Сан Феличе

XXVДОМАШНАТА ОБСТАНОВКА НА ЕДИН УЧЕН

Беше девет часа сутринта; въздухът, пречистен от нощната буря, беше чудно бистър; рибарските лодки браздяха безшумно залива между небесната и морската синева и от прозореца на трапезарията, към който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, рицарят Сан Феличе би могъл да види и да преброи като бели точки къщите, изпъстрили на седем мили оттук мрачния склон на Анакапри, ако в този момент не го занимаваха две неща: преди всичко мнението, изказано от Бюфон в „Епохи на природата“ — което му се струваше рисковано, — че земята се е отделила от слънцето при сблъскване с комета; след това неопределеното безпокойство, причинено от продължителния сън на жена му. За пръв път след женитбата им на излизане от кабинета си в осем часа сутринта той не намери Луиза да приготвя кафе, хляб, масло, яйца и плодове — неговата обичайна утринна закуска, споделяна с младежка охота от тази, която я приготвяше и поднасяше с двойното внимание на почтителна дъщеря и нежна съпруга.

След закуската, а това значеше към десет часа сутринта, с неизменната си точност, когато не беше погълнат от някаква прекалено силна научна или нравствена грижа, рицарят целуваше Луиза по челото и тръгваше към библиотеката и — ако времето не е много лошо — изминаваше пътя дотам винаги пеша както за удоволствие и разсейване, така и за да изпълни здравните препоръки на приятеля си Чирило; пътят от Мерджелина до кралския дворец беше навярно километър и половина.

Там именно живееше шест месеца през годината престолонаследникът; останалите шест месеца прекарваше в Ла Фаворита или в Каподимонте; през тези шест месеца една от каляските му беше на разположение на Сан Феличе.

Когато пребиваваше в кралския дворец, принцът неизменно слизаше към единадесет часа в своята библиотека и намираше библиотекаря си кацнал на някоя стълба да търси рядка или нова книга. Щом забележеше принца, Сан Феличе си даваше вид, че иска да слезе, но принцът не му позволяваше да прекъсва заниманието си. Между учения на стълбата и ученика в креслото започвате разговор, почти винаги на литературна или научна тема. Между дванадесет и дванадесет и половина принцът си отиваше. Сан Феличе слизаше от стълбата, за да го изпрати до вратата, изваждаше часовника си, оставяше го на бюрото — да не изгуби представа за времето, към което лесно би го увлякла работата, защото той я обичаше. В два без двадесет рицарят прибираше книжата си в чекмеджето, заключваше го, поставяше часовника в малкия си джоб, вземаше шапката си, но не я слагаше, докато напусне двореца, от почтителност, каквато в онова време истинските роялисти проявяваха към всичко, свързано с кралската власт. Понякога, ако се случеше да е разсеян, отиваше гологлав от двореца до дома си и почукваше два пъти на вратата, почти винаги точно когато стенният часовник удряше два часа.

Луиза или му отваряте сама, или го чакаше вече на входната площадка.

Обедът беше всякога готов; сядаха на трапезата; през време на обеда Луиза разказвате какво е правила, кой е идвал, какво се е случило наоколо. Рицарят разправяте от своя страна какво е видял по пътя, какво ново е научил от принца, какво е успял да долови от политиката, която го занимаваше твърде малко, а Луиза — не особено много. След обеда, според настроението си, Луиза или сядате пред клавесина, или вземаше китарата, за да запее някоя весела песен от Санта Лучия или някоя тъжна сицилианска мелодия; понякога двамата съпрузи отиваха да се разходят пеша по живописното шосе за Паузилипе или с кола до Баньоли и Пуцоле; при тия разходки Сан Феличе все намираше да разправи някой исторически анекдот, да изкаже интересни наблюдения, при което огромната начетеност му позволяваше никога да не се повтаря и винаги да очарова.

