Сан Феличе

LXIIРАЗПИТЪТ НА НИКОЛИНО

Няколкото мига между излизането на коменданта дон Роберто Бранди и влизането на затворника бяха използвани от финансовия прокурор да облече върху градския си костюм една съдийска тога, да сложи на дългата си мършава глава една огромна перука, която трябваше по негово мнение да придаде величественост на лицето му, а над самата перука да сложи четвъртита тока. Секретарят най-напред остави на масата като веществени доказателства двата пистолета с буквата Н и писмото на маркиза Ди Сан Клементе; след това се облече като шефа си, запазвайки различието в ранга — с други думи, тогата му беше по-тясна, перуката по-малка, токата по-ниска. Накрая седна пред малката маса.

Маркиз Вани се настани зад голямата и тъй като беше човек на реда, подреди пред себе си хартията така, че нито един лист да не се подава под другия, провери има ли мастило в мастилницата, прегледа върха на перото си, подостри го с ножче, изравни двете острия, като ги преряза върху нокътя си, извади от джоба си златна табакера, украсена с портрета на нейно величество, сложи я да му бъде подръка не толкова за да взема оттам енфие, колкото да си играе с пея с безразличието на съдия, който си играе така безгрижно с човешкия живот, както и с табакерата си, и зачака Николино Карачоло в най-подходяща поза за упражняване въздействие върху затворника.

За нещастие Николино Карачоло не беше човек, комуто позите на маркиз Вани можеха да направят впечатление; вратата, затворена след коменданта, се отвори десет минути по-късно пред затворника и Николино Карачоло, облечен с изисканост, от която не личеше никак неудобният престой в тъмницата, влезе усмихнат, като си тананикаше твърде вярно арията Pria che spunti l’aurora273 от „Тайният брак“.

Придружаваха го четирима войници, а след него вървеше управителят. Двама войници останаха до вратата, други двама застанаха отдясно и отляво на затворника, който отиде право към приготвената за него пейка, огледа се най-внимателно наоколо си, преди да седне, промълви на френски: Tiens, tiens, tiens!274, с което, както знаем, се изказва насмешливо учудване, след което се обърна най-учтиво към финансовия прокурор.

— Дали, синьор маркизе — запита Николино, — сте чели случайно „Тайните на Удолф“?

— Какви са тия „Тайни на Удолф“? — запита Вани, отговаряйки, както правеше Николино, на въпроса с въпрос.

— Нов роман на една англичанка на име Ан Редклиф.

— Аз не чета романи, чувате ли, господине? — отговори с достойнство съдията.

— Грешите, господине, много грешите. Има толкова забавни романи, че бих прочел с удоволствие някой от тях, ако беше светло в килията ми.

— Господине, желая да се проникнете от тази истина…

— От коя, господин маркизе?

— Че сме дошли тук да се занимаваме с друга работа, а не с романи. Седнете.

— Благодаря, господин маркизе. Исках да ви кажа, че в „Тайните на Удолф“ е описана една точно такава стая — там именно главатарят на разбойниците свиква събранията си.

Вани се постара да събере всичката си важност.

— Надявам се, обвиняеми, че този път…

Николино го прекъсна:

— Преди всичко вие знаете много добре, че не се казвам обвиняем.

— Пред закона няма обществени различия — вие сте обвиняем.

— Приемам думата като причастие, не като съществително. Да видим в какво съм обвинен!

— Обвинен сте в заговор срещу държавата.

— Хайде де! Пак изпаднахте във вашата мания.

— А вие във вашето незачитане към правосъдието.

— Аз да не зачитам правосъдието? Ах, господин маркизе, вие, слава Богу, ме смесвате с някой друг! Никой повече от мене не зачита и не уважава правосъдието. Правосъдието е Божието слово на земята. А пък аз не съм такъв безбожник, та да не зачитам правосъдието. Съдиите е друг въпрос.

Вани тупна нетърпеливо с крак.

— Решихте ли най-после да отговаряте днес на въпросите, които ще ви задам?

— Зависи от въпросите, които ще ми задавате.

— Обвиняеми!… — извика нетърпеливо Вани.

— Пак същото — промълви Николино, като сви рамене. — Какво ви пречи да ме наричате княз или херцог? Нямам предпочитания към някоя от двете титли. Аз ви наричам маркиз, а сигурно, при все че имам едва една трета от вашите години, съм княз или херцог много по-отдавна, отколкото вие сте маркиз.

— Добре, стига но тоя въпрос… Възрастта ви?

Николино извади от малкия си джоб един великолепен часовник.

— Двадесет и една година, три месеца, осем дни, пет часа, седем минути и тридесет и две секунди. Надявам се, че този път няма да ме обвините в липса на точност.

— Името ви?

— Николино Карачоло.

— Местожителство?

