Сан Феличе

VIIСИНЪТ НА МЪРТВАТА

Особеността на големите природни катаклизми и на големите политически кризи — а ще побързаме да кажем, че тя не прави ни най-малко чест на човечеството — се състои в насочване интереса към ония личности, които и в двата случая играят главните роли и от които се очаква спасение или победа, като второстепенните действащи лица се изтласкват в сянка, изоставени на грижите на баналното и безгрижно провидение, което случайните или родени егоисти използват, за да стоварят върху Господа всички нещастия, при които не са си дали труд да окажат помощ.

Така стана и когато лодката с пратеника, очакван с такова нетърпение от заговорниците, бе захвърлена върху подводната скала и се разби при сблъскването. Е добре, петимата мъже от най-доброто общество, с честни и състрадателни сърца, пламенни апостоли на човеколюбието, готови да пожертват живота си за родината и сънародниците си, забравиха напълно, че двама техни ближни, синове на същата родина и следователно техни братя, изчезнаха в бездната, а се заеха само с този, с когото ги свързваше не само общ, но и личен интерес, като насочиха към него цялото си внимание и подкрепа, защото мислеха, че за един живот, така необходим за техните намерения, не е много скъпо да се заплати с две второстепенни съществувания, изложени от него на гибел, за която те дори не се досетиха, докато трая опасността.

— А пък и те бяха хора — промълви философът.

— Не — възрази политикът. — Те са нули, на които по-висше същество беше единицата.

Както и да е, позволено ни е да се усъмним дали тези, които видяха потъването на двамата нещастни рибари, изпитаха към тях особено съчувствие или съжаление, когато се втурнаха да посрещнат радостно, с отворени обятия младежа, изтеглен благодарение на своята смелост и хладнокръвие здрав и читав от приятеля си граф Ди Руво.

Той беше двадесет и четири-пет годишен млад човек с черни коси на дълги букли, прилепнали по слепите очи и бузите и обрамчили едно естествено бледо лице, където животът се бе концентрирал само в очите, но стигаше все пак да оживи един образ, който би изглеждал като изваян от мрамор, ако не беше техният пламенен блясък; черните, естествено смръщени вежди придаваха на тази изваяна глава израз на непоколебима воля и човек разбираше, че пред нея се е разбивало и щеше да се разбива всичко освен тайнствените и неуловими присъди на съдбата; ако от дрехите му не се стичаше вода, ако по косите му нямаше следи от пътуването сред вълните, ако бурята не продължаваше да реве като разярен лъв, изпуснал жертвата си, никакъв признак на вълнение по лицето му не издаваше, че той току що се е спасил от смъртна опасност; този човек беше наистина във всяко отношение такъв, какъвто го бе представил Еторе Карафа, чиято буйна храброст признаваше с радост студената и спокойна смелост на приятеля.

За да завършим портрета на младежа, предопределен да бъде ако не главен герой, то поне едно от главните действащи лица в нашия разказ, ще побързаме да кажем, че той беше в изящния и героичен републикански костюм, не само прославен, но и обезсмъртен от офицери като Ош, Марсо, Дезе и Клебер59 и описан от нас така точно и така скоро при появата на посланика Гара, че ни се струва излишно да го повтаряме тук.

На читателя може да се стори отначало неблагоразумно един пратеник, натоварен с тайни поръчения, да се яви в Неапол в това облекло, което беше не само униформа, но и символ; на това ние ще отговорим, че нашият герой бе заминал от Рим преди четиридесет и осем часа, затова и той, както и генерал Шанпионе, чийто пратеник беше, не знаеха за събитията, отрупани в един ден поради пристигането на Нелсън и неокачествимия прием, който му бе оказан; младият офицер идваше като официален куриер до френския посланик, за когото смятаха, че е все още на поста си, и френската униформа трябваше да осигури уважение в кралството, което беше в душата си враждебно, но поне от страх, ако не от почит трябваше да поддържа привидното приятелство, наложено му при липсата на добри чувства от неотдавнашния договор.

Обаче първите разговори на пратеника трябваше да се състоят с неаполитанските заговорници, които не биваше в никакъв случай да изложи; защото ако той беше закрилян от униформата и френското си поданство, те нямаха никаква защита; а примерът с Емануеле ди Део, Галиани и Виталиано, обесени само защото бяха заподозрени в споразумение с френските републиканци, доказваше, че неаполитанското правителство чака само повод да прибегне до крайни мерки и не ще пропусне удобния случай, ако той се предостави. Разговорите трябваше да бъдат предадени най-подробно на нашия посланик, за да му служат за ръководно начало при отношението му към един двор, чия го неискреност бе заслужила основателно в ново време славата на картагенската неискреност от древността.

