Сан Феличе

XXVIIФРА ПАЧИФИКО

Микеле не се бе измамил; на Стария пазар имаше врява; само че тя не се дължеше изцяло на причината, която предполагате млечният брат на Ла Сан Феличе, или най-малко тази причина не беше единствената.

Нека се опитаме да кажем какво се бе случило в този шумен квартал на стария Неапол: един вид просяшко тържище, където ладзарони, камористи135 и гуапи136 си оспорваха властта; където Мазаниело137 бе вдишал неочаквано своята революция; където от петстотин години насам са започвали всички вълнения в столицата на Двете Сицилии, както от Везувий изникват всички земетресения, раздрусвали Резина, Портичи и Tope дел Греко.

Към шест часа сутринта съседите на манастира Свети Ефрем, който се намира на Салита деи Капучини, видяха, че братът просител, натоварен да се грижи за прехраната на общежитието, излезе както винаги, като подбутваше пред себе си магарето, и заслиза по дългия път от входа на светата обител към улица Инфраската.

Тъй като на двете същества, двуногото и четириногото, е отредена известна роля в нашата повест, те — особено двуногото — заслужават едно по-особено описание.

Монахът, с кафяво капуцинско расо и качулка на гърба, беше според правилото бос, със сандали с дървени подметки, прикрепени към глезените с две кръстосани каишки от жълта кожа; подметките удряха и уличната настилка, и петите му; с обръсната глава, с тесния венец коса, напомнящ трънения венец на Исуса Христа, с чудотворния кордон на Свети Франциск — на който се дължи необикновената почит на вярващите към ордена му, — чиито три символични възела напомнят трите обета, които монасите от този орден дават, когато се отричат от света, именно обет за бедност, целомъдрие и послушание.

Фра Пачифико, което значи брат Мирко — така се казваше братът просител, когото представихме, — си бе избрал, както изглежда, когато бе облякъл расото на свети Франциск, едно име, съвършено противоположно на физиката и нрава му.

Всъщност Фра Пачифико беше четиридесетинагодишен мъж, висок пет стъпки и осем пръста138, с големи мускулести ръце, херкулесовски гърди и яки нозе, имаше гъста черна брада, прав и широк нос, зъби, напомнящи клещи от слонова кост, мургава кожа и очи с ужасно изражение, каквито във Франция имат само хората от Авиньон и Ним, а в Италия само абруцките селяни, потомци на самнитите, покорени с толкова усилия от римляните, или пък на марсите, останали изобщо непокорени.

По нрав беше от ония злъчни хора, които са готови за безпричинни свади. Затова по времето, когато беше моряк — Фра Пачифико беше най-напред моряк и по-нататък ще разкажем по какъв повод престана да служи на краля, за да се посвети в служба на Бога, — по времето, когато беше моряк, много нарядко Фра Пачифико, който се наричаше тогава Франческо Еспозито139 (защото баща му бе забравил тогава да го признае, а майка му не бе сметнала за свой дълг да го храни), много нарядко, казахме, се случваше да мине ден Фра Пачифико да не се сбие с някого, било на борда на кораба с някои другари, било на площада пред вълнолома, на Страда деи Пилиери или на Санта Лучия с някой каморист или гуапо, който смяташе, че има на сушата същите права, каквито нашият Франческо Еспозито считаше, че има върху океана или Средиземно море.

Моряк на борда на „Минерва“, командвана от адмирал Карачоло, Франческо бе участвал в похода срещу Тулон като добър съюзник на френските роялисти и им бе помотал, когато след като продадоха Тулон на англичаните, французите си отмъстиха на якобинците. Вярно е, че за това съучастие той бе жестоко наказан от адмирал Карачоло, който не смятате, че Сърдечното съглашение може да стигне до убийства; но вместо да го излекува от омразата му към санкюлотите, това наказание, напротив, само я удвои; така че, щом видеше някого, облечен по новата мода, пожертвал пред олтара на родината перуката с плитка или късите панталони, за да се остриже а ла Тит и да обуе дълъг панталон, той биваше обладан от бесове, каквито в Средните векове би се наложило да прогонват със заклинания.