— Крепостта Сан Елме, килия № 3, втори подземен етаж.

— Не ви питам къде се намирате сега! Питам ви къде сте живеели, когато сте били арестуван.

— Никъде, бях на улицата.

— Добре, отговорът ви няма значение — жилището ви е известно.

— Тогава ще ви отговоря като Агамемнон на Ахил: „Защо питате, щом знаете“?

— Участвали ли сте в събранието на затворниците на 22 срещу 23 септември в двореца на кралица Джована?

— Не знам никакъв дворец на кралица Джована в Неапол.

— Не знаете развалините от двореца на кралица Джована на Паузилипе, почти срещу къщата, където живеете?

— Извинете, господин маркизе, ако един човек от простолюдието, някой файтонджия, чичероне, да кажем дори някой министър на народната просвета — само Господ знае откъде избират министрите в наше време! — направи подобна грешка, е лесно обяснимо, но вие, археолог, да сгрешите с цели два и половина века но архитектурен въпрос и с цели пет века от гледище на историята, не мога да ви простя! Искате да кажете развалините от двореца на Ана Карафа, жена на херцог Ди Медина, любимеца на Филип IV, която не е била удушена като Джована I, нито отровена като Джована II… Забележете, че не твърдя нищо, говори се, че е умряла от въшлясване като Сула и Филип II… Такава грешка е непозволена, синьор Вани, и ако се разчуе, ще ви сметнат за истински маркиз!

— Добре, в развалините от двореца на Ана Карафа, щом предпочитате.

— Да, предпочитам, всякога предпочитам истината — аз съм от школата на женевския философ275 и имам за девиз: Vitam impendere vero276. Почнах да приказвам на латински и ще ме сметнат за фалшив херцог!

— Бяхте ли в двореца на Ана Карафа през нощта на 22 срещу 23 септември? Отговорете — да или не? — настоя разяреният Вани.

— А за какъв дявол ще ходя там? Не помните ли какво беше времето през нощта на 22 срещу 23 септември?

— Ще ви кажа за какво сте отишли: за да заговорничите.

— Хайде де! Аз не заговорнича никога, когато вали дъжд. Такава работа е твърде досадна и при хубаво време.

— Дали ли сте същата вечер някому редингота си?

— Не съм толкова глупав да дам някому редингота си в такава нощ, когато валеше пороен дъжд. Ако имах два, бих ги облякъл един върху друг.

— Познавате ли тия пистолети?

— Ако ги знаех, щях да ви кажа, че са ми били откраднати; и тъй като вашата полиция е много зле организирана, нямаше да намери крадеца, което би било унизително за нея. Но аз не искам да унизявам никого, затова не познавам тия пистолети.

— Но те имат инициала Н.

— Само моето име в Неапол ли започва с Н?

— Познавате ли това писмо?

И Вани показа на затворника писмото на маркиза Ди Сан Клементе.

— Извинете, господин маркизе, но трябва да го видя по-отблизо.

— Приближете се.

Николино погледна последователно двамата войници, които стояха отдясно и отляво, и запита:

— E permesso?277

Войниците се отстраниха. Николино се приближи до масата, взе писмото и го загледа.

— Тфу! Да се пита почтен кавалер дали познава писмо от дама! О, господин маркизе!

Той доближи спокойно писмото до един от свещниците и го подпали.

Вани побесня.

— Какво правите? — извика Вани.

— Изгарям го, както виждате — женските писма трябва всякога да се изгарят, иначе човек може да изложи горките авторки.

— Войници!… — извика Вани.

— Не се безпокойте — каза Николино, като духна пепелта в лицето на Вани, — свърши се.

И се върна спокойно да седне отново на пейката.

— Добре — каза Вани. — Истински ще се смее, който последен се смее.

— Не съм се смял никога пръв, нито последен, господине — отвърна високомерно Николино. — Чисто и просто говоря и постъпвам като честен човек.

Вани почти изрева; но сигурно не бе завършил разпита си, защото се постара да се успокои, макар че размахваше яростно табакерата с дясната си ръка.

— Вие сте племенник на Франческо Карачоло, нали? — продължи той.

— Имам тази чест, господин маркизе — отговори спокойно Николино, като се поклони.

— Виждате ли го често?

— Възможно най-често.

— Знаете ли, че е заразен с опасни идеи?

— Зная, че той е най-честният човек в Неапол и най-верният поданик на негово величество, без да изключвам вас, господин маркизе.

— Чували ли сте да е имал нещо общо с републиканците?

— Да, в Тулон, където се сражава с тях така славно, че на тия битки дължи адмиралския си чин.

— Да — заяви Вани, сякаш взел внезапно решение, — виждам, че няма да проговорите.

— Как? Намирате, че не говоря достатъчно? Ами че почти само аз говоря.

