Сан Феличе

XVIГОДИНАТА ЗА ИЗПИТАНИЕ

Скръбта в Палермо беше голяма; погребението, извършено както обикновено през нощта, беше тържествено. Целият град вървеше подир шествието; катедралата Света Розалия, където беше изложено тялото на покойника, не можеше да побере множеството; то изпълваше и площада, а оттам — при все че площадът беше много голям — се разливаше по улица Толедо.

Зад ковчега, покрит с черно кадифе, извезано със сребърни сълзи и изпъстрено с най-големите европейски ордени, двама пажове водеха бойния кон на княза, нещастно животно, което пристъпваше гордо под сърмените попони, като не знаеше нито какво е загубило, нито каква участ го чака.

На излизане от черквата то зае мястото си зад погребалната колесница; тогава първият оръженосец на княза се приближи с ланцет в ръка и докато конят, който го позна, му се умилкваше и цвилете, конярят преряза вратната му вена. Благородното животно простена тихо; защото макар нараняването да беше смъртоносно, болката не беше голяма; то разтърси глава, украсена с пера от същия цвят, каквито имаше шапката на княза — бели и зелени — и продължи да пристъпва; само че една тънка, но непрестанна струйка кръв се стичаше от шията по гърдите и бележеше пътя му по паважа.

След четвърт час конят залитна и когато се изправи, зацвили вече не радостно, а от болка. Шествието се движеше сред песнопепията на свещениците, сред запалени свещи и тамянов дим, през улици, почернели от крепове, под кипарисови траурни арки.

В капуцинското гробище бяха приготвили за княза временна гробница, защото по-късно щяха да го пренесат във фамилната гробница в Неапол. Пред градската врата, отслабнал още повече от загубата на кръв, конят повторно се препъна, изцвили уплашено, погледът му започна да блуждае.

Двама непознати чужденци, мъж и жена, вървяха начело на това почти царско погребално шествие, включило представители на най-висшите и най-нисшите обществени слоеве. Рицарят и Луиза, и двамата разплакали. Тя шепнеше: „Татко!…“ Той мълвеше: „Приятелю!“…

Стигнаха до гробницата, която личеше само по голямата надгробна плоча с герба и името на княза; вдигнаха я, за да спуснат ковчега, и едно мощно de profundi93 от сто хиляди гърла се извиси към небето.

Умиращият кон, загубил по пътя половината си кръв, бе коленичил на предните си нозе; човек би казал, че и нещастното животно се молеше за своя господар; но когато и последният звук от песента на свещениците заглъхна, то се строполи върху гроба, простря се, сякаш искаше да не допусне никого, и издъхна.

Това беше останка от бойните и поетични обичаи на Средновековието: конят да не преживява конника. Още четиридесет и два коня от конюшнята на княза бяха убити върху трупа на първия.

Угасиха свещите и огромното шествие, безгласно като шествие на призраци, се прибра в тъмния град, където нито из улиците, нито по прозорците се виждаше светлинка. Човек би казал, че едно-единствено светило бе осветявало огромния мъртъв град и щом смъртта го бе угасила, всичко бе потънало в мрак.

На другия ден призори Сан Феличе и Луиза отплаваха за Неапол. Три месеца бяха отредени за искрената им жалейка, три месеца, през които животът минаваше, както и досега, само че още по-тъжен. След тези три месеца Сан Феличе настоя да започне годината на изпитанието, с друга думи, Луиза да излиза в обществото. Той купи каляска и коне — най-хубавата каляска и най-добрите коне, които можа да намери; увеличи домашната прислуга с кочияш, лакей и камериерка и започна да се явява с Луиза на всекидневните разходки по Толедо и Ла Киайа.

Съседката му, херцогиня Фуско, тридесетгодишна вдовица и собственица на голямо състояние, приемаше много, и то хора от най-доброто неаполитанско общество; подтиквала от симпатия, така често и бурно проявявана от италианките, тя бе канила често младата си приятелка да посещава приемите й, но Луиза всякога отказваше, като изтъквате усамотението, в което живееше настойникът й. Този път самият Сан Феличе отиде у херцогиня Фуско, за да я помоли да покани отново възпитаницата му; нещо, което херцогинята с удоволствие направи.

