Сан Феличе

XXXVФРА ДЯВОЛО

Двете стари принцеси, които старшина Map-тен беше натоварен да покровителства и при които се завърна граф Дьо Шатийон, съвсем смутен, след като се бе озовал не само пред цареубиец, а тъкмо пред човека, прочел на Людовик XVI смъртната му присъда, двете стари принцеси, повтаряме, не са съвсем нови лица за ония наши читатели, които са малко или много запознати с творчеството ни; те са ги виждали тридесет години по-млади в книгата ни „Жозеф Балсамо“ не само с току-що посочените имена, но и с непоетичните прякори Дрипа и Парцалка, с които бащински фамилиарно ги наричал Людовик XV.

Видяхме, че третата принцеса, София, която височайшият й родител, за да не разедини тройката, нарекъл с мелодичното име Врана, бе починала в Рим и бе забавила с боледуването си заминаването на двете сестри, като по този начин влизането им в Итри съвпадна с това на френския посланик.

Дворцовата клюка бе щадила всякога мадам Виктория, за която се знаеше, че е имала през целия си живот безукорно поведение, но като се нуждаят всякога от изкупителна жертва, злите езици се бяха нахвърлили върху мадам Аделаида; за нея се разправяше, че била героиня на едно твърде скандално приключение, и то със собствения си баща. При все че Людовик XV не беше никакъв патриарх и се съмнявам дали — ако Господ би решил да изгори съвременния Содом, би го предупредил като Лот с някой свой ангел да напусне навреме прокълнатия град — това приключение, не в подробностите, а по същество, минаваше за повторение на случилото се в семейството на ханаанеца Лот, който, забравяйки за нещастие семейните връзки, станал, както знаем, баща на Моав и Амон; самозабравата на крал Людовик XV и на дъщеря му мадам Аделаида е била наполовина плодовита, давайки живот само на едно момче, родено в Колорно, град от Пармското велико херцогство, и станало под името Луи дьо Нарбон един от най-елегантните и в същото време най-празноглави кавалери в двора на Людовик XVI; мадам Дьо Стал, загубила след оставката на баща си, господин Дьо Некер, своята власт в министерския съвет, но запазила все пак известно влияние, бе накарала да назначат в 1791 година Нарбон за министър на войната; самоизмамвайки се за нравствената и умствена стойност на красивия кавалер, тя се опита да му вдъхне малко от своята гениалност и смелост, но не сполучи; потребен беше исполин, за да се справи с положението, а господин Дьо Нарбон беше джудже или, ако желаете, обикновен човек; положението го смаза.

Подведен под отговорност на 10 август, той се прехвърли през Ламанш и се присъедини в Лондон към емигриралите принцове, но не вдигна никога меча си срещу Франция. Неспособен да я спаси, той имаше поне заслугата, че не се опита да я погуби.

Когато трите стари принцеси решиха да напуснат Версай, господин Дьо Нарбон именно бе натоварен да подготви бягството им, станало на 21 януари 1791; но този повод Мирабо произнесе една от най-хубавите си речи на тема: „За свободното емигриране“.

Видяхме от разказа на старшина Мартен, че техни височества бяха живели последователно във Виена и Рим, а след това, отстъпвайки пред републиката, която след нахлуването в Северна Италия навлизате и в южната част на страната, бяха решили да потърсят своите високопоставени роднини в неаполитанското кралство.

Тези високопоставени роднини, които щяха да станат скоро нископоставени, бяха крал Фердинанд и кралица Каролина.

Както бе предположил старшина Мартен, вестта, която граф Дьо Шатийон занесе на двете принцеси, ги разтревожи твърде много; мисълта да продължат пътя си, само охранявани от своя адютант, който при това — за да пощади нервите на двете старици — бе скрил от тях присъствието на страшния член на Конвента, не беше никак успокоителна. Те бяха ужасно отчаяни, когато един прислужник от хотела почука почтително на вратата и съобщи на господин граф Дьо Шатийон, че някакъв младеж, пристигнал вечерта, молел за разрешение да му каже няколко думи.