Заедно с това Франческо Еспозито си бе останал добър християнин; никога не би пропуснал да си каже сутрин и вечер молитвата. Носеше на гърдите си иконичката със Светата Дева, която майка му бе окачила на шията, преди да го остави при намерените деца, без какъвто и да е белег, по който Еспозито би могъл да се надява, че някой ден ще го потърсят. Всеки неделен ден, когато му разрешаваха да отиде в Тулон, той слушаше литургията с примерно благочиние и за нищо на света не би напуснал черквата, за да отиде с другарите си да изпие в кръчмата бутилка червено вино от Ламалг или бяло от Каси, докато не ви-ди, че свещеникът се прибира в съдохранителницата; това не пречеше изпразването на бутилката с бяла или червена течност да се ознаменува в списъка на приятелските наранявания с някоя и друга драскотина от различна ширина или с някое по-плитко или по-дълбоко убождане, последица от двубоите с нож, така чести в съмнителните среди, към които Франческо Еспозито принадлежеше и за които човекоубийството е прост жест.

Знаем как завърши обсадата: съвсем неочаквано. Една нощ Бонапарт завзе малкия Гибралтар; на другия ден превзе укрепленията Егийет и Балагие, чиито оръдия бяха насочени веднага срещу английските, португалските и неаполитанските кораби. Не си струваше дори да се опитват да се отбраняват. Господар на своята фрегата както ездачът на коня си, Карачоло заповяда да вдишат всички платна на „Минерва“. Франческо Еспозито, един от най-сръчните и яки моряци, бе изпратен към върха на малката мачта, за да вдигне платното. Въпреки силното морско вълнение той успя да изпълни тази задача за най-голямо задоволство на своя капитан, когато един френски снаряд преряза на половин метър от мачтата реята, където бе стъпил с двете си нозе. Той загуби равновесие от сътресението, но се задържа с две ръце за развятото платно, на което увисна. Положението му беше крайно опасно; Франческо усещаше, че платното постепенно се къса; би могъл да се хвърли, когато наклоняване-то на кораба му дадеше възможност да падне в морето и в такъв случай имаше петдесет на сто изгледи да се спаси; ако дочакате платното да се скъса съвсем, можеше да падне на палубата; в такъв случай имаше деветдесет и девет на сто вероятност да си счупи гръбнака. Той избра първата възможност, която му предлагаше петдесет на сто добри и петдесет на сто лоши изгледи; и за да прехвърли лошите към добрите, даде обет на своя светец покровител Свети Франческо да захвърли моряшката униформа — ако остане жив — и да сложи монашеско расо. Обаче капитанът, който все пак държеше на Еспозито въпреки непокорството му, защото иначе беше един от най-добрите му моряци, бе дал знак на една лодка да се приближи и да се приготви да прибере Еспозито. Той се хвърли от шестдесет стъпки височина, падна на три метра от лодката и когато се появи на повърхността, малко замаян от падането, му оставаше само да избира какво да предпочете — дали ръцете или веслата, протегнати към него. Предпочете ръцете, като по-здрави, сграбчи първите, които му попаднаха, и бе измъкнат от водата и прибран на борда, където Карачоло побърза да го поздрави за акробатика-та, но Еспозито изслуша разсеяно похвалите на своя командир и когато Карачоло го запита за причината за тази разсеяност, той му призна за дадения обет, като заяви, че непременно ще му се случи нещастие на тоя или на оня свят, ако дори поради независими от волята му причини не изпълни обета. Като не искаше да се упреква, че е погубил душата на един толкова добър християнин, Карачоло обеща на Еспозито, че щом се върнат в Неапол, ще го освободи редовно от длъжност, но при едно условие: още на другия ден след като постъпи в ордена и даде обета си, да дойде на „Минерва“ в новото облекло и да повтори с расо същия скок, който бе направил в моряшка униформа, като, разбира се, същата лодка и същите хора ще чакат да му помогнат при второто хвърляне, както бяха сторили при първото. Ес-позито беше настроен религиозно и отговори, че вярва в закрилата на своя светец покровител, затова не се двоуми да приеме предложението и да повтори изпитанието; при тия думи Карачоло заповяда да му дадат двойна дажба ракия и го изпратят да си легне по-рано, като го освободи за двадесет и четири часа от всякакви служебни задължения. Еспозито благодари на командира си, спусна се през люка, глътна двойната дажба ракия и заспа въпреки адската музика на трите френски укрепления, които стреляха едновременно срещу града и срещу трите съюзнически ескадри, напускащи пристанището, озарени от пламъците на горящия арсенал, подпален от англичаните при оттеглянето им.

