Сан Феличе

LXXПОДЗЕМИЕТО

Карачоло бе казал истината. За английската политика беше важно изгонените от столицата си Фердинанд и Каролина да избягат в Сицилия, където не ще могат вече да очакват нищо от войската и поданиците си, а ще трябвала се надяват само на английските кораби и моряци.

Ето защо Нелсън, сър Уилям и Ема Лайона увещаваха кралицата да избягат, както я подтикваха впрочем настойчиво и собствените й страхове. Кралицата знаете, че толкова много я мразят, та ако избухне републикански бунт, беше сигурна, че колкото съпругът й ще бъде защитаван от настроението на народа, толкова същият този народ ще се отдръпне, за да я остави изложена на затвор и дори смърт! Призракът на сестра й Мария-Антоанета, хванала главата си за побелялата за една нощ коса, беше денонощно пред нея.

А десет дни след завръщането на краля, с други думи, на 18 декември кралицата беше на тайно съвещание в спалнята си с Ектън и Ема Лайона. Беше осем часа вечерта. Ужасен вятър блъскаше с уплашено крило прозорците на кралския дворец, а морето се разбиваше е трясък в арагонските кули на Кастело Нуово. Стаята беше осветена само от една лампа, хвърляща светлина върху един план на двореца, където кралицата и Ектън търсеха нетърпеливо една подробност, която не можеха да намерят.

В един ъгъл на стаята можеше да се различи в полумрака неподвижна и безгласна сянка, която — невъзмутима като статуя — очакваше навярно заповед и беше готова да я изпълни.

Кралицата направи нетърпеливо движение.

— Обаче този таен ход съществува — каза тя. — Уверена съм, при все че отдавна вече не се използва.

— И ваше величество смята, че този таен ход й е необходим?

— Безусловно необходим! — отговори кралицата. — Според преданието той излиза до военното пристанище и само през този ход ще можем да пренесем на английските кораби скъпоценностите, златото и скъпите художествени предмети, които искаме да вземем със себе си. Ако народът се досети за нашето заминаване и ако ни види, че отнасяме дори един сандък на „Вангард“, ще избухне бунт и не ще бъде възможно да заминем. Затова е безусловно необходимо да намерим този ход.

И кралицата се зае отново да търси упорито с лупа чертичките с молив, отбелязващи подземието, в което тя влагаше всичките си надежди.

Като виждаше загрижеността на кралицата, Ектън вдигна глава, потърси с поглед сянката, за която споменахме, и повика:

— Дик!

Младежът трепна, сякаш не очакваше да го повикат и главно сякаш мисълта му, пълен господар на тялото, го бе отнесла на хиляди мили от мястото, където той се намираше физически.

— Синьоре!

— Знаете ли за какво става дума, Дик?

— Ни най-малко, синьоре.

— А при това сте тук почти от половин час, господине — каза някак нетърпеливо кралицата.

— Вярно е, ваше величество.

— Тогава трябва да сте чули какво говорехме и да знаете какво търсим.

— Синьор Ектън не ми каза, мадам, че ми е позволено да слушам. Затова нищо не съм чул.

— Сър Джон — каза малко неуверено кралицата, — вие имате един безценен служител.

— Затова и казах на ваше величество колко държа на него.

След това се обърна към младежа, когото вече видяхме да изпълнява така разумно и безучастно заповедите на господаря си през нощта, когато Ферари бе паднал и загубил съзнание:

— Елате, Дик — каза той.

— Ето ме, синьоре — отговори младежът, като се приближи.

— Мисля, че сте донякъде архитект?

— Учил съм наистина две години архитектура.

— Добре тогава, погледнете и търсете. Може би ще откриете това, което ние не намираме. В подземието трябва да има някакъв таен ход, който води от сградата на двореца до военното пристанище.

Ектън се отстрани от масата, за да отстъпи мястото си на своя секретар. Младежът се наведе над плана; и веднага се изправи.

— Мисля, че е безполезно да се търси — каза той.

— Защо?

— Ако архитектът е оставил таен ход в основите на двореца, той, разбира се, не го е отбелязал върху плана.

