Сан Феличе

XXТЪМНАТА СТАЯ

Кралицата току-що се бе прибрала в покоите си, когато генерал-капитан Ектън поиска да бъде приет, за да й предаде две важни новини; но кралицата не очаквате, както изглежда, него или най-малко не очакваше само него, защото отговори доста рязко:

— Добре, да влезе в салона. Щом се освободя, ще го приема.

Ектън беше свикнал с тези височайши сръдни. Между него и кралицата отдавна вече не съществуваше любов; той беше официален любовник, както беше министър-председател; но това не пречеше да има и други министри освен него.

Двамата бивши любовници бяха свързани само с политическа връзка. За да стои на власт, Ектън имаше нужда от влиянието, което кралицата бе спечелила над краля; а за своите отмъщения или благоволения, които задоволяваше с еднаква страст, кралицата се нуждаеше от интригантските дарби на Ектън и от безграничното му угодничество, готово на всичко заради нея.

Кралицата се освободи бързо от своя официален тоалет, от цветята, елмазите, накитите; изтри червилото, което жените, особено принцесите, употребяваха в ония дни, облече дълъг пеньоар, взе един свещник, тръгна по безлюден коридор и като мина през цяло отделение от двореца, стигна до усамотена, строго мебелирана стая, откъдето се излизаше на тайна стълба, от която един ключ имаше кралицата, а втори — полицаят й Паскуале ди Симоне.

Прозорците на тази стая бяха винаги затворени денем и никаква светлинка не проникваше в нея.

Насред масата беше запоена бронзова лампа с абажур, поставен така, че да съсредоточи светлината само до окръжността на масата, като остави в сянка останалото помещение. Тук именно се изслушваха доносите. Ако въпреки тъмнината в дъното на стаята доносниците се страхуваха да не ги познаят, можеха да влязат с маска или да облекат в хола едно от расата на покаяниците, които придружават покойника до гробището или осъдения до ешафода; ужасни савани, превърнали човека в призрак с два отвора за очите, напомнящи празните очни орбити на мъртвешка глава.

Тримата инквизитори, които сядаха пред тази маса, са обезсмъртили имената си с твърде тъжна слава; те се наричаха Кастел-Чикала, министър на външните работи, Гуидобалди, подпредседател на държавната хунта, действаща постоянно отпреди четири години, и Вани, финансов прокурор.

Като награда за усърдната служба кралицата му бе дала титлата маркиз.

Но тази нощ около масата нямаше никого, лампата беше угасена, стаята безлюдна; единственото живо нещо или по-точно единственото подобие на живот тук беше стенният часовник; и само еднообразното люлеене на махалото и резкият му звук нарушаваха гробната тишина, която се спускаше сякаш от тавана и притискаше паркета. Човек би казал, че вечният мрак в тази стая е уплътнил въздуха й и го е превърнал в гъсто изпарение, витаещо над блато; при влизането се усещаше не само промяна в температурата, но и промяна на въздуха, който нямаше вече елементите на външния въздух и се поемаше по-трудно. Като виждаше прозорците на стаята постоянно затворени, народът я бе нарекъл тъмната стая; а по смътните слухове, свързани с нея както с всяко тайнствено нещо, бе успял да прозре — със страшния си гадателски усет — какво става там; но тъй като тази зловеща тъмнина не заплашваше него, тъй като указите от тъмната стая минаваха над него, за да се стоварят върху по-високостоящи глави, при все че именно народът говореше най-много за тази стая, в края на краищата той най-малко се страхуваше от нея.

Когато кралицата влезе, бледа, осветена като лейди Макбет от отражението на свещта в ръката й, в тази стая с тежък въздух се чу предварителното отпускане на махалото и стенният часовник удари два и половина.

Както вече казахме, стаята беше празна и кралицата, очаквала сякаш да намери някого тук, като че се изненада от самотата. Тя се поколеба дали да пристъпи по-навътре; но след миг, съвзела се от уплахата при неочаквания звън на часовника, разгледа двата отсрещни ъгъла, после бавно и замислено отиде да седне до масата.