Въпреки френските снаряди, които я преследваха при излизането й от залива, въпреки бурята, която я посрещна, щом излезе от него, фрегатата „Минерва“, водена смело от своя капитан, се прибра в Неапол без големи аварии и щом пристигнаха, верен на думата си, Карачоло подписа уволнението на Франческо Еспозито, като му наложи устно, срещу честна моряшка дума, предвидените условия, които Франческо бе обещал да изпълни.

Франческо Карачоло, станал след тази тулонска експедиция адмирал, както, струва ни се, вече казахме, бе напълно забравил Еспозито, уволнението му и условията, при които го бе уволнил, когато на 4 октомври 1794 година, в деня на Свети Франциск, както даваше оръдейни салюти от борда на своята украсена със знамена фрегата по случай имения ден на престолонаследника Франческо, видя цяла дузина лодки, пълни с капуцини, с кръстове и хоругви, да се отделя от брега и командвана сякаш от опитен капитан, да се приближава в отличен ред към „Минерва“, като пееха с присъщите на францисканския орден приглушени гласове литании на светци. Той се запита за миг дали не се готви нападение срещу фрегатата и дали не трябва да даде бойна тревога, когато от фок до бизанмачтата от устата на всички моряци, накацали по вантите, за да гледат странното зрелище, изхвръкнаха само две думи:

— Франческо Еспозито! Франческо Еспозито!

Карачоло се досети какво става, хвърли поглед към флотилията от раса и наистина позна в първата лодка, която сякаш водеше и командваше останалите, Франческо Еспозито в капуцинско расо, който участваше с гръмкия си глас в религиозния концерт и ревеше славословия за своя светец покровител.

Лодката с Еспозито се спря от скромност откъм левия борд, но Карачоло заповяда чрез адютанта си да мине откъм десния борд и отиде да посрещне новоподстригания брат пред почетната стълба.

Еспозито се качи сам и щом стигна до най-горното стъпало, отдаде чест по войнишки, като каза:

— Ето ме, господин адмирал — идвам да изпълня дадената дума.

— Постъпваш като истински моряк — отговори Карачоло — и аз ти благодаря от мое име и от името на всичките ти другари, задето не си я забравил. Това прави чест както на капуцините от Свети Ефрем, така и на екипажа от „Минерва“. Обаче с твое позволение ще се задоволя само с добрата ти воля, която, надявам си, ще бъде приятна на Бога толкова, колкото и на мене.

Но Еспозито поклати глава:

— Извинете, господин адмирал, но работата не може да мине така.

— А защо, ако това ми стига?

— Нима ваше превъзходителство би желал да направи такова зло на бедния ни манастир, а на мене да отнеме възможността да ме провъзгласят за светец подир смъртта ми?

— Обясни се.

— Искам да кажа, ваше превъзходителство, че това, което ще стане днес, е голямо тържество за капуцините от Свети Ефрем.

— Не разбирам.

— А пък това, което ви казвам, е ясно като водата от Лъвовата чешма. В нито един от стоте манастира на различните ордени, които се намират в Неапол, няма монах от какъвто и да е чин, който би могъл да стори това, което по обет съм длъжен да направя днес.

— О, колкото до това — сигурен съм — отговори със смях Карачоло.

— Добре тогава, господин адмирал. Едно от двете: или ще се удавя и ще стана мъченик, или ще се спася и ще стана светец. И в единия, и в другия случай осигурявам на нашия орден първенство над всички друга и създавам благоденствие за манастира.

— Да, но аз не искам един доблестен момък като тебе да се изложи на удавяне. И ако се противопоставя на този опит?

— Ех, дявол да го вземе, господин адмирал, не правете такова нещо! Като видят, че надеждите им ще се осуетят, нашите ще помислят, че аз съм поискал да ме освободите от дадения обет, и ще ме натикат в някои in pace140.

— Нима толкова държиш да станеш монах?

