Сан Феличе

VIПРАТЕНИКЪТ ОТ РИМ

Да видим следователно какви са тия петима мъже, от които Николино, с жизнерадостната си насмешливост, изпрати трима на въжето и двама на гилотината, без да пощади и себе си — предсказание, което впрочем щеше да се изпълни за четиримата.

Този, когото представихме сам, седнал облакътен на каменната маса и потънал в размишления, лекарят Доменико Чирило, беше Плутархов образ; един от най-силните представители на древния свят, живели някога на неаполитанска земя. Той не принадлежеше нито към страната, нито към времето, където беше попаднал, и имаше почти всички качества, от които само едно стигаше, за да превъзхожда другите хора.

Роден беше през 1734 година — когато Карло III бе стъпил на престола — в селцето Грумо в Тера ди Лаборе. Родът му е бил винаги прочут с именити лекари, учени, естественици и безукорно честни съдии. Още преди да навърши двадесет години, той се явява на конкурс за катедра по ботаника и я получава. След това пътува във Франция, сприятелява се с Ноле, Бюфон, Д’Аламбер, Дидро, Франклин50 и ако — според собствените му признания — не обичал толкова майка си, щял да се откаже от истинската си родина, за да остане в тази, която сърцето му бе избрало.

Когато се завърнал в Неапол, той продължил образованието си и станал един от първите лекари на своето време; но сега беше познат предимно като лекар на бедните, защото, казваше той, за истинския християнин науката трябва да бъде не източник за печалби, а средство за подпомагане на тези, които са в нищета; така, ако се случеше да го повикат едновременно при някой богат гражданин и при някой беден ладзароне, той отиваше първо при бедняка, комуто помагаше най-напред със знанията си, докато е в опасност, а след това, когато болният започваше да оздравява, го подкрепяше и парично. Въпреки това или поточно поради това дворът гледаше на него с лошо око през 1791 година, когато страхът от революционните принципи и омразата към Франция настроиха Фердинанд и Каролина против всички разумни и благородни неаполитанци.

Оттогава той беше почти в немилост и като не виждаше за своята нещастна страна друга надежда освен една революция, извършена с помощта на французите, които обичаше почти наравно със собствената си майка и родина, се бе включил — с философската решителност на своята душа и ведрата, кротка упоритост на характера си — в един заговор, целещ да замени мрачната, брутална тирания на Бурбоните с разумната братска власт на Франция. Той не се самоизмамваше — знаеше, че залага главата си, но спокойно, без пресилено въодушевление, упорстваше в своето намерение въпреки всички опасности, както би упорствал, излагайки собствения си живот, да лекува едно население, заболяло от холера или тиф. Другарите му, по-млади и по-буйни от него, изпитваха при всички случаи необикновена почит към неговите мнения; той беше нишката, която ги водеше през лабиринта, светилникът, който следваха в мрачината; а тъжната му усмивка пред опасността, нежното умиление, с което говореше за избраниците, удостоени с щастието да умират за човечеството, упражняваха върху тяхното съзнание въздействието, приписано от Вергилий на звездата, отредена да разпръсва тъмнината и ужасите на мрака и да ги заменя с покровителствената, благотворна тишина на нощта.

Еторе Карафа — граф Ди Руво и херцог Д’Андриа, — същият, който се бе намесил в разговора, за да поръчителства за неизменната воля и студената смелост на човека, когото очакваха, беше един от ония атлети, които бог е създал за политически борби, с други думи, един Дантон аристрократ, с безстрашно сърце, неумолима душа и безмерно честолюбие. Той обичаше по инстинкт трудните начинания, тичаше към опасността така, както други биха бягали от нея, не искаше и да знае за средствата, стига само да достигне целта. Силен в живота, той се оказа още по-силен в смъртта; с една дума, това беше един от ония мощни лостове, които провидението, покровител на народите, дава в ръцете им, за да се освободят. Той беше потомък на именития херцогски род Д’Андриа, а сам имаше титлата граф Ди Руво; но презираше и нея, и ония свои прадеди, които не бяха успели да спечелят признателността на историята с такива качества, с каквито той се стремеше да я спечели, като повтаряше безспир, че робски народ няма благородници. Въодушевил се бе още от първия полъхна революционните идеи, дошли в Неапол заедно с Латуш-Тревил51, втурнал се бе с обичайното си безстрашие по опасния революционен път, и макар че беше задължен по силата на положението си да се явява в двора, бе станал най-пламенен апостол, най-усърден разпространител на новите идеи; навсякъде, където се говореше за свобода, като магия се появяваше веднага и Еторе Карафа. Затова още през 1793 година бе арестуван с първите патриоти, посочен от държавната хунта, и бе откаран в замъка Сан Елме; там бе влязъл във връзка с мнозина млади офицери от охраната на крепостта.

Пламенното му слово им вдъхна любов към републиката; скоро ги свърза такова приятелство, че пред опасността да бъде осъден на смърт той не се поколеба да им поиска помощ, за да избяга. Тогава в тези благородни сърца се поведе борба; едни казваха, че човек не трябва да измени на своя дълг, дори от любов към свободата, а тъй като те бяха натоварени с охраната на замъка, биха извършили престъпление, ако съдействат за бягството на един затворник, макар този затворник да им е приятел или дори брат. Други, напротив, настояваха, че за свободата и за спасението на нейните защитници един патриот трябва да пожертва всичко, включително и честта си.

Най-после един млад лейтенант от сицилианския град Кастелджироне, по-пламенен патриот от другите, се съгласи не само да стане съучастник, но и да придружи графа в бягството му; в това бягство и на двамата помогна дъщерята на един офицер от гарнизона, влюбена в Еторе; тя му достави въже, за да се спусне от горния етаж на затвора, докато младият сицилианец го чакаше долу.

Бягството мина благополучно; но бегълците нямаха еднаква съдба; сицилианецът бе заловен, осъден на смърт и по благоволение на Фердинанд помилван, като смъртната присъда бе заменена с доживотен затвор в ужасната фавинянска тъмница.

Еторе се укри в дома на свой приятел в Портичи; оттам по пътеки, познати само на планинците, се измъкна от кралството, отиде в Милано, намери там французите и се сприятели с тях като последовател на принципите им. Те от своя страна оцениха неговата пламенна душа, неукротимо сърце и желязна воля. Прекрасният характер на Шанпионе се стори на италианеца изваян по образа на фокиевци52 и филопоменовци53; той се причисли към неговия щаб без определена длъжност и когато след падането на Пий VI и провъзгласяването на римската република френският генерал отиде в Рим, Еторе го придружи; тогава, дошъл толкова близо до Неапол и не загубил надежда да предизвика там революционно движение, той се върна в кралството по същия път, по който бе избягал, и — не вече като проскрипт, а като заговорник — отиде да поиска убежище у същия приятел, при когото се бе укрил по-рано, у споменатия вече от нас Габриел Мантоне; от неговия дом бе писал на Шанпионе, че смята Неапол узрял за бунт и моли да му изпратят сигурен, спокоен и хладнокръвен мъж, който да прецени сам настроенията и положението: този именно пратеник очакваха сега.

Габриел Мантоне, у когото Еторе Карафа се бе приютил и го бе увлякъл без усилие в борбата за свобода, беше като самия Еторе тридесет и четири-пет годишен савоец, както личеше от името му; той обладаваше херкулесовска сила и съответна воля; притежаваше смелото красноречие и разумната сърдечност, от които при изключителни обстоятелства бликват неповторими слова, изпълващи с трепет историята, задължена да ги изпише. Това не му пречете обаче в ежедневието да измисля забавни вицове, които не достигат до потомството, но се харесват на съвременниците. Постъпил в неаполитанската артилерия през 1784 година, той бе произведен в младши лейтенант в 1787, преместен бе в 1789 като лейтенант в артилерийския полк на кралицата, повишен бе в 1794 в чин старши лейтенант и най-после, в началото на 1798, бе станал капитан, командир на полка си и адютант на генерал Фонсека.

Онзи от тримата конспиратори, когото нарекохме Скипани, беше калабриец. Неговите отличителни черти бяха вярност и храброст; сигурен изпълнител, щом е под заповедите на двама гениални вождове като Мантоне и Еторе Карафа; изоставен на себе си, той ставаше опасен поради прекалената си дързост и прекаленото си родолюбие. Беше бойна машина, която нанася сигурни и страшни удари при условие, че се движи от ловки машинисти.

Що се отнася до Николино, останал като най-млад от всички на пост край прозореца, за да наблюдава носа Паузилипе, той бе красив двадесетинагодишен благородник, племенник на същия Франческо Карачоло, който командваше, както видяхме, галерата на кралицата и отказа да присъства на вечерята, а отклони и поканата за племенницата си Чечили за бала у английския посланик или по-точно у английската посланиша; беше освен това брат на херцог Ди Рока Романа, най-елегантният, най-големият авантюрист и рицар между поклонниците на кралицата, запомнен в Неапол като южен образ на нашия херцог Дьо Ришельо54, любовника на мадмоазел Дьо Валоа55 и победител при Маон56; само че Николино, дете от втори брак, беше син на французойка, възпитан от майка си в любов към Франция и получил от тази половина на кръвта си лекомислието и безгрижието пред опасността, които превръщат при нужда приятния човек в герой и героя в приятен човек.

Докато другите четирима събеседници, протегнали подсъзнателно ръка към оръжията си, разменяха тихо онези обнадеждаващи слова, с каквито заговорниците се насърчават (макар че колкото и да са обнадеждаващи, в тях все пак проблясва от време на време кама или пък с трепета, който пробуждат в сърцата, те напомнят на политическите дамоклевци, че над главата на всекиго от тях виси меч), Николино, безгрижен както се полага на двадесетгодишен младеж, мечтаеше повече за любов, олицетворявана засега от една придворна дама на кралицата, отколкото за свободата на Неапол, и без да отделя поглед от нос Паузилипе, следеше по небето началото на бурята, предсказана от Франческо Карачоло на кралицата, а от самия Николино на другарите му.

И наистина от време на време се чуваше тътен на далечна гръмотевица, предшествана от светкавици, които разкъсваха тъмните облаци, плуващи от юг към север, и озаряваха с призрачна светлина черната скала на Капри, която потъваше в мрак веднага, щом светкавицата угаснеше, и се сливаше отново с плътните облаци, опиращи до нея. Тежкият, всеизсушаващ вятър, който носеше до самия Неапол пясъци от Либийската пустиня, нахлуваше на внезапни пристъпи и издигаше над морската шир искрящи вълни, които я превръщаха в огнено езеро, потъващо почти веднага в плътен мрак.

Сред поривите на тоя вятър, страшилище за рибарите, множество малки лодки бързаха да се приберат в пристанището; едни, отнасяни от своите триъгълни платна, пореха водите с огнена бразда, други плаваха с усилие като огромни паяци и дращеха морето с весла, пръскащи при всеки удар цял сноп искрящи водни пръски. Те се приближаваха бързо към сушата и изчезваха постепенно зад тежката неподвижна маса на замъка дел’Уово и фара на вълнолома, разливащ жълтеникава светлина сред мъгливо сияние, каквото виждаме преди лошо време около луната. Накрая морето опустя, сякаш да даде простор за предстоящата битка между ветровете от четирите посоки на света.

В този миг на нос Паузилипе се мярна — едва видима точица в простора — една червеникава светлинка, съвършено различна от серния лъх на бурята и искрящите излъчвания на морето; светлинката се движеше право към двореца на кралица Джована. И сякаш появата й беше някакъв знак, от нос Кампенела до нос Мизена проехтя гръм, а небето се разтвори в същото направление и разкри пред уплашения поглед необозримата бездна на всемира. Ветрове от всички посоки на света се кръстосаха и впиха в морето със скоростта и трясъка на ураган; вълни излетяха без задръжка, изхвърлени сякаш от подземен кипеж; бурята бе строшила своите вериги и тичаше като разярен лъв из водната циркова арена.

При тази страхотна гледка в морето и в небето Николино извика с глас, от който заговорниците потрепераха в подземието на стария дворец; те се втурнаха по стъпалата и щом стигнаха до прозореца, разбраха какво става.

Лодката, с която несъмнено идваше очакваният пратеник, беше настигната от бурята насред пътя от Паузилипе до двореца на кралица Джована; смъкнала бе веднага малкото си четвъртито платно, с което бе плавала досега, и подскачаше уплашено по вълните, о които веслата на двама яки гребци правеха усилие да се закачат.

Както Еторе Карафа бе предположил, нищо не бе спряло младежа с бронзово сърце, когото чакаха. Както беше уговорено по предварително начертания план — и то повече от предпазливост за неаполитанските заговорници, отколкото за пратеника, когото френската униформа и званието адютант на генерал Шанпионе щяха да защитят в един град на съюзното кралство и в една приятелска столица, — той бе напуснал Рим от „Санта Мария“, стигнал бе до морския бряг, оставил бе коня си в Пуцоле под предлог, че е много уморен и не може да продължава; а от там, кое със заплахи, кое с обещание за голямо възнаграждение, бе убедил двама моряци да тръгнат въпреки изгледите за буря; при все че роптаеха срещу тази дързост, те тръгнаха сред ахкания и вайкания от страна на жените и децата си, които ги изпратиха до самите мокри плочи на кея.

Опасенията им се сбъднаха, затова, щом стигнаха в Низида, те поискаха да оставят пътника на сушата и да се заслонят зад вълнолома; но младежът, без да се разсърди или да им каже някоя излишна приказка, откачи двата пистолета от колана си, насочи ги срещу непокорниците, които разбраха по спокойната решителност на лицето му, че с тях е свършено, ако изоставят веслата, наведоха се отново над тях и тласнаха лодката напред.