— Защо? — запита кралицата с обичайното си нетърпение.

— Но, мадам, щом бъде отбелязан върху плана, ходът вече няма да е таен, тъй като ще бъде известен на всички, които биха видели плана.

Кралицата се разсмя.

— Знаете ли, генерале, че това, което казва вашият секретар, е твърде логично.

— Толкова логично, та даже ме е срам, че сам не се сетих — отговори Ектън.

— Добре тогава, мистър Дик — обади се Ема Лайона, — помотаете ни да намерим това подземие. Щом го открием, аз съм готова, като някоя героиня на Ан Редклиф, да отида да го изследвам и да дам на кралицата доклад за изследването си.

Преди да отговори, Ричард погледна генерал Ектън, за да му поиска сякаш разрешение.

— Говорете, Дик, говорете — каза генералът. — Кралицата разрешава, а аз имам пълно доверие в разума и дискретността ви.

Дик се поклони едва доловимо.

— Мисля — каза той, — че би трябвало да се изследва цялата част на дворцовите основи, която гледа към залива. Колкото и добре да е прикрита една врата, невъзможно е да не се забележи някаква следа от нея.

— Тогава трябва да чакаме до утре — отвърна кралицата, — а това означава една загубена нощ.

Дик се приближи до прозореца.

— Защо, мадам? — запита той. — Облачно е, но има пълнолуние. При всяка поява на луната между два облака ще бъде достатъчно светло за оглеждане. Ще ми трябва да зная само паролата, за да мога да се движа свободно в зоната на пристанището.

— Това е много просто — каза Ектън. — Ще отидем заедно при коменданта на двореца и той не само ще ви каже паролата, но ще предупреди караула да не ви обръща внимание и да ви остави да си гледате спокойно работата.

— Тогава, господин генерал, както каза нейно величество, да не губим време.

— Вървете, генерале — заповяда кралицата. — А вие, господине, се постарайте да оправдаете доброто мнение, което имаме за вас.

— Ще се постарая, мадам — отговори младежът.

И като се поклони почтително, излезе подир генерал-капитана. След десет минути Ектън се върна сам.

— И така?

— И така — отговори министърът — копоят тръгна и много ще се изненадам, ако се върне, както казва ваше величество, без да е намерил нищо из шубрака.

И наистина, снабден с паролата, препоръчан от дежурния офицер на караулите, Дик започна изследванията си и в един ъгъл на зида откри ръждясала и покрита с паяжини врата с кръстосани железни решетки, пред която хората минаваха с привидно безгрижие, без да й обръщат внимание. Убеден, че е намерил единия изход на тайния проход, Дик се зае да открие другия.

Върна се в двореца, осведоми се кой е най-старият служител от многобройната прислуга, сновяща из долните помещения, и узна, че бил бащата на интенданта, който изпълнявал същата длъжност в продължение на четиридесет години и я отстъпил преди двадесет години на сина си. Старецът бил на осемдесет и две години и бил постъпил на служба при Карло III, който го довел със себе си от Испания в годината, когато се възкачил на престола.

Дик поиска да го заведат при домакина.

Намери цялото семейство на трапезата. То се състоеше от дванадесет души. Старецът беше дънерът, останалите — клоните. Имаше двама сина, две снахи и седем внуци и правнуци. Един от двамата сина беше сегашният кралски интендант; другият беше дворцов ключар. Бащата беше красив старец, сух, изправен, още як и не загубил ни най-малко разума си.

Дик влезе и заговори на испански:

— Кралицата ви вика — каза той.

Старецът трепна: след заминаването на Карло III, c други думи, отпреди четиридесет години, никой не му бе говорил на родния му език.

— Кралицата ли ме вика? — отговори учудено той на неаполитанско наречие.

Всички насядали около трапезата станаха изведнъж, отскочили сякаш на пружина.

— Кралицата ви вика — повтори Дик.

— Мен?

— Вас.

— Убеден ли е ваше превъзходителство, че не се мами?

— Убеден съм.

— Кога трябва да се явя?

— Веднага.

— Но аз не мога да се явя така пред нейно величество.

— Тя ви вика, както сте.