За разлика от кралската маса тукашната беше отрупана с папки като съдийско бюро и имаше за трима души хартия, мастило и пера. Кралицата прелисти разсеяно книжата; погледът й се плъзна по тях, без да прочете нещо, напрегнатият й слух се стараеше да долови и най-малкия шум, мисълта й блуждаеше далеко от тялото. После, като не можеше вече да сдържа нетърпението си, тя стана, отиде до вратата на тайната стълба, допря ухо до нея и се ослуша. Само след няколко мига чу скърцането на ключ в ключалката и издаде нетърпението, с което бе чакала, като промълви:

— Най-после!

Отвори вратата към тъмната стълба и запита:

— Ти ли си, Паскуале?

— Да, ваше величество — отговори мъжки глас от долния край на стълбата.

— Много закъсня! — каза кралицата, като се върна намръщено на мястото си.

— Бог ми е свидетел, че можеше съвсем да не дойда — отвърна този, когото упрекваха, че се е забавил.

Гласът все повече се приближаваше.

— И защо съвсем не би дошъл?

— Защото оная работа беше много тежка — каза мъжът, който се появи най-после пред вратата на стаята.

— Свърши ли я поне? — попита кралицата.

— Да, ваше величество, благодарение на Бога и на моя покровител Свети Паскуале, свърших я, и то добре я свърших, но скъпо ни струва!

С тези думи агентът остави на креслото един плащ, който издрънча при допира с мебела.

Кралицата наблюдаваше с някаква смесица от любопитство и отвращение.

— Защо скъпо? — запита тя.

— Един убит и трима ранени, нищо повече.

— Добре. Ще отпуснем пенсия на вдовицата и ще възнаградим ранените.

Агентът се поклони в знак на благодарност.

— Много ли бяха? — запита кралицата.

— Не, ваше величество, сам беше. Но този човек е просто лъв — трябваше да му запратя ножа си от десет стъпки, иначе и аз щях да свърша като другите.

— Но най-после?

— Най-после се разправихме с него.

— И му отнехте насила книжата?

— О, не, ваше величество — доброволно. Той беше вече мъртъв.

— Ох! — промълви кралицата и потрепера. — Бяхте принудени да го убиете, така ли?

— На два пъти, дявол да го вземе, и то, честна дума, със съжаление. Кълна ви се, че го сторих само заради ваше величество.

— Какво? Съжаляваш за това, че си убил един французин? Не вярвах, че толкова много обичаш войниците на републиката.

— Не беше французин, ваше величество — поклати глава агентът.

— Какви измислици ми разправяш.

— Никой французин не може да говори неаполитански така, както говореше този клетник.

— О-о! — извика кралицата. — Надявам се, че не си сбъркал. Аз ти посочих изрично един французин, който пристига на кон от Капуа в Пуцоле.

— Точно така, ваше величество, а от Пуцоле с лодка до двореца на кралица Джована, нали?

— Адютантът на генерал Шанпионе.

— Да, тъкмо с него имахме работа. Освен това той се погрижи сам да ни каже кой е.

— Та ти разговаря ли с него?

— Разбира се, ваше величество. Щом го чух да праска неаполитански, аз се уплаших да не сбъркам и го запитах дали е наистина човекът, когото съм натоварен да убия.

— Идиот!

— Не съм такъв идиот, защото той ми отговори: да.

— Отговори ти „да“?

— Ваше величество разбира много добре, че би могъл да ми отговори другояче: че е от Басо Порто или от Порта Капуана, и тогава страшно би ме объркал, защото нямаше как да му докажа противното. Но той каза без заобикалки: „Аз съм същият, когото търсите“. След това — бум, бум! — поваля двама души с два пистолетни изстрела, после пляс-тряс! — още двама цапва със сабя. Сметнал е за недостойно да лъже, защото, уверявам ви, беше храбрец.

Кралицата се намръщи при тази похвала за жертвата от убиеца.

— И умря ли?

— Да, ваше величество, умря.

— А какво направихте с тялото?

— О, ваше величество, в това време се зададе патрул и тъй като, ако изложех себе си, значеше да изложа ваше величество, оставих на патрула грижата да прибере убитите и да превърже ранените.

— Тогава те ще познаят, че е френски офицер!

— По какво? Ето плаща му, ето пистолетите, ето сабята, които прибрах от полесражението. Е-ex, добре въртеше той и сабята, и пистолета, вярвайте ми! Колкото до книжата, нямаше нищо друго освен този портфейл и ей този залепнал за него парцал.

Полицаят хвърли на масата един опръскан с кръв кожен портфейл; някакъв къс хартия, приличен на писмо, беше наистина залепнал за кожата върху засъхнала кръв.

Паскуале ди Симоне ги отдели нехайно, преди да захвърли и двете на масата.

Кралицата протегна ръка, но изглежда, че се колебаеше да докосне окървавения портфейл, защото задържа ръката си и попита:

— А какво направи с униформата му?

— И това безмалко не ме заблуди, защото той не беше в никаква униформа. Под плаща беше само с палто от зелено кадифе с черни ширити. Нали имаше силна буря, трябва да е оставил униформата си на някой приятел, който му е заел своя редингот.

— Странно! — каза кралицата. — Указанията, които ми дадоха, бяха съвсем точни. Впрочем книжата в портфейла ще разсеят всички съмнения.

И със стегнати в ръкавица пръсти, които почервеняха от кръвта, тя отвори портфейла, откъдето извади писмо със следния адрес:

„До гражданина Гара, посланик на френската република в Неапол.“

Кралицата счупи печата с герба на републиката, отвори писмото и още при първите редове, които прочете, възкликна радостно.

Радостта й се засилваше, с напредването на четенето, а когато го приключи, тя каза:

— Ти си безценен човек, Паскуале, и аз ще те възнаградя, както заслужаваш.

— Ваше величество отдавна ми обещава това — отговори полицаят.

— Бъди спокоен, този път вече ще удържа думата си. Междувременно ето ти един аванс.

Тя взе къс хартия и написа няколко реда.

— Вземи тоя чек за хиляда дуката — петстотин за тебе и петстотин за хората ти.

— Благодаря, ваше величество — промълви Паскуале, като започна да духа върху хартията, за да изсуши по-бързо мастилото и да прибере чека в джоба си, — но аз още не съм казал на ваше величество всичко, което имам да й кажа.

— А пък и аз не съм те попитала за всичко, за което имах да те питам, но почакай най-напред да прочета още веднъж това писмо.

Кралицата препрочете писмото и след второто прочитане изглеждаше така доволна, както и след първото.

Като свърши четенето, каза:

— И така, какво има да ми казваш, верни ми Паскуале?

— Трябва да ви кажа, ваше величество, че щом този младеж е стоял от единадесет и половина до един часа след полунощ в полуразрушения дворец на кралица Джована, щом е сменил там военната си униформа с едно гражданско палто, не е бил сам и сигурно е носел от генерала си писма не само до френския посланик.

— Тъкмо това мислех и аз, докато ти ми говореше, драги Паскуале. А не подозираш ли — добави кралицата — кои може да са били хората там?

— Не, засега още не, но надявам се скоро да научим нещо повече.

— Слушам те, Паскуале — каза кралицата, като озаряваше, така да се каже, своя полицай със светлия си поглед.

— От осемте души, които бях поръчал за похода през тази нощ, отпратих двама, като смятах, че шестима ще ми стигнат да се справя с нашия адютант, и щеше да ми струва доста скъпо, тъй като не го претеглих правилно, но нищо… Другите двама оставих в засада при двореца на кралица Джована със заповед да следят кои ще излязат оттам преди или след този, с когото щях да се разправям аз, като се опитат да разберат кои са или най-малко къде живеят.

— И какво стана?

— Бях им определил, ваше величество, среща при статуята на Гиганта и ако ваше величество разреши, ще отида да видя дали са на мястото си.

— Върви! Ако са там, доведи ми ги — искам сама да ги разпитам.

Паскуале ди Симоне изчезна в коридора. Шумът от стъпките му заглъхваше постепенно, докато той слизаше по стълбата.