Така че зимата на 1796 година беше за горкото сираче едновременно сезон за празненства и за жалейка; всеки път, когато настойникът й я караше да се яви и да блесне в обществото, тя се противопоставяше с искрена скръб; но Сан Феличе отговаряше с прекрасния израз от детските й години: „Върви си, мъко, защото татко иска.“

Мъката не си отивате, само изчезваше външно. Луиза я затваряше в сърцето си, но тя бликаше от погледа и се разливаше по лицето, а от тихата тъга, която я забулваше като облак, девойката изглеждаше още по-красива.

Знаеше се освен това, че макар да не е богата наследница, тя е във всеки случай това, което при женитби се нарича прилична партия. Благодарение предвидливостта на бащата и грижите на Сан Феличе за малкото й богатство, тя имаше двадесет и пет хиляди дуката зестра, тоест половин милион, вложен в най-добрата банка в Неапол, у господа Саймън и Андрю Бейкър, кралски банкери; освен това известно беше, че Сан Феличе — за чиято незаконна дъщеря я смятаха — няма никакви други наследници; а самият Сан Феличе, без да е капиталист, имаше също известно състояние.

В такива случаи пресметвачите пресмятат всичко.

Луиза се запозна у графиня Фуско с един тридесет-тридесет и пет годишен мъж, който имаше едно от най-известните имена в Неапол и се бе отличил в Тулон при сраженията в 1793 година; през 1796 година той бе получил званието бригаден генерал и командването на кавалерийски корпус, причислен като спомагателна единица към австрийската армия за предстоящата война в Италия; казваше се княз Молитерно.

По това време той не бе получил още удара със сабя, който го лиши от едно око и му остави едно доказателство за храброст, каквото впрочем никому не би минало през ум да му оспорва.

Той беше човек с име, с добро състояние, с дворец на Киайа. Видя Луиза, влюби се в нея, помоли херцогиня Фуско да направи предложение на девойката и получи отказ.

Често пъти, когато се разхождаше по Киайа и Толедо с хубавата кола и коне, купени от настойника й, Луиза срещате един прекрасен двадесет и пет-шест годишен ездач, едновременно неаполитански Ришельо и Сен Жорж94: това беше по-големият брат на Николино Карачоло, е когото се запознахме в двореца на кралица Джована — херцог Ди Рока Романа.

Много слухове, сигурно не особено почтени за един благородник в нашите северни столици, но твърде похвални в леко-правпия и морално непридирчив Неапол, се носеха за него и будеха завист сред златната неаполска младеж; казваха, че е един от кратковременните любовници, допуснати от министъра любимец Ектън до кралицата, както Потьомкин ги бе допуснал до Екатерина II, при условие че той ще остане несменяем; че именно кралицата заплаща разкоша му — прекрасните коне и многобройна прислуга, тъй като собственото му състояние не би могло да поддържа подобни разходи; казваха също, че с такава протекция херцогът може да стигне далеч.

Един ден, като не знаеше как другояче да се представи в дома на Сан Феличе, херцог Ди Рока Романа се яви от името на престолонаследника Франческо, на когото беше главен оръженосец, с грамота за званието библиотекар на негово величество, една синекура, която князът предлагаше на Сан Феличекато признание за достойнствата му.

Сан Феличе отказа, заявявайки, че се смята неспособен не да бъде библиотекар, а да се приспособи към хилядите дребни задължения, налагани от етиката при служба в кралския двор. На другия ден пред вратата на къщата с палмата спря каляската на княза, който идвате да повтори лично на рицаря предложението, изпратено по главния оръженосец.

Такава чест, предложена от бъдещия крал, не можеше да се откаже. Сан Феличе се позова само на едно временно затруднение и помоли негово величество да отложи с шест месеца изпълнението на това благоволение. След шестте месеца Луиза щеше да бъде или чужда, или негова съпруга; ако бъде съпруга на другиго, сам той щеше да се нуждае от занимания, за да се утешава; ако бъде негова съпруга, щеше да я въведе в двора и да създаде развлечения за самата нея.

Разумен и привързан към науката, принц Франческо се съгласи с предложения срок, поздрави Сан Феличе за красотата на възпитаницата му и си отиде.

Но достъпът беше вече открит за Рока Романа, който в продължение на три месеца напразно изчерпваше пред Луиза съкровищата на своето красноречие и несравнимото си изкуство да се харесва.

