Сан Феличе

LXXIIIБАЩАТА И СИНЪТ

Радостта на този баща, лишен отпреди десет години от всякаква семейна радост, почувствал при появата на сина му да се пробуждат всички най-нежни и най-буйни струни на бащинската любов, премина сякаш цялата гама на човешките чувства и се изрази с очарователна нежност и страхотна буйност, напомняйки гукане на гълъб и рева на лъв.

Той не изтича, а скочи към сина си; не се задоволи да го целуне по бузите, а го прегърна, вдигна го като дете, притисна го до сърцето си, като плачеше и се смееше в едно и също време, и сякаш търсеше къде да го отнесе завинаги вън от света, далече от хората, по-близо до небето.

Най-после се отпусна на едно трикрако дъбово столче, сложил Салвато напреко пред гърдите си, както Мадоната на Микеланджело държи на коленете си своя разпнат син; а задъханият му глас само повтаряше и повтаряше:

— Ти ли си, сине мой, мой Салвато, чедо мое! Ти си, наистина си ти!

— О, татко, татко! — отговаряше също така задъханият младеж. — