Сан Феличе

XXXVIIIАНДРЮ БЕЙКЪР

Всички чувства на Луиза се бяха съсредоточили в погледа й, втренчен в очите на Салвато, който се съвземаше с усмивка, след като бе разбрал чии грижи му са помогнали.

Той отвори напълно очи и прошепна:

— Ах! Да умре човек така!

— Никакво умиране! — извика Луиза.

— Зная, че е по-добре да се живее така — продължи Салвато, — но…

Той въздъхна и тази въздишка духна косите на Луиза и облъхна лицето й с жаркия дъх на сироко.

Тя разтърси глава, сякаш искаше да отстрани магнетизма на пламенната въздишка, настани главата на ранения върху възглавницата и седна в креслото до нея; после се обърна към Микеле, за да отговори със закъснение на въпроса му:

— Не, за щастие нямам нужда, но влез все пак да видиш колко се е поправил нашият болен.

Микеле се приближи на пръсти, сякаш се страхуваше да не събуди някого.

— Наистина изглежда по-добре, отколкото когато го оставихме с Нано.

— Приятелю — обърна се Сан Феличе към ранения, — това е момъкът, който ни помогна да ви спасим през нощта, когато щяха да ви убият.

— О, познах го — отговори усмихнато Салвато, — той чукаше билките на оная жена. И нея не съм видял оттогава.

— Той идва да ви види, защото се грижи за вас като всички ни, но не го пуснахме да влезе.

— А пък аз не се обидих от това — намеси се Микеле, — не съм докачлив.

Салвато се усмихна и му подаде ръка.

Микеле я пое и започна да я разглежда.

— Виж, сестрице — каза той, — човек би рекъл: женска ръка, а като си помислиш, че е цапнала както трябва оня бекайо! Нали вие го цапнахте със сабята?

Салвато се усмихна.

Микеле се огледа наоколо.

— Какво търсиш? — попита Луиза.

— Търся сабята, след като видях ръката — трябва да е чудесно оръжие.

— Такова нещо ли ще ти трябва, когато станеш полковник? — запита със смях Луиза.

— Полковник ли ще става синьор Микеле? — запита Салвато.

— О, сега вече непременно ще стана! — отвърна ладзаронето.

— Защо сега вече? — учуди се Луиза.

— Защото ми бе предсказано от старата Нино, а всичко, което предсказа на тебе, се сбъдна.

— Микеле! — промълви младата жена.

— Ами да! Не ти ли предсказа, че един красив младеж слиза от Паузилипе и е заплашен от голяма опасност, защото го дебнат шест души, а за тебе ще е щастие, ако го убият, тъй като иначе ще се влюбиш в него и тази любов ще стане причина за смъртта ти?

— Микеле! Микеле! — извика младата жена, отдръпвайки креслото, докато Джованина подаваше бледото си лице иззад червената завеса на прозореца.

Раненият погледна внимателно Микеле и Луиза.

— Какво? — запита той. — Предсказали са ви, че ще стана причина за смъртта ви?

— Точно така! — потвърди Микеле.

— И макар че не ме познавахте и следователно нямаше защо да се грижите за мене, не оставихте полицаите да си свършат работата?

— Как не! — отговори Микеле вместо Луиза. — Щом чу изстрелите и дрънкането на сабите, щом видя, че аз, който съм мъж, и то безстрашен мъж, не посмях да ви се притека на помощ, като разбрах, че имате работа с полицаите на кралицата, тя извика: „Тогава остава аз да го спася!“ и се втурна в градината. Да бяхте я видели, ваше превъзходителство! Не тичаше, а хвърчеше!

— О, Микеле! Микеле!

— Не беше ли така, сестрице? Не каза ли такова нещо?

— Но защо трябва ти да го повтарящ? — извика Луиза и закри с две ръце лицето си.

Салвато протегна ръка и разедини двете ръце, с които Луиза бе закрила своето пламнало от срам лице и просълзените си очи.

— Защо плачете? — попита той. — Съжалявате, че сте ме спасили?

— Не, просто се срамувам от думите на този момък. Наричат го Лудия Микеле и той наистина заслужава прякора си.

После се обърна към камериерката:

— Сгреших, Нина, когато те смъмрих, задето не си го пуснала да влезе. Добре си сторила, че не си го пуснала.

— Ех, сестрице, сестрице, не постъпваш добре — каза ладзаронето. — И не говориш от сърце.

— Ръката ви! Дайте си ръката, Луиза! — помоли раненият.

Съвсем отпаднала, сломена от толкова различни вълнения, младата жена облегна глава на гърба на креслото, затвори очи и отпусна разтрепераната си ръка в ръката на Салвато. Той я сграбчи нетърпеливо; Луиза въздъхна; въздишката й потвърждаваше всичко казано от ладзаронето.

Микеле гледаше тази сцена, от която не разбираше нищо, докато Джованина, права, със стиснати ръце и втренчен поглед, напомняща статуя на ревността, разбираше всичко много добре.

— Бъди спокоен, момко — каза весело Салвато, — аз ще ти дам полковническа сабя. Не същата, с която накълцах ония хубостници, нападателите, защото те я взеха, а друга, също така добра.

— Чудесно — отговори Микеле, — липсва ми само свидетелство, пагони, униформа и кон.

После се обърна към камериерката:

— Не чуваш ли Нина? Звъни се така, че ще счупят звънеца.

Нина сякаш се събуди.

— Звъни ли се? — попита тя. — Къде?

— Сигурно на вратата.

— Да — добави Луиза, — на входната врата.

И добави тихо към Салвато:

— Не е мъжът ми. Той се прибира всякога през градинската врата. Тичай! — обърна се тя към Нина. — За никого не съм в къщи, чуваш ли?

— Сестрицата не е в къщи, чу ли, Нина? — повтори Микеле.

Нина излезе, без да отговори.

Луиза се приближи към ранения, без да разбира защо. Тя се чувстваше по-добре от приказките на бъбривия Микеле, отколкото под погледа на безмълвната Нина. Но, повтаряме, това чувство беше подсъзнателно, неподозиращо добрите чувства на млечния брат, нито лошото настроение на камериерката.

След пет минути Нина се върна и се приближи тайнствено към господарката си.

— Синьора — каза тихо тя, — синьор Андрю Бейкър иска да поговори с вас.

— Не му ли каза, че не съм вкъщи? — възрази Луиза достатъчно високо, за да може Салвато да чуе поне отговора й, ако не бе чул искането.

— Не се реших, синьора — продължи все така тихо Нина, — първо, защото зная, че той е ваш банкер, и второ, защото каза, че идвал по важна работа.

— Важните работи се уреждат със съпруга ми, не с мене.

— Вярно е, синьора — продължи Нина със същия тон, — но аз се страхувах да не би да дойде, когато синьор рицарят си е в къщи и да му каже, че синьората не е била у дома, когато е идвал първия път, и тъй като синьората не умее да лъже, помислих, че ще бъде по-добре да го приеме.

— Така ли помислихте?… — запита Луиза и я изгледа. Нина наведе глава.

— Ако съм сбъркала, синьора, има още време, но много ще огорчим горкия момък!

— Да — отвърна Луиза след кратък размисъл, — по-добре ще бъде наистина да го приема. Добре си постъпила, мила.

После се обърна към Салвато, който се бе отдръпнал, щом забеляза, че Джованина говори шепнешком на господарката си:

— След минутка ще се върна — каза тя. — Бъдете спокоен, разговорът няма да трае дълго.

Двамата млади си стиснаха усмихнато ръцете, Луиза стана и излезе. Щом вратата след нея се затвори, Салвато затвори очи, както правеше винаги, когато младата жена не беше в стаята. Като помисли, че болният иска да поспи, Микеле се приближи към Нина.

— Кой беше наистина? — попита полугласно той с просто-душното любопитство на полудив човек, който не познава светските обичаи.

Разговаряла шепнешком с господарката си, Нина повиши глас с половин тон, така че Салвато, който не бе чул какво беше казала на господарката си, да чуе сега какво ще каже на Микеле.

— Онзи, богатият елегантен млад банкер — обясни тя, — нали го знаеш?

— Я гледай! — възрази Микеле. — Отгде ще познавам аз банкери?

— Какво? Нима не познаваш синьор Андрю Бейкър?

— Кой е този синьор Андрю Бейкър?

— Не го ли помниш? Хубавият рус момък, немец ли, англичанин ли, не знам точно, който ухажваше синьората, преди тя да се омъжи за рицаря.

— Ах, да! У когото е вложено цялото й състояние, той ли?

— Същият — досети се най-после.

— Чудесно. Когато стана полковник с пагони и със сабята, обещана ми от синьор Салвато, ще ми липсва само кон като на синьор Андрю Бейкър, за да бъда напълно екипиран.

Нина не каза нищо. Докато говореше, тя не отделяше поглед от ранения и по неуловимото трепване на лицето му разбираше, че макар и да се преструва на заспал, не бе пропуснал нито дума от това, което бе казала на Микеле.

През това време Луиза беше вече в салона, където я чакаше гостът; в първия миг тя почти не позна Андрю Бейкър; той беше в дворцов костюм, обръснал бе дългите си руси бакенбарди, които носеше по английска мода, твърде противна на крал Фердинанд; на шията му имаше верижка с офицерския кръст на ордена Сан Джорджо Константиниано, а на фрака — значката му; беше с къси панталони и сабя.

По устните на Луиза пробягна лека усмивка. С какви намерения младият банкер беше дошъл да я посети в този дворцов костюм в единадесет и половина часа сутринта? Скоро щеше да узнае.

Нека побързаме да кажем впрочем, че Андрю Бейкър, англосаксонец по произход, беше очарователен двадесет и шест-двадесет и осем годишен момък, рус, свеж, румен, с четвъртита глава на сметкаджия, с издадена брадичка на упорит спекулант, с широка плоска длан на човек, свикнал да брои пари.

Много елегантен и обикновено безочлив, той се държеше малко неестествено в това облекло, с което не беше свикнал, но все пак носеше с такова удоволствие, че съвсем непреднамерено, дори почти случайно бе застанал пред огледалото, за да види как стоят кръстът и значката на ордена Сан Джорджо Константиниано на шията и на гърдите му.

— О, Господи! Колко сте блестящ, драги синьор Андреа! — каза Луиза, като го погледна за миг, докато той й се кланяше почтително. — Не се учудвам, че сте настояли да влезете, сигурно не за да ме видите, а за да ми доставите удоволствие аз да ви видя в целия ви блясък. Къде отивате в този вид? Защото предполагам, че не сте облекли дворцовия си костюм, за да ми направите едно делово посещение.

— Ако бих сметнал, синьора, че за вас е по-приятно да ме видите в този костюм, отколкото в обикновеното ми облекло, не бих чакал до днес, за да ви се представя в него. Не синьора, напротив: аз зная, че вие сте от ония умни жени, които избират всякога такива дрехи, каквито най-много им подхождат, но обръщат твърде малко внимание на облеклото на другите хора. Аз идвам, защото пожелах да дойда; но идвам в този костюм, защото така се стекоха обстоятелствата. Кралят благоволи да ме награди преди три дни с ордена Сан Джорджо Константиниано и ме покани на обяд днес в Казерта.

— Поканен сте от краля да обядвате днес в Казерта? — промълви учудено Луиза — едно учудване не особено ласкателно за младежа, който навярно смяташе, че има право да бъде поканен на трапезата на един крал, свикнал да се държи на улицата като същински ладзароне, а в двореца си като най-голям аристократ. — О, най-искрено ви поздравявам, синьор Андреа!

— С право се учудвате, синьора, на тази чест, оказана на един банкерски син — отвърна младежът, малко засегнат от начина, по който Луиза му изказа поздравленията си, — но не сте ли чували как Людовик XIV, колкото и голям аристократ да е бил, поканил веднъж на обяд във Версай банкера Самуел Бернар, с когото искал да сключи заем за двадесет и пет милиона франка? Изглежда, че и крал Фердинанд има не по-малка нужда от пари, отколкото прадядо му, крал Людовик XIV, а тъй като моят баща е неаполитанският Самуел Бернар, кралят кани сина му, Андрю Бейкър, на обяд в Казерта, версайския дворец на негово величество Фердинанд; и за да бъде сигурен, че двадесет и петте милиона няма да му се изплъзнат, окачи на шията на нищожеството, допуснато на трапезата му, този оглавник, с който смята да го завлече до касата.