— Казвам, че с кротост няма да изтръгнем никакво признание от вас.

— Нито със сила, предупреждавам ви.

— Николино Карачоло, вие не знаете докъде могат да стигнат моите съдийски права.

— Не, не зная докъде може да стигне тиранията на един крал.

— Николино Карачоло, предупреждавам ви, че ще бъда принуден да прибягна до изтезания.

— Приложете ги, маркизе, приложете ги, така все ще мине един миг — човек толкова много скучае в затвора.

И Николино Карачоло протегна ръце и се прозина.

— Маестро Донато! — извика ожесточеният финансов прокурор. — Покажете на обвиняемия залата за разпит.

Маестро Донато потегли един шнур, завесите се отдръпнаха и Николино можа да види палача, двамата му помощници и огромните инструменти за изтезания, които го заобикаляха.

— Я гледай — промълви той, решен да не отстъпва пред нищо, — тази колекция изглежда много интересна. Може ли да я видя по-отблизо?

— След малко ще се оплаквате, че я виждате много отблизо, нещастен закоравял грешнико!

— Мамите се, маркизе — отговори Николино, като поклати красивата си благородна глава, — никога не се оплаквам, задоволявам се само да презирам.

— Донато! Донато! — извика финансовият прокурор. — Уловете обвиняемия!

Решетката се завъртя, стаята за разпит се съедини със залата за мъчения и Донато пристъпи към затворника.

— Чичероне ли сте? — запита младежът.

— Палачът съм — отвърна маестро Донато.

— Маркиз Вани — каза Николино, леко пребледнял, но все още усмихнат, без никакъв знак на вълнение, — представете ме на господина! По законите на английския етикет той няма право да ми заговори, нито да ме докосне, ако не съм му представен, а вие знаете, че ние живеем по английски закони, откакто мадам английската посланиша влезе в кралския двор.

— Започнете изтезанията! — изрева Вани.

— Маркизе — продължи Николино, — мисля, че с привързването се лишавате от едно голямо удоволствие.

— Кое е то? — запита задъхано Вани.

— Да ми обясните лично употребата на всяка от тия остроумно изнамерени машини. Кой знае дали обяснението не ще бъде достатъчно да победи това, което наричате мое упорство.

— Имаш право, при все че за тебе това е средство да отдалечиш часа, от който се страхуваш.

— Предпочитате веднага ли? — запита Николино и погледна втренчено Вани. — На мене ми с безразлично.

Вани наведе поглед.

— Не — възрази той, — няма да кажат, че съм отказал на един обвиняем, колкото и виновен да е той, една поискана отсрочка.

Вани наистина разбираше, че ще изпит а горчива наслада и мрачно отмъщение при изброяването, което щеше да направи, защото щеше да предшества физическото мъчение с душевно изтезание, може би по-лошо от първото.

— О — промълви Николино, — знаех си аз, че от вас човек може да получи всичко с разумно предложение. Най-напред, господин финансов прокурор, да започнем с въжето, закачено на тавана и навито на скрипец.

— Оттам наистина се започва.

— Вижте какво нещо е случаят! И така, това въже?…

— Се нарича обесване на виновния за ръцете, млади приятелю.

Николино се поклони.

— Връзват ръцете на наказвания зад гърба му, а на нозете му завързват по-големи или по-малки тежести, издигат го до тавана, след това го спускат на пресекулки до една стъпка над земята.

— Това трябва да е сигурно средство за увеличаване ръста на хората… А как се нарича — продължи Николино — онзи шлем, окачен на стената?

— Cuffia del silenzio278, много правилно наречен така, защото колкото повече човек страда, толкова по-малко може да вика. Поставят главата на наказвания в тази желязна кутия и със завъртане на онзи винт тя се стеснява; при третото завъртване очите изскачат от орбитите и езикът от устата.

— А какво ли, Господи, ще стане при шестото? — промълви все така насмешливо Николино. — Ами ламариненото кресло с железни гвоздеи и мангал под него как се използва?

— Ще видите. Наказаният сяда съвсем гол, завързват го за облегалата на креслото и запалват огъня в мангала.

— Не е толкова удобно, колкото ръженът на свети Лаврентий: не можете да го въртите. Ами онези клинове, чукчето и дъските?

— Това е разпит чрез обуща: поставят между четири дъски нозете на този, когото ще разпитват, връзват ги с въже и с помощта на чука забиват клиновете в средните дъски.

— Защо не ги зачукат направо през големия и малкия пищял? Ще стане по-бързо!… А тази подставка с чайниците?

— Това е за разпит с вода: турят наказвания да легне на под-ставката така, че главата и нозете му да са по-ниско от стомаха и му наливат в устата пет-шест литра вода.

— Съмнявам се дали наздравиците, които изказват по този повод за вас, ви носят щастие, маркизе.

