Сан Феличе

LIXКОГАТО НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ОТНАЧАЛО НИЩО НЕ РАЗБИРА И НАКРАЯ НИЩО НЕ Е РАЗБРАЛ

Лицето, което очакваше краля в покоите му и се намираше случайно в Сан Леучо, когато кралят го бе потърсил, беше кардинал Руфо, с други думи, този, към когото кралят се обръщаше винаги в изключителни случаи.

А към изключителното положение, в което кралят се намираше при пристигането си, се прибави и едно неочаквано усложнение, поради което още повече желаеше да чуе съвета на кардинала.

Затова се втурна в стаята си, като викаше:

— Къде е? Къде е?

— Ето ме, господарю — отговори кардиналът, пресрещайки Фердинанд.

— Преди всичко простете, кардинале, загдето ви събудих в два часа сутринта.

— Щом животът ми принадлежи на ваше величество, и нощите, както и дните ми са негови.

— Защото, виждате ли, преосвещенейши, никога не съм имал по-голяма нужда or предаността на моите приятели, както в този час.

— Щастлив съм и се гордея, че кралят ме поставя между тия, на чиято преданост може да разчита.

— Като виждаш, че така неочаквано съм се завърнал, подозирате какво се с случило, нали?

— Генерал Мак е допуснал да го разгромят, предполагам.

— И то много бързо: на едно място и наведнъж. Нашите четиридесет хиляди неаполитанци, както изглежда, просто не са успели нищо да разберат.

— Трябва ли да кажа на ваше величество, че очаквах това?

— Но тогава защо ме посъветвахте да воювам?

— Ваше величество ще си припомни, че му дадох този съвет само при едно условие.

— Какво?

— Че австрийският император тръгне към Минчис но същото време, когато ваше величество тръгне към Рим, но изглежда, че императорът не е тръгнал.

— Вие докосвате тук една съвсем друга мистерия, преосвещенейши.

— Как?

— Положително си припомняте много добре писмото, с което императорът ми съобщаваше, че щом аз стигна в Рим, той ще тръгне в поход, нали?

— Напълно! Четохме го, разглеждахме го и го тълкувахме заедно.

— То трябва да е тук, в личната ми папка.

— И по-нататък, господарю?

— По-нататък, прочетете новото писмо, което получих в Рим тъкмо когато стъпвах на стремето и го прочетох изцяло едва тази вечер, и ако разберете нещо, заявявам, че не само сте по-умен от мене, което не е чудно, но че направо сте магьосник.

— Господарю, бих ви помолил да запазите за себе си това изявление. И без него не гледат на мен много добре в римската курия.

— Четете, четете.

Кардиналът взе писмото и прочете:

„Скъпи братко и братовчеда, свако, тъсте и съюзнико…“

— О! — прекъсна четенето кардиналът. — Това писмо е писано изцяло собственоръчно от императора.

— Четете, четете! — повтори кралят.

Кардиналът продължи четенето:

„Нека Ви честитя най-напред триумфалното Ви влизане в Рим. Богът на войната Ви е закрилял и аз му благодаря за тази негова закрила; това е особено щастливо обстоятелство, като имаме предвид, че между нас, както изглежда, има голямо недоразумение…“

— Кардиналът погледна краля.

— О, ще видите преосвещенейши, не сте стигнали до края, уверявам ви.

Кардиналът продължи.

„Вие ми казвате в писмото, с което ми правите честта да ми съобщите за победите си, че аз от своя страна трябва само да изпълня обещанието си, както Вие сте удържали Вашето; и ми заявявате ясно, че това дадено от мене обещание е било да започна военни действия, щом Вие влезете в Рим…“

— Много добре си припомняте, нали, преосвещенейши, че моят племенник, императорът, бе поел такова задължение?

— Струва ми се, че това бе писано черно на бяло в писмото му.

— Впрочем — продължи кралят, който, докато кардиналът четеше първата половина от писмото на императора, бе отворил папката си и бе намерил там първото послание — ей сега ще видим: ето първото писмо от племенника ми. Ще го сравним с второто и ще видим кой греши — той ли или аз. Продължавайте, продължавайте.

Кардиналът действително продължи:

„Не само не съм Ви обещавал такова нещо, но, напротив, категорично Ви писах, че ще тръгна в поход едва след пристигането на фелдмаршал Суворов и неговите четиридесет хиляди руси, с други думи, към месец април…“

— Разбирате, преосвещенейши — каза кралят, — че един от двама ни е луд.

— Ще кажа дори един от трима ни — добави кардиналът, — защото и аз четох писмото като ваше величество.

— Добре, продължавайте тогава.

Кардиналът започна отново да чете.

„Аз съм толкова повече уверен в това, което Ви казвам, скъпи свако и тъсте, защото според препоръката на Ваше Величество написах изцяло собственоръчно писмото, което имах честта да му изпратя…“

— Чувате ли? Собственоръчно!