— Остроумен сте, синьор Андреа, не за първи път забелязвам това, вярвайте ми. И можете да бъдете канен на трапезата на всички земни царе, ако остроумието стигаше за отваряне вратите на кралските дворци. Вие сравнихте баща си със Самуел Бернар, синьор Андреа. Като познавам безукорната му честност и щедрост в сделките, се съгласявам със сравнението. Самуел Бернар е бил човек с благородно сърце и не само при Людовик XIV, но и при Людовик XV е правил големи услуги на Франция. Но защо ме гледате така?

— Не ви гледам, синьора, възхищавам ви се.

— Защо?

— Защото мисля, че вие сте навярно единствената жена в Неапол, която знае кой е бил Самуел Бернар и умее да поздрави човек, който сам признава, че е дошъл в твърде смешно облекло да направи едно най-обикновено посещение.

— Трябва да ви се извиня ли, синьор Андреа? Готова съм.

— О, не, синьора, не! И насмешката дори се превръща във вашите уста в очарователен разговор, който и най-суетният мъж би желал да продължи дори за сметка на самолюбието си.

— Започвам да се чувствам наистина неудобно, синьор Андреа — отговори Луиза. — И за да се спася от това стеснение, ще побързам да ви запитам дали има нов път, който води за Казерта през Мерджелина.

— Няма. Но тъй като в Казерта трябва да бъда в два часа, аз реших, синьора, че ще имам време да поговоря с вас по един въпрос, свързан именно с това отиване в Казерта.

— О, драги синьор Андреа, не смятате, предполагам, да се възползвате от оказаното ви благоволение, за да ме назначите за придворна дама на кралицата? Предупреждавам ви, че бих отказала.

— Пазил ме Бог от такова нещо! Макар че съм предан служител на кралското семейство, готов да даде живота си — ще се изразя като банкер: повече от живота си, готов да даде парите си за него! — аз зная, че има невинни души, които трябва да стоят далеко от местата, където човек диша една специална атмосфера… както този, който иска да запази здравето си, трябва да бяга от злотворните изпарения на Понтийските блата и на езерото Аняно. Но златото не се поддава на повреда и може да се появи там, където не би се показал лесно потъмняващият кристал. Нашата фирма, синьора, сключва важна сделка с краля. Кралят ни прави честта да заеме от нас двадесет и пет милиона франка срещу английска гаранция — това е сигурно вло-жение, което може да ни донесе седем до осем вместо четири-пет на сто. Вие синьора, имате на влог у нас половин милион. Тъй като отвред ще побързат да ни искат купони от този заем, в който нашата фирма участва лично с осем милиона, дойдох да ви запитам, още преди да се е разчуло за сделката, дали ще искате да участвате в нея.

— Драги синьор Бейкър, аз съм ви безкрайно признателна за предложението — отговори Луиза, — но вие знаете, че с деловите, особено с паричните въпроси не се занимавам аз, а рицарят, а по това време, както знаете, той навярно разговаря, застанал на стълбата си, с негово кралско височество Калабрийския принц. Така че ако желаете да се срещнете с него, би трябвало да го потърсите в дворцовата библиотека, а не тук. Освен това вашият официален костюм подхожда много повече за явяване пред престолонаследника, отколкото пред мене.

— Жестока сте, синьора, към човек, който има толкова рядко възможност да ви изкаже почитанията си и затова използва така нескромно случая, който му се предоставя.

— Нима рицарят не ви е казал, синьор Бейкър — възрази наивно Луиза, — че обикновено приемаме в четвъртък от шест до десет часа вечерта? Ако е забравил, бързам да ви съобщя това вместо него, а ако сте го забравили — припомням ви го.

— О, синьора, синьора! — промълви Андрю. — Вие бихте могли да направите, ако желаете, толкова щастлив един човек, който ви обича, а е принуден само да ви обожава.

Луиза го погледна с големите си черни очи, бистри и спокойни като нигритски198 диамант; после пристъпи към него и му подаде ръка.