Казахме с какво нетърпение всички се втурнаха към младия офицер и можем да разберем какво въздействие е оказала върху впечатлителните южняци студената храброст на човека, който бе забравил сякаш опасността, при все че тя бе току-що отминала.

Въпреки желанието да научат известията, които им носеше, заговорниците настояха той да вземе най-напред от Николино Карачоло — който имаше същия ръст и живееше в съседство с двореца на кралица Джована60 — един сух костюм, защото измокреният можеше да се окаже много опасен във влажното помещение, където се намираха; макар че отначало възрази, гостът бе принуден да отстъпи и остана сам с приятеля си Еторе Карафа, който настоя да му бъде камериер; а когато Чирило, Мантоне и Николино се върнаха, републиканският офицер беше вече преоблечен като елегантен цивилен; защото Николино Карачоло и брат му херцог Ди Рока Романа даваха тон на модата в Неапол.

Когато излезлите се завърнаха, нашият герой ги посрещна на безукорен италиански:

— Господа, като изключим приятеля ми Еторе Карафа, който бе така добър да поръчителства за мене, никой от вас не ме познава, докато аз познавам всички ви — едни като учени, други като изпитани родолюбци. Имената ви са доказателство за живота ви и основание за доверието на вашите съграждани. Моето име, напротив, е за вас неизвестно и за мене вие знаете от Карафа колкото знае сам той — няколко смели дела, каквито вършат и най-скромните и неизвестни войници от френската армия. А когато хората ще се борят за едно и също дело, ще налагат живота си за едни и същи идеи, ще загинат може би на един и същи ешафод, всеки честен човек е длъжен да се представи и да не скрие никакви тайни от тези, които не крият нищо от него. И аз, господа, съм италианец като вас; неаполитанец съм като вас; само че вие сте били прогонвани и преследвани в различни години от живота си; аз съм изгнаник още отпреди рождението ми.

Думата брат се изтръгна от всички уста, всички ръце се протегнаха към двете ръце на младежа.

— Мрачна е моята история или по-точно историята на моето семейство — продължи той, загледан в пространството, сякаш търсеше някакъв невидим за другите призрак — и надявам се тя да бъде за вас нов подтик за събаряне на омразния режим, който тегне върху вашата страна.

А след кратко мълчание:

— Моите първи спомени са от Франция — каза той. — Живеехме с баща ми в селска къщица сред голяма гора. Имахме само един прислужник, не приемахме никого. Не помня дори името на гората. Често пъти, и денем и нощем, идваха да търсят баща ми. Тогава той се качваше на кон, вземаше хирургическите си инструменти и тръгваше след този, който бе дошъл да го повика, а след два, четири, шест часа, понякога дори на другия ден, си идваше, без да казва къде е бил. По-късно узнах, че баща ми бил хирург и ходел да прави операции, за които никога не приемал възнаграждение.

С моето възпитание се занимаваше само баща ми, но трябва да кажа, че той обръщаше по-голямо внимание на развитието на силата и ловкостта, отколкото на ума ми. Научи ме все пак да чета и да пиша, след това започна да ми преподава гръцки и латински. Говорехме еднакво италиански и френски. Цялото свободно време след уроците се посвещаваше на физически упражнения. С други думи — на езда, фехтовка и стрелба с пушка и пистолет. На десет години аз бях вече отличен ездач, нарядко не улучвах хвърчаща лястовица и при всеки изстрел с пистолет пронизвах яйце, което се люшкаше окачено на връв.

Току-що бях навършил десет години, когато заминахме за Англия. Там прекарах две години. През това време научих английски с домашен учител, който живееше и се хранеше у нас. След тези две години говорех английски така свободно, както френски и италиански.

Минал бях вече дванадесет години, когато напуснахме Англия, за да отидем в Германия. Установихме се в Саксония. Точно така, както бях научил английски, научих и немски — след още две години знаех и този език както другите три. През четирите години физическите упражнения продължаваха. Бях отличен ездач, първокласен фехтовач, бих могъл да се състезавам по карабина с най-добрия тиролски стрелец и както препусках, можех да залепя дукато на стена.