Наближавате времето, когато съдбата на Луиза трябваше да се реши, а въпреки всички заобикалящи я съблазни тя постоянстваше в намерението си да удържи думата, която бе дала на баща си; тогава Сан Феличе пожела да й даде точна сметка за паричното й състояние, за да го отдели от своето, така че дори ако му стане съпруга, тя да бъде пълна господарка на своите средства; затова помоли банкерите Бейкър, у които беше вложена преди петнадесет години първоначалната сума от петдесет хиляди дуката, да му представят така нареченото извлечение от сметката. Андрю Бейкър, най-големият син на Саймън Бейкър, се яви у Сан Феличе с всички книжа, отнасящи се до влога, и с веществените доказателства за начина, по който бащата бе вложил и валоризирал парите.

При все че Луиза не се интересувате особено от тези подробности, Сан Феличе настоя и тя да присъства на срещата; Андрю Бейкър не бе я виждал никога отблизо и бе поразен от чудната й красота; за да намери повод да дойде отново у Сан Феличе, той каза, че му липсвали някакви книжа; дойде няколко пъти и най-после заяви на клиента си, че е безумно влюбен във възпитаницата му; че може при женитбата си да разполага с един милион от банката на баща си; като валоризира — уж за себе си — петстотинте хиляди франка на Луиза, ако тя се съгласи да стане негова жена; че може за няколко години да удвои, да учетвори това богатство, да ушестори това богатство; тогава Луиза щете да бъде една от богатите жени в Неапол, би могла да съперничи по елегантност с най-висшата аристокрация и да засенчи най-видните дами със своя разкош, както вече ги засенчваше с красотата си.

Луиза не се съблазни от тази блестяща възможност; а Сан Феличе, който се радваше и гордееше, че Луиза бе отхвърлила заради него прочутото име на Молитерно, ума и елегантността на Рока Романа, богатството и разкоша на Андрю Бейкър, Сан Феличе покани Андрю Бейкър да ю посещава всякога, когато пожелае като приятел, при условие че ще се откаже напълно да идва като кандидат за женитба.

Най-после срокът, определен от самия Сан Феличе изтече на 14 ноември 1795 година и на годишнината от обещанието, което бе дал на умиращия княз Караманико, Сан Феличе и Луиза Молина се венчаха в черквата Пие ди Грота съвсем скромно, без никакъв блясък, само в присъствието на принц Франческо, който пожела да бъде кум на своя бъдещ библиотекар.

Веднага след венчавката Луиза поиска като първо благоволение от съпруга си да намалят домашната прислуга на по-раншния й брой, защото тя желаеше да живее така скромно, както бе живяла през четиринадесетте години. Така че кочияшът и лакеят бяха уволнени, каляската и конете продадени; остана само камериерката Нина, искрено привързана към господарката си; определиха издръжка на старата гувернантка, която все тъжете за своето Портичи и се върна радостно там като изгнаник, който се завръща в родината си.

От всички познанства, създадени през деветте месеца в светското общество, Луиза запази само една приятелка: богатата вдовица херцогиня Фуско, десет години по-възрастна от нея, както вече казахме, за която и най-опитното злословие не намирате какво да каже освен това, че херцогинята осъждаше може би прекалено явно и свободно политическите действия на правителството и частното поведение на кралицата.

Двете приятелки станаха скоро неразделни; двете къщи са били някога една сграда, разделена при наследствена делба. Уговориха, че за да се виждат свободно по всяко време на деня и дори на нощта, една междинна врата, затворена при делбата, ще бъде отворена отново; съобщиха това предложение на рицаря Сан Феличе и той не само че не видя никакво неудобство, но сам потърси работници да отворят вратата; за него беше особено приятно младата му жена да има приятелка с титлата, възрастта и доброто име на херцогиня Фуско.

Оттогава двете приятелки бяха неразделни.

Цяла година изтече в съвършено щастие. Луиза навърши двадесет и една година и животът й щеше да измине може би в това ведро спокойствие, ако до ушите на кралицата не бяха стигнали някои неблагоразумни приказки на херцогиня Фуско по адрес на Ема Лайона. Каролина беше неумолима, когато ставаше дума за любимката й; херцогиня Фуско получи нареждане от министъра на полицията да отиде за известно време в имението си.

Тя взе със себе си една своя приятелка, провинена като нея, на име Елеонора Фонсека Пиментеле. Елеонора беше обвинена не само в това, че е приказвала, по и че е писала.

