, скъпи приятелю.

— Разбира се, че е — изръмжа Джеймс. — Но само защото я държах достатъчно дълго в каютата, за да я предпазя от възможни необмислени постъпки. Как мислиш, какво търси на палубата? Като е видяла как брегът изчезва в далечината, непременно е пожелала да ме види в ада.

— Е, поне едно е сигурно — тя никога вече няма да се пречка в краката на хората. Едно пламтящо ухо понякога прави чудеса.

— Да, но сега Тидс е настроен срещу нея. А и Арти, който още следобед щеше да я изрита в задника. Добре, че бях там. Само да беше чул с какъв тон разговаряше с него.

— Ти наистина ли мислиш, че това хлапе е изискана дама?

Джеймс сви рамене.

— Във всеки случай е свикнала да командва персонала. Или наистина е кобилка от добър обор, или изключително добре умее да имитира благородна дама.

Доброто настроение на Кони внезапно се изпари.

— По дяволите, това променя нещата, Хоуки.

— Глупости. Да не съм я пъхнал аз в тези панталони? Ти да не си мислеше, че имаме работа с пристанищна проститутка?

Смутеното мълчание на Кони беше достатъчен отговор. Джеймс сухо се усмихна.

— Не се прави на рицар, Кони, никак не ти отива. Както и на мен, впрочем. Нямам нищо против хлапакът да се окаже истинска принцеса, това не ме засяга. Засега той е обикновен корабен прислужник. Сам си е избрал тази роля, затова ще го оставим да я играе.

— Докога?

— Докато издържи. — Джеймс хвърли бърз поглед към шотландеца, който най-после бе пуснал Тидс на земята. — Гръм и мълния, той дори не го удари! Аз на негово място…

— …щеше да му изпочупиш костите, знам — въздъхна Кони. — Имам чувството, че приемаш нещата много надълбоко.

— Не е така. Но не позволявам да бият жена в мое присъствие.

— О, откога са тези благородни възгледи? Слушай, скъпи Джейми — продължи примирително той, — защо не запазиш този убийствен поглед за екипажа си? Не, няма нищо — побърза да се поправи той, когато Джеймс заплашително направи крачка към него. — Вземам думите си назад. Герой като теб се задоволява с всяка жена.

— Не съм стигнал чак дотам.

Доброто настроение на Кони мигновено се възвърна, особено след като забеляза уплахата, изписала се по лицето на приятеля му.

— И аз не съм. Особено ако проявявам твоята чувствителност.

— Чувствителен, аз? Само защото искам да набия онзи насилник?

— Виждам, че трябва отново да ти напомня една малка подробност: Тидс няма и понятие, че е ударил жена.

— Няма никакво значение, но получаваш още една точка. Значи може да бие деца? Тази гледка също е непоносима за мен. И преди да отвориш проклетата си уста, за да защитиш онзи отвратителен тип, по-добре помисли дали той щеше да отстрани от пътя си по същия начин и Макдонел.

Макар и неохотно, Кони призна:

— Съмнявам се.

— Виждаш ли! Защо тогава продължаваш да настояваш, че не е нужно да наказвам Тидс? Особено след като Макдонел се оказа едно голямо разочарование…

— Жената го накара, повярвай.

— Все ми е едно. Обаче следващия път, когато Тидс застане на пътя ми, ще го посъветвам да си потърси молитвеник.

Джеймс имаше предвид пемзата, която моряците привързваха към дланите и коленете си, за да изстържат ъгълчетата на палубата, до които не достигаше голямата бърсалка. Обикновено изчакваха да завали голям дъжд и гредите да се напоят с вода, за да не я мъкнат на ръце, после наръсваха палубата с пясък и започваха да стържат, докато светнеше от чистота. Най-омразната работа на борда беше да пълзиш по дъските на колене, за да почистваш труднодостъпните ъгли.

— Наистина ли ще го накараш да остърже палубата до блясък? — учуди се недоверчиво Кони.

— Разбира се, най-малко в продължение на четири вахти… една след друга.

— Това е сурово наказание, Хоуки. След шестнайсет часа чистене няма да му остане кожа по коленете. Отвсякъде ще тече кръв.

Тази перспектива изобщо не трогна капитана, нито го накара да промени намерението си.

— Точно така. Но поне костите му ще останат здрави.

— Надявам се, че си наясно колко ще се ядоса момъкът? Това ще го настрои още повече срещу момчето.

— В никакъв случай. Ти със сигурност ще намериш нещо, което заслужава мекото наказание, което ще му наложа. Например мръсната му риза. Я виж как се е омачкала от юмруците на Макдонел. Все едно какво ще измислиш. Ти ще бъдеш човекът, към когото ще се насочи омразата му, не Джорджи.

— Много благодаря — промърмори иронично Кони. — Вече си доволен, нали? Другите двама също се оттеглят.

Джеймс видя как братът и сестрата Макдонел тръгнаха към предната палуба. Джорджи притискаше с ръка пламналото си ухо.

— Много се съмнявам, че са приключили с него. Аз поне не съм. А сега те моля да не ме нервираш повече с приказките си. Или ще чисти палубата, или ще опита кожения камшик. Щом говорим за проливане на кръв…