Останала сама, кралицата погледна разсеяно към масата, видя отлепената от портфейла втора хартия, която агентът бе нарекъл „парцал“ и бе захвърлил на масата.

В желанието си да прочете по-скоро писмото на генерал Шанпионе и както се бе зарадвала след прочитането, кралицата бе забравила тази хартийка.

Беше писмо на много изящна хартия. Почеркът беше женски — ситен, красив, аристократичен и още от първите думи кралицата разбра, че има пред себе си любовно писмо.

То започваше с думите: Caro Nicolino115.

За жалост почти цялата страница беше изцапана с кръв и любопитството на кралицата не можа да бъде задоволено. Можеше да се различи само датата — 20 септември — и да се прочетат съжаленията на авторката, че не ще може да дойде на обичайната среща, защото била принудена да придружи кралицата при посрещането на адмирал Нелсън.

Писмото беше подписано само с една начална буква: Е.

Този път кралицата окончателно се обърка. Писмо от жена, при това любовно, от 20 септември, от лице, което се извинява, че няма да се яви на обичайната среща, защото трябва да придружава кралицата — такова писмо не можеше да е за адютанта на Шанпионе, който на 20 септември, тоест преди три дни, е бил на петдесет мили от Неапол.

Имаше само една възможност и проницателният ум на кралицата веднага я съзря.

Това писмо сигурно се е намирало в джоба на палтото, което някой от съучастниците е дал на адютанта на генерал Шанпионе в двореца на кралица Джована. Адютантът е сложил портфейла си в същия джоб, след като го е извадил от униформата си, кръвта изтичаща от раната, е залепила писмото за портфейла, при все че двете нямаха нищо общо помежду си.

Кралицата стана, отиде до креслото, където Паскуале бе оставил плаща, разгледа го, разтвори го и намери сабята и пистолетите, скрити в него. Това беше очевидно обикновен куриерски плащ на френски кавалерийски офицер. Сабята и плащът бяха куриерски, но пистолетите не бяха. Тези много изящни пистолети, изработени в кралската фабрика в Неапол, бяха от позлатено сребро и имаха герб с буквата Н.

Някакъв лъч озари тайнствената история. Пистолетите принадлежаха очевидно на същия Николино, до когото беше изпратено писмото.

Кралицата сложи настрана пистолетите и писмото в очакване на повече разкрития — те бяха начално указание, което можеше да отведе до истината. В същия миг Симоне се върна с двамата си сътрудници. Техните сведения не бяха особено ценни.

Пет-шест минути след излизането на адютанта им се сторило, че лодка с трима души отплавала сякаш към вилата, използвайки стихналото море. Двама от тях гребели с весла. Нямаше смисъл да се занимават с тази лодка; тя бе убягнала от проследяването на двамата полицаи, които не можеха да я последват по водата. Но почти в същия миг за възмездие други трима се показали на вратата към шосето за Паузилипе, огледали дали пътят е свободен и излезли, като затворили грижливо вратата след себе си, само че вместо да тръгнат надолу към Мерджелина, както постъпил младият адютант, те поели нагоре към вилата на Лукулус.

Двамата полицаи проследили непознатите. След около стотина крачки един от тримата се изкачил по насипа вдясно и поел по пътечка, където изчезнал сред кактуси и храсти от алое. Бил съвсем млад, ако се съди по лекотата, с която се изкачил по насипа, и по звънливия глас, с който викнал към другите двама:

— Довиждане!

Двамата също се изкачили по насипа, но по-бавно и по пътека покрай склона, която се връщала към Неапол, а оттам водела за Вомеро. Полицаите тръгнали подир тях по същата пътечка. Като видели, че ги следят, двамата непознати се спрели, всеки извадил по два пистолета и казали на преследвачите:

— Нито стъпка по-нататък, иначе сте мъртви!

Тъй като заплашването било изказано с глас, неоставящ никакво съмнение за изпълнението, двамата полицаи, като нямали заповед да стигат до крайности, а освен това били въоръжени само с ножове, се спрели и се задоволили да проследят само с поглед двамата непознати, докато те се изгубили в тъмнината.