— Но, ваше превъзходителство…

— Кралицата чака.

Старецът стана, по-скоро разтревожен, отколкото поласкан от поканата, и погледна неспокойно синовете си.

— Кажете на вашия син, ключаря, да не си ляга — продължи Дик пак на испански. — Кралицата навярно ще има нужда от него тази нощ.

Старецът предаде на сина си това нареждане на неаполитански.

— Готов ли сте? — попита Дик.

— На разположение съм на ваше превъзходителство — отговори старецът.

И с почти същата бърза, само че малко по-тежка стъпка от тази на водача той се изкачи по задните стълби, откъдето Дик бе намерил за уместно да мине, и продължи по коридорите.

Лакеите бяха видели, че младежът излиза от стаята на кралицата заедно с генерал-капитана, и станаха, за да съобщят за завръщането му; но той им направи знак да не се тревожат и почука тихичко на вратата.

— Влезте — чу се повелителният глас на Каролина, която се досети, че само Дик е проявил дискретността да не иска да съобщят за идването му.

Ектън тръгна да отвори; но не бе направил и две стъпки, когато Дик бутна вратата и влезе, като остави стареца в преддверието.

— И така, какво намерихте, господине? — попита кралицата.

— Това, което ваше величество търси — така поне се надявам.

— Намерихте ли подземието?

— Намерих една от вратите му и се надявам, че съм довел пред ваше величество човека, който ще намери другата.

— Човекът, който ще намери другата ли?

— Бившият интендант на крал Карло III, един осемдесет и две годишен старец.

— Разпитахте ли го?

— Не смятах, че имам това право, мадам, и оставих тази грижа на ваше величество.

— Къде е този човек?

— Отвън — промълви секретарят и посочи вратата.

— Да влезе.

Дик отиде до вратата.

— Влезте — каза той.

Старецът влезе.

— Ах, вие ли сте, Пахеко? — каза кралицата, която го позна, защото той беше служил при нея петнадесет-двадесет години. — Не знаех, че сте още на този свят. Много се радвам да ви видя жив и здрав.

Старецът се поклони.

— Именно поради напредналата си възраст можете да ми направите една услуга.

— На разположение съм на ваше величество.

— По времето на покойния крал Карло III — Бог да го прости! — трябва да сте знаели или да сте чували за някакъв таен ход от подземието на двореца към залива или военното пристанище.

Старецът вдигна ръка към челото си.

— Припомням си наистина нещо подобно — каза той.

— Постарайте се да си припомните по-добре, Пахеко! Днес ни е нужно да намерим този ход.

Старецът поклати глава; кралицата махна нетърпеливо с ръка.

— Ех, не сме вече млади — промълви Пахеко. — На осемдесет и две години паметта ни напуска. Позволявате ли да запитам синовете си?

— Какви са синовете ви? — попита кралицата.

— По-големият, ваше величество, вече петдесетгодишен, ме замести като интендант. Другият, четиридесет и осем годишен, е ключар.

— Ключар ли казахте?

— Да, ваше величество, и е на вашите услуга, ако може да ви бъде полезен.

— Ключар! Чувате ли, ваше величество? — каза Дик. — За да се отвори вратата, ще ни трябва ключар.

— Добре — отговори кралицата. — Идете да попитате синовете си, но само синовете си, не и жените.

— Бог да пази ваше величество — каза старецът и се поклони преди да тръгне.

— Идете с този човек, господин Дик — заповяда кралицата, — и се върнете колкото е възможно по-скоро, за да ми съобщите резултата от разговора.

Дик се поклони и излезе след Пахеко.

След четвърт час се върна.

— Тайният ход е намерен — съобщи той — и ключарят чака заповед от ваше величество, за да отвори вратата.

— Генерале — каза кралицата, — в лицето на господин Ричард вие имате един безценен човек, когото навярно ще ви поискам някой ден.

— В този ден, мадам, ще бъдат изпълнени най-скъпи те на ваше величество и мои желания. Какво заповядва междувременно ваше величество?

— Ела — обърна се кралицата към Ема Лайона, — има неща, които човек трябва да види със собствените си очи.