— Да, ще кажа като ваше величество, че не разбирам абсолютно нищо.

— Ще видите, ваше преосвещенство, че августейшата ръка на моя племенник е писала само адреса, обръщението и поздравите.

— Много добре си спомням всичко това.

— Продължавайте тогава.

Кардиналът продължи:

„И за да не се отклоня никак от това, което имах честта да кажа на Ваше Величество, аз поръчах на моя секретар да направи препис от писмото; изпращам Ви този препис, за да го сравните с оригинала и да се уверите de visu264, че в изказванията ми нямаше никаква двусмислица, която би могла да Ви въведе в подобно заблуждение…“

Кардиналът погледна краля.

— Разбирате ли нещо? — запита Фердинанд.

— Не повече от вас, господарю, но позволете да стигна до края.

— Четете, четете! Ах, чудесно сме се наредили, драги ми кардинале!

„И както имах честта да кажа на Ваше Величество — продължи Руфо, — аз съм двойно щастлив, че провидението е благословило оръжието му, защото, ако вместо да победи, Ваше Величество беше разбит, за мене би било невъзможно да му се притека на помощ, без да наруша задълженията, поети към съюзните държави, и бих бил принуден за голямо съжаление да го изоставя на злата съдба. Това би било за мене отчаяние, от което провидението ме пощади, като Ви дари победа…“

— Да, победа — каза кралят, — хубава победа!

„А сега приемете, скъпи братко и братовчеде, свако и тъсте…“

— И прочее, и прочее! — прекъсна го кралят. — Ах!… Сега, драги кардинале, да видим преписа от първото писмо, на което за щастие запазих оригинала.

Преписът действително беше приложен към писмото. Руфо го взе и го прочете. Това наистина беше препис от писмото, разпечатано от кралицата и Ектън, които го сметнаха неудобно за своите планове и го подмениха е фалшифицираното писмо, намиращо се в този момент в ръката на краля, който се готвеше да го сравни с преписа, изпратен от Франц II.

Като представим отново пред очите на нашите читатели преписа от истинското писмо — смятаме за необходимо да го сторим за по-голяма яснота на разказа ни, — ще разберат изненадата на краля.

— А сега, като прочетохме тъй наречения препис — каза кралят, — прочетете оригинала и ще видите дали той не казва тъкмо противното.

Той подаде на кардинала писмото, подправено от Ектън и кралицата, което кардиналът прочете на глас, както бе прочел и първото.

Ще го представим пред очите на нашите читатели, както им представихме и преписа, защото те си спомнят може би смисъла на писмото, но сигурно са забравили самия текст:

След като завърши четенето, кардиналът се замисли.

— И така, преосвещенейши, какво мислите по това? — запита кралят.

— Че императорът е прав, но и ваше величество не е виновен.

— А това значи?

— Че в случая, както каза ваше величество, има може би някаква ужасна мистерия, нещо повече от мистерия — има предателство.

— Предателство ли? А кой би имал интерес да върши предателство към мене?

— Това значи да ме питате за имената на виновниците, господарю, а пък аз не ги зная.

— Но дали не можем да ги узнаем?

— Да ги потърсим. Аз съм готов да стана копой на ваше величество. Юпитер успя да намери Ферари… Като споменах Ферари, господарю, добре би било да го разпитаме.

— Това беше първата ми мисъл, затова изпратих да му кажат да бъде готов.

— Тогава нека ваше величество заповяда да го повикат.

Кралят позвъни, яви се същият лакей, който бе влязъл да му говори на трапезата.

— Ферари! — заповяда кралят.

— Той чака в преддверието, господарю.

— Да влезе.

— Ваше величество ми каза, че е сигурен в тоя човек.

— Тоест, ваше преосвещенство, казах, че го смятам за сигурен.

— Аз пък ще отида по-далеко от ваше величество и ще кажа, че съм сигурен в него.

Ферари се показа на вратата с ботуши, с шпори, готов за път.

— Ела насам, драги — каза кралят.

— Съм на заповедите на ваше величество. Писмата, господарю?

— Тази вечер не става дума за писма, приятелю — отговори кралят. — Трябва само да отговаряш на въпросите ни.

— Готов съм, господарю.

— Питайте, кардинале.

— Приятелю — обърна се Руфо към куриера, — кралят има пълно доверие във вас.

— Мисля, че съм го заслужил с петнадесетгодишна честна и усърдна служба, ваше преосвещенство.

— Ето защо кралят ви моли да съберете всичките спомени, като ви предупреждава чрез мене, че става дума за много важен въпрос.

— Съм на разположение, ваше преосвещенство — каза Ферари.

— Припомняте си и най-малките обстоятелства от вашето пътуване до Виена, нали? — запита кардиналът.