Никакво сведение следователно не можеше да се очаква от полицаите и единствената нишка, по която можеше да се проследи заговорът, скрит в лабиринта на двореца на кралица Джована, беше любовното писмо до Николино и пистолетите, купени от кралската оръжейна фабрика и маркирани с инициала Н.

Кралицата даде знак на Паскуале, че може да си отиде заедно с хората си; захвърли в един шкаф сабята и плаща, които й бяха засега безполезни, и занесе в своята стая портфейла, пистолетите и писмото.

Ектън все още чакате.

Тя прибра в едно чекмедже на бюрото си пистолетите и портфейла, като остави само изцапаното с кръв писмо, с което влезе в салона. Щом я видя, че влиза, Ектън стана и се поклони, без да прояви ни най-малко недоволство от продължителното чакане.

Кралицата се приближи към него.

— Вие сте химик, нали, синьоре? — каза тя.

— Ако не съм химик в пълния смисъл на тази дума, ваше величество — отговори Ектън, — то поне имам някакви познания по химия.

— Мислите ли, че може да се изтрие кръвта, зацапала това писмо, без да се заличи писаното?

Ектън погледна писмото и смръщи чело.

— Ваше величество — каза той, — за ужас и наказание на тия, които проливат кръв, провидението е наредило тя да оставя най-мъчно заличими петна. Ако мастилото, с което е написано това, се състои като обикновените мастила от някаква боя и киселина, операцията ще бъде мъчна, защото разтваряйки кръвта, калиевият хлорид ще засегне и мастилото. Ако, напротив — нещо малко вероятно, — мастилото съдържа сребърен нитрат или се състои от животински въглен и смола, разтвор от калциев хипохлорид ще премахне петното, без да засегне мастилото.

— Добре, постъпете, както намирате за най-уместно. Много е важно да узная съдържанието на това писмо.

Ектън се поклони.

— Поръчали сте да ми предадат, синьоре, че имате да ми съобщите две важни новини. Чакам.

— Генерал Мак пристигнал тази вечер по време на приема и тъй като го бях поканил да отседне у дома, го намерих вкъщи, когато се прибрах.

— Добре дошъл тогава. Мисля, че наистина провидението е с нас. А втората новина, синьоре?

— Е не по-малко важна от първата, ваше величество. Размених няколко думи с адмирал Нелсън. По въпроса за парите той е в състояние да направи всичко, което ваше величество пожелае.

— Благодаря — това приключва поредицата от добри известия.

Каролина отиде до прозореца, отдръпна завесите, погледна към покоите на краля и като видя, че там свети, каза:

— За щастие кралят не си е легнал още. Ще му пиша, че сутринта ще има извънреден съвет, на който е безусловно необходимо да присъства.

— Доколкото си спомням, той възнамеряваше да отиде днес на лов — възрази министърът.

— Какво от това? — каза пренебрежително кралицата. — Ще отложи за друг ден.

После взе перо и написа писмото, което — както вече знаем — занесоха на краля.

И тъй като Ектън, все още прав, очакваше сякаш нова заповед:

— Лека нощ, драги генерале! — каза му кралицата с очарователна усмивка. — Съжалявам, че ви задържах толкова до късно, но когато узнаете какво съм правила, ще видите, че не съм си губила времето.

Тя подаде на Ектън ръка, която той почтително целуна, поклони се и направи няколко стъпки, за да се оттегли.

— Да не забравя — каза кралицата.

Ектън се обърна.

— Кралят ще бъде в много лошо настроение на съвета.

— Страхувам се, че ще е така — усмихна се Ектън.

— Препоръчайте на вашите колеги да не се обаждат и да отговарят само когато ги питат. Цялата комедия се играе от краля и от мене.

— Уверен съм — каза Ектън, — че ваше величество е избрала по-добра роля.

— Така мисля — отговори кралицата. — Впрочем сам ще видите.

Ектън се поклони отново и излезе.

— Ах! — промълви кралицата. — Ако Ема изпълни обещанието си, всичко ще се уреди.