Граф Дьо Шатийон излезе и почти веднага се върна, за да съобщи на медам177, че въпросният младеж е войник от армията на Конде178 и носи писмо от господин граф Луи дьо Нарбон, отправено до техни кралски височества, но по-специално до мадам Аделаида.

Двете съобщения прозвучаха добре за слуха на принцесите; преди всичко войник от армията на Конде, след това с препоръка от господин граф Дьо Нарбон.

Поканиха приносителя на писмото да влезе.

Той беше двадесет и четири-пет годишен младеж с руса коса и брада, приятно лице, свежо и румено като на жена; беше чисто, макар и не елегантно облечен; начинът, по който се представи, макар и малко скован поради навика, придобит от военната униформа, показваше добър произход и обноски.

Той се поклони почтително още от вратата на двете принцеси. Господин Дьо Шатийон му посочи с ръка мадам Аделаида, младежът направи три крачки, препъна коляно и подаде писмото на старата княгиня.

— Прочетете го, Шатийон, прочетете го вие — каза мадам Аделаида, — не зная къде съм си дянала очилата.

И с очарователпа усмивка направи знак на младежа да се изправи.

Господин Дьо Шатийон прочете писмото и се обърна към принцесите.

— Медам — каза той, — писмото е наистина от господин граф Луи дьо Нарбон, който препоръчва сериозно на ваши височества господин Джовани-Батиста ди Чезаре, по народност корсиканец, служил заедно с другарите си в армията на Конде и препоръчан на графа от господин кавалера Дьо Вернег. Като представя верните си почитания на ваши височества, графът добавя, че те не ще се разкаят никога за това, което биха сторили за достойния момък.

Мадам Виктория остави да отговори сестра й, като се задоволи да кимне в знак на съгласие.

— Значи, господине — запита мадам Аделаида, — вие сте благородник?

— Мадам — отговори младежът, — всички корсиканци смятат, че са благородници, но тъй като искам да изтъкна пред ваше кралско височество най-напред искреността си, ще отговоря, че съм само потомък на стар ефрейторски род. Един от прадедите ни е управлявал със звание ефрейтор корсиканска област по време на една от дългите ни войни с Генуа, само един от другарите ми господин Ди Бокекиампе, е благородник в смисъла, който има предвид ваше кралско височество. Останалите петима, макар че един от тях носи славното име Колона, нямат като мене никакво право да бъдат вписани в златната книга.

— А знаете ли, господин Дьо Шатийон — каза мадам Виктория, — че този момък се изразява много добре?

— Никак не се учудвам — отговори мадам Аделаида; — трябва да знаете, мила, че господин Дьо Нарбон не би ни препоръчал какъв да е тип.

После се обърна към Чезаре:

— Продължавайте, младежо. И така, вие казахте, че сте служили във войската на господин принц Дьо Конде?

— Аз и трима от другарите ми, мадам, именно господа Ди Бокекиампе, Колона и Гуидоне, бяхме с негово кралско височество във Вайсенбург, в Хагнау, в Бентхайм, където господин Ди Бокекиампе и аз бяхме ранени. За нещастие дойде Кампофор-мийският мир: принцът бе принуден да разпусне армията си и ние се озовахме в Англия без средства и без служба. Там именно господин кавалер Дьо Вернег си припомни, че ни е виждал в сражение, и заяви на господин кавалера Дьо Нарбон, че не сме посрамили делото, което сме защитавали. Като не знаехме какво да правим, ние поискахме съвет от господин графа, той ни посъветва да дойдем в Неапол, където, както ни каза, кралят се готвел за война, а при нашите служебни списъци непременно щели да ни вземат на служба. За нещастие ние не познаваме никого в Неапол; но господин граф Дьо Луи отстрани тази мъчнотия, като каза, че ако не в Неапол, то в Рим ще намерим ваши кралски височества. Тогава именно ми направи честта да ми даде писмото, което току-що предадох на господин граф Дьо Шатийон.

— А как така, господине — запита старата княгиня, — се случи да ви срещнем именно тук, вместо да получим писмото по-рано?