— Като че току-що пристигам оттам, ваше преосвещенство.

— Лично императорът ли ви предаде писмото, което донесохте на краля?

— Да, ваше преосвещенство, лично той, както вече имах честта да кажа на негово величество.

— Негово величество би желал да чуе повторно това уверение от вашата уста.

— Имам чест да му го дам.

— Къде сложихте писмото от императора?

— В ей този джоб — посочи Ферари, като разкопча куртката си.

— Къде се спирахте?

— Никъде освен за смяна на коня.

— Къде спахте?

— Не съм спал.

— Хм! — продължи кардиналът. — Но чух да разправят — и вие сам ни казахте, — че ви се е случила злополука.

— В двора на двореца, ваше преосвещенство. Дръпнах много изкъсо поводите на коня, той падна на четирите си нозе, главата ми се удари в един камък и аз загубих съзнание.

— Къде дойдохте в съзнание?

— В аптеката.

— Колко време сте били в безсъзнание?

— Лесно е да пресметнем, ваше преосвещенство. Конят ми падна в един или един и половина през нощта, а когато отворих пак очи, започваше да се разсъмва.

— В началото на октомври се разсъмва към пет и половина, може би към шест часа сутринта и следователно вие сте били в безсъзнание приблизително четири часа?

— Да, приблизително толкова, ваше преосвещенство.

— Кой беше при вас, когато отворихте очи?

— Секретарят на негово превъзходителство генерал-капитана, синьор Ричард и хирургът от Санта Мария.

— Не допускате ли някой да е вземал писмото от джоба ви?

— Когато се свестих, първото нещо, което направих, беше да го потърся. То си беше на мястото. Прегледах печата и плика, сториха ми се непокътнати.

— Съмнявали сте се значи?

— Не, ваше преосвещенство, постъпих просто по инстинкт.

— После?

— После, ваше преосвещенство, тъй като хирургът на Санта Мария ме бе вече превързал, докато съм бил в несвяст, ми дадоха да хапна един бульон. Излязох, предадох писмото на негово величество. Впрочем вие бяхте там, ваше преосвещенство.

— Да, драги Ферари, и мога да уверя краля, че в цялата случка сте се държали като добър и верен служител. Това е всичко, което искахме да узнаем от вас, нали, господарю?

— Да — отговори Фердинанд.

— Така че ваше величество ви разрешава да си отидете, приятелю, и да си починете, което сигурно ви е крайно необходимо.

— Смея ли да запитам негово величество дали съм се провинил в нещо?

— Напротив, Ферари — каза кралят, — напротив, ти заслужи повече от всякога доверието ми.

— Само това исках да зная, господарю, защото то е единствената награда, към която се стремя.

И Ферари са оттегли, зарадван от кралското уверение.

— Е-е? — попита Фердинанд.

— И така, господарю, ако писмото е било подменено или променено, това е станало, докато този нещастник е бил в несвяст.

— Но той ви каза, преосвещенейши, че печатът и пликът били непокътнати.

— Лесно може да се направи нов печат.

— А нима биха фалшифицирали подписа на императора? Този, който би го направил, би бил във всеки случай изкусен фалшификатор.

— Не е имало нужда да се фалшифицира подписът на императора, господарю.

— Как са постъпили тогава?

— Забележете, господарю, че не казвам какво е направено.

— А какво ми казвате?

— Казвам на ваше величество какво би могло да се направи.

— Да видим.

— Предположете, господарю, че са си доставили или поръчали печат с главата на Марк Аврелий.

— После?

— Могли са да размекнат восъка, като го подържат над свещ, да отворят писмото, да го прегънат ей така…

И Руфо го прегъна, както го бе прегънал Ектън.

— Защо ще го прегъват така? — попита кралят.

— За да запазят обръщението и подписа, после ще заличат писаното с някаква киселина и на мястото на това, което е било, ще напишат това, което виждаме сега.

— Мислите, че това е възможно, ваше преосвещенство?

— Нищо по-лесно. Ще кажа дори и сигурно ще се съгласите сам, господарю, че това би обяснило как едно писмо, писано от друга ръка, има обръщение и подпис с почерка на императора.

— Кардинале! Кардинале! — извика кралят, след като прегледа внимателно писмото. — Вие сте крайно способен човек.

Кардиналът се поклони.

— A сега какво остава да се направи според вас?

— Оставете ме да помисля тази нощ — отговори кардиналът — и утре ще поговорим отново.

— Драги ми Руфо — каза кралят, — не забравяйте, че ако не ви назначавам за министър-председател, то е само защото не съм господар да го сторя.

— Дотолкова съм убеден в това, господарю, че макар и да не съм министър-председател, изпитвам към ваше величество същата признателност, както ако бях.

И като се поклони на краля с обичайната си почтителност, кардиналът излезе, оставяйки негово величество изпълнен с възхищение.