Прибираха се късно; нарядко се случваше да не дойде на гости някой приятел на Сан Феличе или приятелка на Луиза, за да прекарат вечерта лете под палмата, където поставяха маса, зиме в салона. От мъжете идваше много често — ако не е в Санкт-Петербург или Виена — Доменико Чимароза, авторът на „Хорации и Курации“, „Тайният брак“, „Италианката в Лондон“, „Импресариото в затруднение“. Именитият маестро предлагаше на Луиза да изпълни още неизвестни арии от неговите опери и намираше, че тя има не само отлична школовка, която дължеше отчасти на него, но и свеж, бистър глас, без фиоритури, какъвто се среща толкова нарядко в театъра; понякога идваше един млад художник, много даровит, с очарователен ум, голям музикант, който свиреше отлично на китара; наричаше се Вита-лиани, като младежа, загинал с другите двама — Емануеле ди Део и Галиани — жертвите на първата реакция. И най-после, твърде нарядко наистина, защото многобройната клиентела не му оставяше време, добрият доктор Чирило, с когото се срещнахме вече два-три пъти и ще има да се срещаме още. Почти всяка вечер, когато беше в Неапол, идваше и херцогиня Фуско. Идваше често и една във всяко отношение забележителна жена, съперница на мадам Дьо Стал122 като публицистка и импровизаторка — Елеонора Фонеска Пиментеле, ученичка на Метастаз123, който й бе предрекъл славно бъдеще още когато тя беше дете. Понякога идваше и съпругата на един учен, колега на Сан Феличе: синьора Бафи, която също като Луиза нямаше и наполовина годините на своя съпруг, но все пак го обичаше, както и Луиза обичаше рицаря. Тези вечерни гостувания траеха до единадесет часа, рядко по-късно. Разговаряха, пееха, рецитираха стихове, ядяха сладолед и сладки. Понякога, при хубава вечер и спокойно море, когато луната обсипваше залива със сребърни искри, слизаха в лодка и от морето се понасяха към небето прекрасни песни, вълшебни мелодии, от които добрият Чимароза изпадаше във възторг, или изправена като древна прорицателка, Елеонора Пиментеле пращаше към ветреца, развял дългите й черни коси, спуснати върху скромната гръцка туника, стихове, напомнящи Пиндар124 или Алкей125.

На другия ден се подновяваше същият живот със същата точност; нищо не го смущаваше, нито разстройваше.

Защо тогава Луиза, която бе намерил дълбоко заспала, когато се бе върнал в седем часа сутринта, не бе излязла от стаята си до девет часа, а на всички въпроси на рицаря Джованина отговаряше:

— Синьората спи и помоли да не я събуждаме.

Когато часовникът удари девет и четвърт, рицарят не устоя на безпокойството и се готвеше вече да почука на вратата на Луиза, но в същия миг жена му се появи на прага на трапезарията с малко уморен поглед, леко пребледняла, но по-очарователна може би от всеки друг път.

Сан Феличе тръгна към нея с намерение да я смъмри и затова, че се е успала, и за тревогата, която му бе причинила; но като видя кротката, ясна усмивка да озарява като утринен лъч очарователното й лице, той само я загледа, усмихна се, взе в две ръце главата й, целуна я по челото и каза с митологическа любезност, която в ония дни беше все още на мода:

— Съпругата на стария Титон126 се забави, за да се преобрази в любовница на Марс127!

Бурна червенина обля лицето на Луиза, която склони глава до сърцето на рицаря, като че искаше да намери убежище до гърдите му.

— Сънувах ужасни сънища тази нощ, приятелю — отговори тя, — и се поразстроих от тях.

— А дали тези ужасни сънища са ти отнели и апетита заедно със съня?

— Страхувам се, че са го отнели — каза Луиза, докато сядаше пред масата.

Тя направи усилие да хапне, но не можа: струваше й се, че желязна ръка е стиснала гърлото й.

Съпругът й я гледаше учудено, а тя усещаше как се изчервява и пребледнява под този по-скоро разтревожен, отколкото изпитателен поглед, когато някой почука три пъти през равни промеждутъци на градинската врата.

Който и да идваше, беше добре дошъл за Луиза; защото щеше да отвлече рицаря от безпокойството му и да спаси нея от затруднението.

Затова стана бързо и отиде да отвори.

— А къде е Нина? — запита Сан Феличе.

— Не зная — отговори Луиза, — може би е излязла.

— По време на закуска? Когато знае, че господарката й е болна? Невъзможно, миличка!

Почука се повторно.

— Позволете да отида да отворя — каза Луиза.

— Не, ще отида аз — ти не си добре, уморена си. Искам да не се движиш!

Рицарят казваше понякога искам, но така меко, с толкова нежно изражение, че това искам прозвучаваше всякога като молба на баща към дъщеря, не като заповед на съпруг към съпругата му.

Луиза остави рицаря да слезе да отвори сам градинската врата; но неспокойна при всяко ново обстоятелство, което би могло да събуди у мъжа й подозрения за случката през миналата нощ, тя изтича до прозореца, надвеси се навън и макар че не можа да познае кой е, видя един възрастен мъж с голяма шапка да разглежда с внимание, от което тя потрепера, вратата, където се бе облягал Салвато, и прага, където бе паднал.

Вратата се отвори, мъжът влезе, но Луиза пак не го позна.

По зарадвания глас на рицаря, който канеше госта да го последва, Луиза разбра, че е някой приятел.

Много бледа и развълнувана, тя се върна на мястото си до масата. Съпругът й влезе, като въведе пред себе си Чирило.