Времето, което херцогиня Фуско трябваше да прекара в изгнание, не беше определено; същият министър щеше да й съобщи кога може да се върне в Неапол. Тя замина за Базиликате, където се намираха имотите й, като остави на Луиза всички ключове от своя дом, за да има кой да се грижи за безбройните подробности, свързани с поддържането на една скъпа мебелировка.

Луиза остана сама.

Принц Франческо бе обикнал много своя библиотекар и като откри в негово лице, под обвивката на светски човек, едно всестранно и дълбоко образование, не можеше да се отдели от него и предпочитате неговото присъствие пред това на своите придворни. Самият принц Франческо беше кротък и плах, а тази плахост го направи по-късно и дълбоко прикрит. Изплашен от политическите крайности на майка си, виждайки, че тя става все по-непопулярна, усещайки, че престолът се клати под нозете му, той желаеше да наследи популярността, загубвана от кралицата, като показваше, че е напълно чужд, дори противник на политиката, следвана от неаполитанското правителство; науката стана за него убежище той превърна библиотекаря си в щит и се отдаде всецяло на своите археологически, геоложки и филологически занимания, без да изпуска все пак от очи хода на всекидневните събития, които вървяха, според него, стремглаво към катастрофа.

Така принц Франческо осъществяваше онази ловка и глуха либерална опозиция, каквато престолонаследниците поддържат винаги при деспотични режими.

Междувременно принц Франческо също се ожени и доведе тържествено в Неапол младата ерцхерцогиня Мария-Клементина, напомняща в кралския двор със своята тъга и бледност някакво нощно цвете, готово да се свие пред слънчевите лъчи.

Принцът настоявате пред Сан Феличе да доведе жена си на тържествата по случай брака му; но Луиза знаете от приятелката си, херцогиня Фуско, точни подробности за дворцовата поквара и помоли съпруга си да я освободи от всякаква поява в двореца. Рицарят, много доволен от това, че жена му предпочита да си стои в своя непорочен дом, успя да я извини. Дали извинението беше сметнато за убедително? Важното беше да изглежда убедително и да бъде прието.

Но както вече казахме, херцогиня Фуско бе заминала почти отпреди цяла година и Луиза беше сама; самотата е майка на мечтите и сега, когато съпругът й работете в двореца, а приятелката й беше в изгнание, Луиза започна да мечтае.

За какво? И тя сама не знаеше. Мечтите й не бяха въплътени, никакъв призрак не ги населяваше; те бяха упоителни, сладостни копнежи, смътен, приятен стремеж към неизвестността; нищо не й липсваше, тя не желаеше нищо и все пак изпитваше някаква странна пустота ако не в сърцето си, то поне около него.

Тя си казвате, че съпругът й, който знаете всичко, сигурно ще й обясни това така ново състояние; но не разбираше защо по-скоро би умряла, отколкото да се отнесе за обяснение в случая към него.

При такова настроение, когато един ден млечният й брат Микеле дойде и заговори за албанската врачка, тя му каза след известно колебание да я доведе на другия ден вечерта, когато съпругът й щеше да бъде навярно задържан до късно в двореца от тържествата в чест на Нелсън и на победата му над французите.

Видяхме вече какво се бе случило през тази вечер на три различни места — в английското посолство, в двореца на кралица Джована и в къщата с палмата; и как, доведена тук от Микеле, било случайно, било по интуиция, било поради действително познаване на тайнствената наука, стигнала до нас от Средновековието под името кабала95, врачката бе прозряла в сърцето на младата жена и й бе предрекла промяната, която едно предстоящо увлечение щете да предизвика в тази целомъдрена, непорочна душа.

Случайно или поради съдбовна неизбежност събитието последва предсказанието. Увлечена от непобедимо чувство към този, на когото навременната й поява бе спасила живота, видяхме как Луиза избяга от присъствието на съпруга си, от когото за пръв път бе скрила своя лична тайна, като се престори, че спи, усети върху тревожното си чело целувката на своя съпруг и когато Сан Феличе напусна стаята, стана скритом, за да отиде боса, с измъчена душа и неспокоен поглед да провери дали смъртта витае над постелята на ранения.

Да оставим Луиза със сърце, разтуптяно от една зараждаща се любов, надвесена тревожно над възглавницата на умиращия, и да видим какво ставаше в това време на съвета у крал Фердинанд, след като френският посланик бе изрекъл ужасното си сбогуване пред гостите на сър Уилям Хамилтън.