— Бихме могли наистина, мадам, да имаме честта да предадем на ваши височества писмото в Рим, обаче там вие бяхте край смъртния одър на княгиня София и погълнати от скръбта си, не бихте имали време да се занимавате с пас. Освен това бяхме наблюдавани от републиканската полиция и се страхувахме да не изложим ваши кралски височества. Имахме малко средства, пестяхме ги и живеехме с тях, докато чакахме по-благоприятен момент да помолим за закрилата ви. Минаха осем дни, откакто имахте нещастието да загубите нейно кралско височество принцеса София и решихте да тръгнете за Неапол. Ние следяхме за намеренията на ваши кралски височества и в навечерието на заминаването ви дойдохме да ви чакаме тук, където пристигнахме нощес. За момент, когато видяхме охраната, придружаваща каляската на ваши височества, сметнахме, че всичко е загубено, но провидението пожела, напротив, тъкмо тук охраната ви да получи заповед да се завърне в Рим. И ние идваме да предложим на ваши височества да я заместим. Ако трябва да умрем за вас, не струваме по-малко от някои други и ви молим да ни окажете предпочитание.

Младежът изрече последните думи с голямо достойнство. А козируването, с което ги придружи, беше така почтително, че старата княгиня се обърна към Шатийон и каза:

— Признайте, Шатийон, че сте виждали малцина дворяни да се изразяват с благородството на този млад корсиканец, който е при това само ефрейтор.

— Извинете, ваше височество — възрази Ди Чезаре, като се усмихна на недоразумението, — ефрейтор, тоест комендант на област, е бил един от прадедите ми: аз, както и господин Ди Бокекиампе, имах честта да съм артилерийски лейтенант в армията на негово височество принц Дьо Конде.

— Да се надяваме, че няма да последвате примера на вашия сънародник Бонапарт или ако го сторите, ще бъде в противоположна посока.

След това тя се обърна към графа:

— Е, добре, Шатийон, виждате, че работите се нареждат чудесно. Тъкмо когато оставаме без охрана, провидението, както много добре се изрази господин Дьо… господин Дьо… как се казвахте, драги приятелю?

— Ди Чезаре, ваше височество.

— Провидението, както много добре се изрази господин Ди Чезаре, ни изпраща нова охрана, моето мнение е да я приемем. Какво ще кажете, сестро?

— Какво ще кажа ли? Ще кажа, че благодаря Богу загдето ни отърва от ония якобинци, от чиито трицветни пера ми прилошаваше.

— А на мене от началника им, гражданина старшина Мартен, който непрекъснато се обръщаше към мене, за да иска заповеди от „кралското ми височество“, при което бях принудена да му се усмихвам, макар че ми се искаше да му извия врата.

После се обърна към Чезаре.

— Господине — каза тя, — можете да ми представите другарите си, аз наистина бързам да се запозная с тях.

— Може би е по-добре ваши кралски височества да почакат до заминаването на старшина Мартен и войниците му — забеляза господин Дьо Шатийон.

— Защо, графе?

— За да не се срещне с господата, когато дойде да се сбогува с ваши кралски височества.

— Когато дойде да се сбогува с нас ли?… Аз се надявам, че този хубостник не ще има нахалството да се яви пред мене. Вземете десет луидора179, Шатийон, и ги дайте на старшината Мартен — за него и войниците му. Не искам да се разправя, че тези противни якобинци са ни направили услуга, без да им я заплатим.

— Ще изпълня заповедта на ваше височество, но се страхувам, че старшината няма да приеме.

— Какво няма да приеме?

— Десетте луидора, които ваше величество му предлага.

— Би предпочел да си ги вземе сам, нали? Засега ще трябва да се задоволи с това, че ги получава. Но каква е тази музика? Да не би да са ни познали и да ни посрещат със серенада?

— Това би било дълг на населението, мадам — отвърна усмихнато младият корсиканец, — ако знаеше кого има честта да приюти в стените си, но предполагам, че то не знае. А музиката е просто на сватбари, които се връщат от черква. Омъжва се дъщерята на коларя, който живее срещу хотела, и тъй като имало някакъв съперник, хората предполагат, че денят няма да мине без трагедия — нали сме тук от снощи, имахме време да научим местните новини.