— Не държа да стана, господин адмирал — от вчера вече съм монах и дори ми дадоха триседмичен отпуск, за да може опасният скок да стане в деня на Свети Франциск. Нали разбирате, така постъпката ще бъде по-тържествена, с по-голяма чест за светеца.

— И какво ще получиш за тоя скок?

— О, поставих си условия.

— Надявам се, че си поискал да станеш най-малко игумен?

— Не съм толкова глупав, господин адмирал.

— Благодаря.

— Не, поисках и получих длъжността на брат просител. Една приятна длъжност. Ако бих бил принуден да се затворя в манастира с ония малоумни монаси, ваше превъзходителство разбира, че бих умрял от скука. Но братът просител няма време да скучае. Той тича из всички неаполски квартали, от Маринела до Паузилипе, от Вомеро до вълнолома. Освен това се среща с приятели на пристанището и може да си пийне чашка вино, без някой да я плати.

— Как: без някой да я плати? Еспозито, приятелю, струва ми се, че се обърка.

— Напротив, вървя по правия път.

— Нима една Божия заповед не казва: не вземай имота на ближния си?…

— Ами кордонът на Свети Франциск, господин адмирал? Нали всичко, до което се докосне този кордон, става расо на Свети Франциск? Докоснеш се до една бутилка, до втора, до трета, подадеш енфие на кръчмаря, на кръчмарката поднесеш да ти целуне ръкава и толкова.

— Да, наистина! Не си спомних тази привилегия.

— Освен това, господин адмирал — продължи Еспозито със самодоволно изражение, — ваше превъзходителство трябва да забележи, че човек не изглежда много лошо с расо. Не толкова добре, колкото с униформа, зная това, но най-сетне потребни са хора за всички вкусове и ако вярвам на това, което се разправя в манастира…

— Е-е?

— Разправя се, господин адмирал, че монасите на Свети Франциск, особено капуцините от Свети Ефрем, не постят през всички дни, както се полага по календара.

— Ще млъкнеш ли, безвернико? Ако те чуят събратята ти…

— Ами! Сякаш те малко приказват, да ги пази светецът покровител! Понякога дори започвам да мисля, че съм бил в манастир, когато служех във флота, а моряк станах, откакто влязох в манастира. Но виждам, че започват да губят търпение, господин адмирал. Нямам предвид тях, а погледнете на кея.

Адмиралът погледна в указаната от Еспозито посока и видя вълнолома, кея, прозорците на улица Пилиеро, отрупани със зрители, които бяха узнали какво ще става и се готвеха да ръкопляскат за победата на капуцините от Свети Ефрем над монасите от другите ордени.

— Добре! — каза Карачоло. — Виждам, че ще трябва да отстъпя пред желанието ти. Хей, вие там — извика той, — пригответе лодката!

И щом видя, че заповедта му ще бъде изпълнена с присъщата на моряците бързина, се обърна към Еспозито:

— А ти откъм коя страна смяташ да скочиш?

— Откъдето скочих и първия път: откъм левия борд — мина отлично тогава. Освен топа тази страна е откъм кея. Не трябва да лиша хората, дошли да гледат зрелище.

— Добре, да бъде левият борд! Лодка към левия борд, момчета!

Лодката с четирима гребци, боцмана и двама запасни моряци беше вече в морето, когато Карачоло доизричаше заповедта си.

Като реши, че трябва да даде на това народно зрелище възможно най-голяма тържественост, адмиралът взе рупора и извика:

— Всички по реите!

Щом чуха свирката на боцмана, двеста души се втурнаха изведнъж, покатериха се по мачтите и въжетата като стадо маймуни и се настаниха по реите, от най-ниските до най-високите, а морските пехотинци се строиха на палубата под звука на барабана откъм борда срещу кея.

Както можем да предположим, зрителите не гледаха равнодушно тези приготовления, изпълнявани като пролог на голямата драма, чието представяне бяха дошли да видят. Те ръкопляскаха, размахваха кърпички и според това, доколко са предани на основателя на капуцинския орден, викаха: Да живее Свети Франциск! или: Да живее Карачоло!

Трябва да кажем, че в Неапол Карачоло беше популярен почти толкова, колкото и Свети Франциск.