Тя си отдъхна. Чирило много я обичаше, обичаше го и тя, защото той беше някога лекар на княз Караманико и говореше често за него с любов и почит — при все, че не знаеше роднинството му с Луиза.

Затова, щом го зърна, тя стана и ахна от радост; никакво зло не можеше да й се случи от страна на Чирило.

Уви! Много пъти през нощта, която бе прекарала почти изцяло до леглото на ранения, тя бе мислила за добрия лекар и тъй като нямаше доверие в знанията на Нано, десетина пъти едва се сдържаше да не изпрати Микеле да го повика; но не посмя да изпълни това си желание. Какво ще си помисли Чирило, като узнае, че е скрила от съпруга си ужасното произшествие, станало пред очите й, и как ще прецени основанията, които тя смяташе, че има, за да запази пълно мълчание по тази случка?

Но за нея беше не по-малко странен случаят, довел Чирило, когото не бяха виждали отпреди няколко месеца, и то тъкмо на другата сутрин след нощта, когато присъствието му в този дом беше така желано.

Още с влизането си Чирило погледна Луиза; после, отстъпвайки пред поканата на Сан Феличе, приближи стол към трапезата, където съпрузите закусваха, и там по източен обичай, запазен в Неапол — първата станция към Изтока — Луиза му поднесе чаша турско кафе.

— То се знае! — каза Сан Феличе, като сложи ръка върху коляното на госта. — Само защото идвате в девет и половина сутринта, ще ви простим това, че ни изоставихте толкова време. Можехме двадесет пъти да умрем, драги приятелю, преди да узнаем дали и вие не сте умрял!

Чирило погледна Сан Феличе също така внимателно, както бе погледнал жена му. Но ако у нея откри тайнствените следи на една изпълнена с вълнения тревожна нощ, у него видя само чистосърдечната ведрина на безгрижно щастие.

— Радвате се, значи — обърна се той към Сан Феличе, — да ме видите тази сутрин, така ли, драги рицарю?

Той наблегна върху двете думи с подчертана преднамереност.

— Винаги се радвам да ви видя, драги докторе, и сутрин, и вечер, и вечер, и сутрин, но тази сутрин наистина се радвам повече от всеки друг път.

— По какъв повод? Обяснете.

— По два повода… но изпийте кафето си… За него не попаднахте навреме, не е правено от Луиза… Ленивката стана… в колко часа? Отгатнете.

— Фабиано! — каза Луиза и се изчерви.

— Виждате ли? Сама се засрами!… В девет часа.

Чирило забеляза изчервяването на Луиза, последвано от смъртно пребледняване.

Без да знае още поводите за това вълнение, Чирило съжали горката жена.

— Искали сте да ме видите по два повода, драги Сан Феличе… Какви са те?

— Най-напред — отвърна рицарят, — представете си, че донесох вчера от дворцовата библиотека „Епохите на природата“ от господин граф Дьо Бюфон. Принцът е изписал книгата тайно, защото тя е забранена от цензурата: може би — не зная дали не греша, — може би защото не е в съгласие с Библията.

— О, това ми е съвсем безразлично — отговори със смях Чирило, — стига да е в съгласие със здравия разум.

— Да не би и вие да смятате като него — извика рицарят, — че земята е къс от слънцето, отцепен при сблъскване с комета?

— Не, драги рицарю, както не мисля, че зараждането на живите същества става чрез органически молекули, слепени във вътрешни форми. И това е теория на същия автор, според мене, не по-малко безсмислена от първата.

— Слава Богу! Не съм тогава такъв невежа, за какъвто се мислех!

— Вие ли, драги приятелю? Та вие сте най-ученият човек, когото познавам.

— Ох, ох! Драги докторе, говорете по-тихо, да не ви чуят, че казвате такава глупост. Разбрахме се значи, нали? Няма защо повече да се занимавам с това: земята не е част от слънцето… Единият въпрос следователно се изясни, а тъй като той беше по-маловажният, поставих най-напред него; вторият е пред очите ви. Какво ще кажете за това лице?

И му посочи Луиза.

— Това лице е очарователно както винаги — отговори Чи-рило. — Само е малко уморено, малко пребледняло може би от уплахата, която мадам навярно е преживяла тази нощ.

Докторът наблегна върху последните думи.

— Каква уплаха? — запита Сан Феличе.

Чирило погледна Луиза.

— Не се ли е случило нещо тази нощ, което да ви уплаши, синьора? — запита Чирило.

— Не, нищо, драги докторе.

И Луиза му отправи умолителен поглед.

— Тогава — отговори безгрижно той — вие просто не сте спали добре — нищо друго.