— Добре, добре — каза мадам Аделаида, — ние нямаме нищо общо с тези хора. Представете ни другарите си, господин Ди Чезаре. Ако приличат на вас, благоволението ни към тях е сигурно. Ако вие, Шатийон, занесете десетте луидора на гражданина старшина Мартен и ако иска да ни благодари, кажете, че сестра ми и аз не се чувстваме добре.

Граф Дьо Шатийон и лейтенант Ди Чезаре излязоха да изпълнят получените заповеди.

Ди Чезаре се върна пръв с другарите си, нещо съвсем естествено: в нетърпението си да узнаят какво ще решат техни висо-чества младежите чакаха в хола. Трябваше следователно само да влязат през вратата, която началникът им отвори. Мадам Виктория, винаги склонна към набожност, бе взела вече своя часослов180 и четеше литургийните молитви, които не бе могла да чуе. Тя се задоволи да хвърли бегъл поглед към влезлите и кимна одобрително, но мадам Аделаида не постъпи по същия начин — тя направи истинска проверка.

Ди Чезаре й представи другарите си: всички бяха корсиканци. Знаем вече неговото име и имената на трима от тях: Франческо Бокекиампе, Уго Колона и Антонио Гуидоне, останалите трима се наричаха Раймондо Кордара, Лоренцо Дерацо и Сте-фано Питалуга.

Искаме извинение от читателите си за тези подробности. Но неумолимата история ни принуждава да представим в разказа си голям брой действащи лица от всякаква народност и ранг, затова наблягаме малко повечко върху тези, които ще имат по-значителни роли.

Повтаряме, че пишем огромна епопея и като Омир, царя на епичните поети, сме принудени да изброяваме войниците си.

Ди Чезаре последва като нас, в по-малък мащаб, примера, оставен от автора на „Илиадата“, като назова последователно на мадам Аделаида шестимата си другари, но това, което младият корсиканец й бе казал за благородния произход на Бокекиампе, й бе направило особено впечатление и тя се обърна по-специално към него.

— Господин Ди Чезаре ми съобщи, че сте дворянин — каза тя.

— Направил ми е преголяма чест, ваше кралско височество: аз не съм нищо повече от благородник.

— О, значи правите разлика между дворянин и благородник, господине?

— Разбира се, мадам, аз имам честта да принадлежа към едно съсловие, премного ревниво за своите права, именно защото днес никой не ги признава. Затова не си позволявам да си присвоявам права, които не ми принадлежат. Бих могъл да докажа произхода си отпреди двеста години и да стана малтийски рицар, ако малтийският орден още съществуваше, но много мъчно бих доказал родословието си от 1399 година насам, за да имам право да се качвам на кралска каляска.

— На нашата обаче ще се качите, господине — каза старата княгиня, като стана.

— Но само когато сляза от нея, мадам, ще мога да се похваля, че съм дворянин — отговори с поклон младежът.

— Чуваш ли, сестро, чуват ли? — извика мадам Аделаида. — Този младеж говори толкова учтиво! Ето ни най-после с хора от нашата среда!

Старата княгиня въздъхна по-свободно.

В този момент се върна и господин Дьо Шатийон.

— Е, добре, Шатийон, какво каза старшина Мартен? — запита мадам Аделаида.

— Каза само, че ако ваше височество му бе изпратила подаръка по другиго, би му отрязал ушите.

— А на вас?

— Към мене благоволи да прояви милост — дори прие каквото му предложих.

— Какво му предложихте?

— Да се ръкуваме.

— Да се ръкувате, Шатийон! Ръкували сте се с якобинец! Защо не се върнахте и с червен калпак тогава? Просто невероятно: един старшина да откаже десет луидора и един граф Дьо Шатийон да се ръкува с якобинец! Наистина не разбирам вече нищо от новоустроеното общество.

— Или по-точно, от новоразстроеното — обади се мадам Виктория, като продължаваше да чете часослова.

— Новоразстроеното, да, права сте, сестро, „новоразстроеното“ е по-точно, съмнявам се само дали ще доживеем да го видим преустроено. Засега, Шатийон, разпоредете се, заминаваме в четири часа, с охрана като господата можем да пътуваме и нощем. Ще обядвате с нас, господин Ди Бокекиампе.