— Искате ли да продължим?

— Не, наистина. Започвам твърде много да презирам изобретателите на тия машини, както и хората, които си служат с тях. Решително предпочитам да съм обвиняем, а не съдия, потърпевш, а не палач.

— Отказвате ли да направите признания?

— Повече от когато и да било.

— Размислете, че не е време за шеги.

— С какво мъчение ще ви бъде угодно да започнете, господине?

— С обесването за ръцете — отвърна Вани, ожесточен от това хладнокръвие. — Палачо, свалете палтото на господина!

— Извинете! Но ако позволите, ще се съблека сам — много ме е гъдел.

И Николино съблече най-спокойно палтото, сакото и ризата си, като изложи пред присъстващите бялата си младежка снага, малко мършава може би, но с безукорни линии.

— Пак ви питам, не искате ли да признаете? — извика Вани, размахвайки отчаяно табакерата си.

— Хайде де! — отговори Николино. — Нима един благородник се отказва от думата си? Вярно е — добави пренебрежително той, — че вие не можете да знаете това.

— Вържете ръцете зад гърба му, вържете ръцете му! — извика Вани. — Вържете на всеки крак по петдесет килограма и го вдигнете до тавана.

Помощниците на палача се втурнаха към Николино, за да изпълнят заповедта на финансовия прокурор.

— Един момент! Един момент! — извика маестро Донато — По-внимателно, по-предпазливо. Операцията трябва да бъде продължителна. Изкълчвайте, но не счупвайте: това е аристократична roba279.

Много внимателно и предпазливо, както бе казал, той завърза лично ръцете на Николино зад гърба му, а двамата помощници вързаха тежестите за нозете.

— Не искаш ли да признаеш? Не искаш ли да признаеш? — изкрещя Вани, като се приближи към Николино.

— Напротив — елате още по-близо — отвърна Николино.

Вани се приближи и Николино го заплю в лицето.

— Господи Исусе! — викна Вани. — Вдигайте, вдигайте!

Палачът и помощниците се готвеха да изпълнят нареждането, когато комендантът Роберто Бранди се приближи до финансовия прокурор:

— Бърза бележка от княз Ди Кастелчикала — каза той.

Вани взе писъмцето и направи знак на палачите да почакат, докато го прочете.

Отвори го и смъртна бледност покри лицето му, щом го погледна.

Прочете го повторно и още повече пребледня.

Помълча, изтри с кърпичка потта от челото си, после каза:

— Отвържете обвиняемия и го отведете в килията му.

— А разпитът? — запита маестро Донато.

— Остава за друг ден — отговори Вани.

И изхвръкна от тъмницата, без дори да заповяда на секретаря си да го последва.

— Ами сянката ви, господин финансов прокурор? — извика Николино. — Забравихте сянката си!

Палачите отвързаха Николино, който облече ризата, сакото и палтото си така спокойно, както ги бе съблякъл.

— Дяволски занаят — извика маестро Донато. — Човек никога в нищо не е сигурен!

Николино като че се трогна от това разочарование на палача.

— Колко ви плащат на година, приятелю? — попита той.

— Четиристотин дуката определена заплата, ваше превъзходителство, по десет дуката на екзекуция и по четири дуката на мъчение. Но отпреди повече от три години съдът се заинати и вече никого не екзекутира, а както видяхте, тъкмо да започне измъчването, отмениха заповедта! Повече ще печеля, ако си дам оставката като палач и стана полицай като моя приятел Паскуале ди Симоне.

— Слушайте, драги — каза Николино и извади от джоба си три жълтици, — вие просто ме трогнахте. Ето ви дванадесет дуката. Да не се окаже, че напразно са ви безпокоили.

Маестро Донато и двамата му помощници се поклониха.

След това Николино се обърна към Роберто Бранди, който не разбираше какво се е случило:

— Не чухте ли, коменданте: господин финансовият прокурор ви заповяда да ме отведете отново в килията ми.

Застана между войниците, които го бяха довели, излезе от залата за разпит и се прибра в килията си.

Читателят може би очаква сега да му обясним промяната в изражението на маркиз Вани, когато прочете бележката от княз Ди Кастелчикала, и заповедта му да отложат мъченията за друг ден, след като я бе прочел.

Обяснението е много просто; достатъчно е да представим на читателя съдържанието на писмото. Ето го:

Маркиз Вани разсъди, че никак не е време, тъкмо когато французите ще влязат в Неапол, да изтезава затворник, чисто единствено престъпление беше, че е техен привърженик.

Що се отнася до Николино, който въпреки цялата си смелост беше заплашен от жестоко изпитание, той се прибра в своята килия № 3, на втория подземен етаж, както сам бе казал, без да знае на каква щастлива случайност дължеше обстоятелството, че така евтино се бе отървал.