Никога не бях запитал баща си защо държеше да усвоя тези упражнения. Те ми доставяха удоволствие и тъй като съвпадаше с неговата воля, аз постигах успехи, които ме забавляваха и го задоволяваха. Извън това аз се движех из света, почти без да го виждам. Живял бях в три държави, без да ги опозная, познавах много добре древногръцките и древноримските герои, но не познавах никак съвременниците си. Познавах само баща си. Баща ми беше моят бог, крал, господар, моята вяра. Баща ми заповядваше, аз изпълнявах. Просвещението и волята ми идваха от него, сам аз имах твърде смътни понятия за доброто и злото.

Бях на петнадесет години, когато баща ми каза един ден, както два пъти преди това:

— Заминаваме.

Не помислих дори да го запитам къде ще отидем.

Пропътувахме Прусия, Ренания, Швейцария, минахме през Алпите. Бях говорил последователно немски и френски и изведнъж, когато пристигнахме край едно голямо езеро, чух да се говори на друг език — на италиански. Познах родния си език и изтръпнах.

Отплавахме с кораб от Генуа и слязохме в Неапол. Там останахме няколко дни. Баща ми купи два коня, като прояви голямо внимание при избора им.

Един ден в конюшнята пристигнаха две великолепни животни, кръстоски от английска и арабска порода. Излязох с отредения за мене кон и се върнах горд, че съм господар на такова животно.

Една вечер заминахме от Неапол. Пътувахме през нощта. Към два часа сутринта стигнахме в някакво селце, където спряхме. Починахме си там до седем часа сутринта.

В седем часа закусихме и преди да тръгнем отново, баща ми каза:

— Напълни пистолетите си, Салвато.

— Пълни са, татко — отговорих аз.

— Изпразни ги тогава и ги напълни отново най-внимателно, да не би да направят засечка: ще ти потрябват днес.

Приготвих се да ги изпразня във въздуха, без да възразявам — казах вече как изпълнявах безусловно заповедите на баща си, но той ме спря:

— Все така сигурна ли е ръката ти?

— Искаш ли да видиш?

— Да.

Един орех с гладка кора засенчваше отсрещната страна на пътя. Аз изпразних единия си пистолет в дървото. След това с втория улучих толкова точно мястото на първия изстрел, щото баща ми помисли, че не съм улучил дървото. Той слезе и с върха на ножа си се увери, че и двата куршума са попаднали в една и съща точка.

— Добре — каза. — Напълни сега отново пистолетите си.

— Напълнил съм ги.

— Да тръгваме тогава.

Конете бяха готови. Аз поставих пистолетите си в кобура; забелязах, че баща ми слагаше нов заряд в своите. Тръгнахме.

Към единадесет часа сутринта стигнахме в някакъв град, където гъмжеше от хора — беше пазарен ден, та бяха надошли всички селяни от околността. Тръгнахме пеша и стигнахме до площада. Баща ми не продума през целия път, но това не ме изненадваше — той не продумваше понякога по цели дни. Като стигнахме до площада, се спряхме. Баща ми се изправи на стремената и се огледа.

Пред едно кафене имаше група мъже, по-добре облечени от останалите, а сред тях някакъв селски първенец с нахална външност говореше високо и размахваше в ръка бич, като се забавляваше да пляска с него всеки, който мине покрай него — все едно човек ли е или животно. Баща ми ме бутна по лакътя. Обърнах се към него. Беше страшно пребледнял.

— Какво ти е, татко? — попитах аз.

— Нищо — отвърна той. — Виждаш ли опя човек?

— Кой?

— Червенокосия.

— Виждам го.

— Аз ще се приближа до него да му кажа нещо. Като вдигна пръст, ще стреляш право в челото му. Чуваш ли? Право в челото. Приготви пистолета си.

Извадих пистолета от кобура, без да отговоря, баща ми се приближи до мъжа и му каза нещо. Другият пребледня. Баща ми вдигна пръст. Аз стрелях, куршумът ми улучи червенокосия в челото и той се строполи на земята. Настъпи голяма врява, поискаха да ни преградят пътя, но баща ми се провикна:

— Аз съм Джузепе Маджо Палмиери. А този — добави той, като ме посочи — е синът на мъртвата!

Тълпата се разстъпи пред нас и ние напуснахме града, без да помислят да ни арестуват или преследват. Щом излязохме от града, препуснахме в галоп и спряхме едва в манастира Монте Касино. Вечерта баща ми разказа това, което ей сега ще ви разправя и аз.