Така стигнаха до заливчето Пуцоле в Неаполитанския залив и попаднаха в центъра на бурята, която не виждаше из безбрежния воден простор нищо друго за рушене, затова сякаш съсредоточаваше цялата си ярост върху тази малка лодка.

Петимата заговорници застанаха за миг неподвижни и безмълвни; първият поглед към попадналия в опасност наш ближен всякога ни стъписва; след това от сърцето бликва изведнъж неудържимият, властен, естествен порив — необходимостта да му се притечем на помощ.

Еторе Карафа наруши пръв мълчанието.

— Въжета! Въжета! — викна той, като изтриваше потта, оросила изведнъж челото му.

Николино разбра и хукна; закрепи отново дъската над пропастта, скочи от прозореца върху дъската, от дъската на скалата и след десет минути се завърна с въже от един обществен кладенец.

През това време, колкото и кратко да беше то, силата на бурята се бе удвоила; но тласкана от нея, лодката се бе доближила и беше вече само на няколко десетки метра от двореца; само че вълните се блъскаха с такава ярост о скалата, над която той беше построен, че приближаването беше не надежда, а удвоена опасност; защото разпенените вълни изпръскваха лицата на заговорниците, надвесени от прозореца на първия етаж, тоест на двадесет-двадесет и пет стъпки над водното равнище.

Пламъчето до носа на лодката, което можеше да бъде угасено от всяка вълна, която я обливаше, осветяваше двамата моряци, превити над веслата със сгърчени от ужас лица; а изправен като закован сред лодката, с шибани от урагана коси, загледан усмихнато във вълните, които подскачаха и ревяха край него като глутницата при Сцила57, младежът приличаше на божество, което заповядва на бурята, или — нещо много по-велико — като човек, непознаващ страх.

Той заслони с ръка очите си и насочи поглед към огромната развалина — личеше, че се надява да го чакат и се опитва да различи в тъмнината тези, които го очакваха; една светкавица, озарила тъмната грапава фасада на старата постройка, му дойде на помощ и той можа да види петимата тревожно скупчени мъже, които му извикаха в един глас:

— Смелост!

Огромна вълна, отхвърлена от скалистата основа на двореца, връхлетя в същия миг върху лодката, угаси огъня и сякаш я погълна.

Всички притаиха дъх; Еторе Карафа сграбчи отчаяно косите си; но един силен и спокоен глас надделя над рева на бурята:

— Факла!

Този път изхвръкна Еторе Карафа; в ниша на стената имаше факли, приготвени за тъмните нощи; той грабна една от тях, запали я от лампата на каменната маса, след това го зърнаха върху външната площадка на скалата, откъдето се наведе над морето и протегна към лодката смолистата факла сред облак от пяна, която не успяваше да я изгаси.

И ето че, изникнала сякаш от морската бездна, лодката се появи отново само на няколко стъпки от подножието на двореца; двамата гребци, отпуснали веслата и вдигнали ръце към небето, призоваваха на колене Света Богородица и Свети Януарий.

— Въже! — извика младежът.

Прегърнат през кръста от великана Мантоне, Николино стъпи върху перваза на прозореца, примери се и хвърли в лодката единия край на въжето, което Скипани и Чирило държаха за другия му край.

Но въжето бе току-що попаднало с плясък в лодката, когато огромна нова вълна, този път откъм морето, я запрати неудържимо върху подводната скала. Чу се зловещ трясък, последван от отчаян вик; и лодката, гребците, пътникът — всичко изчезна.

Само от гърдите на Скипани и Чирило се изтръгна един и същи вик:

— Улови го! Улови го!

И започнаха да теглят въжето към себе си.

И наистина след миг морето се разтвори в подножието на скалата и при светлината на факлата, протегната от Еторе Карафа над бездната, всички видяха младия адютант, който се покатери с помощта на въжето по скалата, сграбчи ръката на граф Ди Руво, скочи на площадката, измокрен от глава до пети, и докато приятелят му го притискаше в обятията си, той вдигна глава към своите спасители и със спокоен поглед, с глас, в който не проличаваше никакво вълнение, им каза просто:

— Благодаря!

В същия миг проехтя гръмотевица, която искаше сякаш да изтръгне двореца от гранитната му основа; светкавицата блесна и запрати огнени стрели през всички пукнатини на руината, морето се нахвърли със страхотен рев до самите колене на двамата младежи.

А Еторе Карафа с южняшки възторг, подчертаващ още повече душевното му спокойствие, вдигна почти предизвикателно факлата си към мълнията:

— Трещете, мълнии! Пламтете, светкавици! Ревете, бури! — провикна се той. — Ние сме от рода на гърците, изгорили някога Троя, а този — добави той, като прегърна приятеля си, — той пък е потомък на Аякс58, Елеевия син; и ще се спаси против волята на боговете!