Дванадесетте лодки, с които бяха дошли капуцините, образуваха голям полукръг от кърмата до носа на „Минерва“, оставяйки голямо разстояние между себе си и кила на кораба.

Тогава Карачоло погледна бившия си моряк и като го видя все така твърдо решен, запита:

— Не се ли отказваш?

— Ни най-малко, господин адмирал! — отговори Еспозито.

— Не искаш ли да свалиш расото и кордона? Ще имаш повече изгледи за успех.

— Не, господин адмирал. Тъкмо монахът трябва да изпълни обета на моряка.

— Имаш ли да ми поръчаш нещо, в случай, че работата вземе лош обрат?

— В такъв случай, ваше превъзходителство, бих ви помолил да бъдете добър и наредите да се отслужи панихида за душата ми. Ония ми обещаха стотици панихиди, но аз ги познавам, господин адмирал. Умра ли, никой няма да си мръдне и пръста, за да ме измъкне от чистилището.

— Ще наредя да ти отслужат не една, а десет панихиди.

— Обещавате ли?

— Адмиралска дума!

— Стига ми. Да не забравя, господин адмирал, наредете да ги отслужат, ако обичате — смятам, че за вас това е безразлично, — не за Еспозито, а за Фра Пачифико — в Неапол има толкова Еспости, та някой може да ми глътне панихидите и Господ няма да разбере за кого става дума.

— Фра Пачифико ли се наричаш сега?

— Да, господин адмирал, сам си избрах тази спирачка против някогашния си нрав.

— А не се ли страхуваш, че под това ново име Господ, който не е имал още време да те оцени, няма да те познае?

— Тогава, господин адмирал, Свети Франциск, на когото ще прославя името, ще му посочи кой съм, защото ще умра с неговото расо и кордон.

— Да бъде, както искаш. Разчитай на панихидите във всеки случай.

— Ох, щом адмирал Карачоло казва: „ще направя“ — отвърна монахът, — работата е по-сигурна, отколкото ако друг някой кажеше „направих“. А сега съм на заповедите ви, господин адмирал.

Карачоло видя, че е време.

— Внимание! — извика той така, че го чуха не само из целия кораб, но и по целия плаж.

След това боцманът даде със сребърната си свирка продължителен, трепетлив сигнал.

Последните му звуци още не бяха заглъхнали, когато Фра Пачифико, без да се омотае в расото, се прехвърли от вантите на десния борд към левия, за да отиде срещу зрителите, и с ловкост, доказваща, че монашеското послушничество не му е отнело ни най-малко моряшката пъргавина, стигна до големия марс, плъзна се през отвора му, хвърли се през малкия марс, без да се спре на него, полетя към малката мачта и въодушевен от насърчителните викове, изпращани отвред към монаха, летящ сред корабпите въжета, стигна до най-горното ветрило — по-високо, отколкото бе обещал — веднага, без колебание, извика само:

— Свети Франциск да ми е на помощ! — и се хвърли в морето.

Безкраен вик се понесе от всички уста. Зрелището, което за мнозина от събраните обещаваше да бъде само смешно, придоби изведнъж величието, присъщо на всяка постъпка, изпълнена смело от човек, излагащ с нея живота си на риск. Затова този вик, смесица от ужас, любопитство и възхищение, бе последван от тревожна тишина, когато всички очакваха появата на плувеца и трепереха да не би и той, като Шилеровия плувец, да остане под водата.

Три секунди, които се сториха на зрителите три века, изминаха, без тази тишина да се наруши. След това вълната, още не-успокоена от падането на Фра Пачифико, се разтвори отново, за да даде път на обръснатата глава на монаха, който извика веднага с благодарност и възхвала:

— Да живее Свети Франциск!

Щом видяха, че се подава от водата, четиримата гребци го настигнаха с едновременно гребане. Двамата свободни мъже го изтеглиха тържествено от морето. Капуцините в лодките запяха едногласно. Те Deum laudamus141, моряците от екипажа на „Минерва“ извикаха трикратно ура, а зрителите от вълнолома, кея и прозорците ръкопляскаха с неистовото увлечение, което придружава в Неапол всяка победа и взема фантастични размери, когато с нея се решава някакъв религиозен спор в полза на прочута мадона или прославен светец.