И с жест, запазил повече повелителност, отколкото достойнство, старата княгиня отпрати другите седем души от охраната, без дори да забележи колко оскърбително беше да избере само благородника, като изключи другите от благоволението да обядват на една трапеза с нея и сестра й.

Бокекиампе помоли с поглед другарите си да му простят за оказаното благоволение, те отговориха, като му стиснаха ръка.

Както бе казал Ди Чезаре, музиката, която бяха чули, водеше сватбеното шествие на Франческа и Пепино; то беше многолюдно: защото, пак според думите на Ди Чезаре, повечето хора очакваха някаква пакост от страна на Микеле Пеца. Затова щом стигнаха на терасата, двамата младоженци погледнаха най-напред към полусрутената стена, където още от сутринта стоеше онзи, от когото се страхуваха.

Стената беше пуста. Пък и нищо не бе придобило мрачната отсенка, която трябва според така наречения цар на природата да възвести изчезването му от земята. Беше обяд; сияйно слънце пронизваше с лъчите си зеления ажурен балдахин над главите на поканените; косовете подсвирваха, дроздовете пееха, волните врабчета чирикаха, а шишетата с вино отразяваха златни чертици в течния си рубин.

Пепино си отдъхна — никъде не виждаше смърт; напротив, навред наоколо сияеше живот. А така прекрасен е животът, когато току-що си се оженил за любимата жена и е настъпил денят, очакван цели две години! Той забрави за миг Микеле Пеца и последната му заплаха, от която беше все още пребледнял.

Колкото до дои Антонио, неразтревожен като Пепино, той намери пред вратата пострадалата кола, а на терасата собственика й. И тръгна към него, като се чешеше по ухото.

Работата помрачаваше такъв ден.

— И така — обърна се той към посланика, когото смяташе чисто и просто за някой виден пътник, — ваше превъзходителство държи непременно да продължи пътя си още днес?

— Непременно — отговори гражданинът Гара. — В Рим ме очакват по извънредно важен въпрос, а поради сполетялото ме произшествие загубих почти четири часа.

— Не се безпокойте, дадох вече честна дума, щом ни направите честта да изпиете чашка вино за щастливия брак на тия деца, ще се заловим за работа. Да пием и да почнем работа!

Наляха всички чаши на масата, дадоха на чужденеца най-хубавата, със златна ивица по края. За да удържи думата си, посланикът пи за щастието на Франческа и Пепино. Девойките извикаха: „Да живее Пепино!“ Младежите: „Да живее Франческа!“, а барабани и китари засвириха весела тарантела.

— Хайде — каза майстор Дела Рота на Пепино, — не е време сега да гледаш влюбено булката си, а да работим — за всичко има време! Целуни жена си, момче, и на работа!

Пепино не чака да му повтарят първата част от подканата; прегърна жена си, вдигна признателен поглед към небето и я притисна до сърцето си. Но тъкмо когато, свел към нея поглед с неизразима, отдавна чакаща любов, която най-после ще се сбъдне, той доближи устни до устните на Франческа, се чу изстрел и свистене на куршум, последван от тъп удар.

— Охо! — каза посланикът. — Този куршум изглежда запратен по мене.

— Мамите се — промълви Пепино, като се свлече в нозете на Франческа, — за мене е.

И изплю пълна уста кръв.

Франческа коленичи с писък до тялото на съпруга си.

Всички погледи се насочиха към мястото, откъдето бе даден изстрелът: лек белезникав дим се извиваше на стотина стъпки от тополите. После зърнаха между дърветата един младеж, който тичаше нагоре към планината с пушка в ръка.

— Фра Микеле! — извикаха присъстващите. — Фра Микеле! Беглецът се спря на малка равнина и отвърна със заплашително вдигната ръка:

— Не съм вече Фра Микеле, отсега нататък съм Фра Дяволо!

С това име наистина той се прочу по-късно; кръщавката с убийството надделя над кръщавката за спасение181.

През това време раненият бе издъхнал.