— Да — каза със смях Сан Феличе, — сънувала лоши сънища, а при това, когато се върнах нощес от английското посолство, тя спеше толкова добре, че влязох в стаята й и я целунах, без да се събуди.

— В колко часа се върнахте от английското посолство?

— Към два и половина.

— Така — промълви Чирило. — Всичко е било свършено.

— Какво е било свършено?

— Нищо — отвърна Чирило. — Просто тази нощ са убили човек пред вашата врата…

Луиза стана по-бяла от батистения си пеньоар.

— Но — продължи Чирило — тъй като убийството е станало към полунощ и мадам е спяла по това време, а вие сте се прибрали в два и половина, нищо не сте разбрали, пали?

— Не, от вас чувам. За нещастие убийство по неаполските улици не е нещо рядко, особено в Мерджелина, която е едва осветена и където всички си лягат вечер в девет часа… Да! Сега разбирам защо идвате толкова рано.

— Именно, приятелю, исках да узная, дали това убийство, нещо по-сериозно от обикновено произшествие, не е смутило дома ви, като е станало под вашите прозорци.

— Никак, както виждате… Но вие как узнахте за него?

— Минавах покрай вас тъкмо по време на случката. Докато се е защитавал — изглежда че е бил много як и силен мъж, — убитият е убил двама полицаи и ранил още двама.

Луиза поглъщаше жадно всяка дума от устата на доктора; всички тези подробности, които човек не забравя, й бяха неизвестни.

— Какво? — запита Сан Феличе, като повиши глас. — Полицаи ли са били убийците?

— Под командата на Паскуале ди Симоне — отговори Чирило, издигайки глас до тона на рицаря.

— Нима вярвате на тия клевети? — попита Сан Феличе.

— Принуден съм да вярвам.

Чирило улови Сан Феличе за ръка и го отведе до прозореца.

— Виждате ли — посочи с пръст той — отвъд Лъвовата чешма, пред вратата на ъгловата къща между улицата и площада, ковчега с четирите свещи?

— Да.

— В него се намира трупът на един от ранените полицаи. Той умря в ръцете ми и ми разказа всичко, преди да издъхне.

Чирило се обърна внезапно, за да се увери какво въздействие са оказали върху Луиза току-що изречените думи.

Тя стоеше и изтриваше с кърпичка потта от челото си.

Разбра, че всичко досега бе казано за нея. Усети, че губи сили и се отпусна на стола си със сключени ръце.

Чирило й даде знак, че разбира, и я успокои с поглед.

— И така, драги рицарю — каза той, — аз съм много доволен, загдето всичко е минало in partibus128, без нито вие, нито мадам да видите или да чуете нещо. Но тъй като мадам все пак не е добре, ще ми позволите да я поразпитам, нали, и да й оставя някаква рецепта? А лекарите задават обикновено неудобни въпроси и дамите имат всякога, когато става дума за здравето им, някакви тайни или просто се стесняват и се изказват само на четири очи, затова ще ми позволите да отведа мадам до стаята й, за да я разпитам свободно.

— Излишно е, драги докторе — часовникът вече удари десет. Закъснял съм с двадесет минути. Останете с Луиза и я изповядайте основно. Аз отивам в библиотеката… Да не забравя, знаете ли какво се случи нощес в английското посолство?

— Да, поне донякъде.

— То ще предизвика големи събития. Уверен съм, че принцът ще слезе днес по-рано от обикновено и може би дори ме чака. Вие ми съобщихте новини тази сутрин, а аз ще мога да ви кажа нещо ново довечера, ако наминете… Но колко съм простодушен! Насам човек не наминава, а идва само когато се заблуди… Мерджелина е неаполският северен полюс и аз самият съм сред ледени блокове.

След това целуна жена си по челото:

— Довиждане, миличка — каза той. — Разправи подробно всичко на доктора. Не забравяй, че здравето ти е моята радост, а животът ти е мой живот. Довиждане, драги докторе.

И като погледна стенния часовник:

— Десет и четвърт! — извика той. — Десет и четвърт вече!

Вдигна към небето шапката и чадъра си и хукна по външните стълби.

Чирило го гледаше как се отдалечава; но не дочака излизането му от градината, а се обърна нетърпеливо към Луиза:

— Тук е, нали? — попита с дълбока тревога той.

— Да, да, да! — промълви Луиза и коленичи пред Чирило.

— Мъртъв или жив?

— Жив!

— Слава Богу! — извика Чирило. — А вие, Луиза… — Той я погледна с нежност и възхищение.

— Аз?… — запита все още разтреперана Луиза.

— Вие — каза Чирило, като я повдигна и притисна до сърцето си, — вие бъдете благословена.

Този път Чирило се отпусна на стола и изтри челото си.