— Синьор Бейкър — каза тя, — вие ми оказахте някога честта да поискате ръката на Луиза Молина, протегната сега от синьора Сан Феличе. Ако бих ви позволила днес да я стиснете на каквото и да е друго основание освен от приятелство, това би означавало, че сте се заблудили в избора си и сте се спрели на жена, недостойна за вас. Рицаря, който е три пъти по-възрастен от мене и има двойно повече години от вас, аз предпочетох не поради някакво мимолетно увлечение: към него аз изпитвам дълбока синовна признателност, за мене той е и днес това, което е бил преди две години. Бъдете и вие такъв, какъвто рицарят, който много ви уважава, ви предложи да бъдете, и докажете, че сте достоен за това приятелство, като не ми припомняте никога, че съм била принудена да нараня със своя отказ, в който няма нищо оскърбително, едно благородно сърце, дето не трябва да има място нито за злопаметност, нито за надежда.

И завърши със сдържан реверанс:

— Рицарят ще има честта да намине при синьор Бейкър, вашия баща, за да му даде отговора си.

— Ако не позволявате нито да ви обичат, нито да ви обожават — отговори младият мъж, — не можете да попречите поне да ви се възхищават.

Той се поклони най-почтително и си тръгна, сподавяйки въздишката си.

Без да помисли в младежката си искреност, че с постъпките си може би опровергава току-що проповядваната нравственост, щом чу, че входната врата се затвори след Андрю Бейкър и колата му потегли, Луиза изтича по коридора и влезе отново в стаята на ранения с бързината и лекотата на птица, която се връща в своето гнездо. Първият човек, когото погледът й потърси още докато влизаше в стаята, беше, разбира се, Салвато. Той лежеше страшно пребледнял, със затворени очи, а лицето му, неподвижно като мрамор, изразяваше дълбоко страдание.

Луиза се изплаши, изтича към него, но той не отвори очи при приближаването й, както правеше винаги.

— Спите ли, приятелю — запита тя на френски, явно разтревожена, — или ви е прилошало?

— Не спя, нито ми е прилошало. Успокойте се, мадам — отговори Салвато, като полуотвори очи, но без да я погледне.

— Мадам? — повтори изненадано Луиза. — Мадам?

— Само страдам — продължи болният.

— От какво?

— От раната.

— Мамите ме, приятелю… О, аз изучих изражението на лицето ви през трите дни на най-тежките страдания! Не, вие не страдате от раната си, страдате от някаква душевна мъка.

Салвато поклати отрицателно глава.

— Кажете ми веднага каква е тя! — извика Луиза. — Искам да ми кажете!

— Искате да ви кажа ли — запита Салвато. — Запомнете добре. Искате?

— Да, и имам право да искам. Нали докторът ми поръча да ви пазя от всякакви вълнения.

— Добре, щом искате — каза Салвато, като я погледна втренчено. — Ревнувам.

— Ревнувате ли? Кого, боже мой? — запита Луиза.

— Вас.

— Мене! — извика тя, без дори а й мине през ум този път да се разсърди. — Защо? За какво? По какъв повод? Човек ревнува по някакъв повод.

— Защо стояхте половин час далеко оттук, когато щяхте да отсъствате само няколко минути? И какъв ви е този господин Бейкър, който има право да ми отнема половин час от присъствието ви?

Лицето на младата жена се озари от спокойна радост; и Салвато й признаваше любовта си, но без да изрече нито една любовна дума; тя склони глава към него така, че косите й почти докоснаха лицето на ранения, облъхнат от дъха и обгърнат от погледа й.

— Дете! — промълви тя с гальовност, бликнала от глъбините на сърцето. — Кой е? За какво е дошъл? Защо стоя толкова време? Веднага ще ви кажа.

— Не, не, не — прошепна раненият, — не, няма нужда вече да ми казвате. Благодаря, благодаря!

— За какво ми благодарите? Защо ми благодарите?

— Защото погледът ви каза всичко, скъпа ми Луиза. Дайте ръката си! Дайте я!

Луиза му подаде ръката си; той я притисна с болка до устните си, а една сълза се плъзна по нея като прозрачен бисер.

Този човек, твърд като бронз, бе заплакал.

Без да съзнава какво прави, Луиза вдигна ръка до устните си и глътна сълзата. Това беше магията на непреодолимата неуловима любов, предсказана от врачката Нано.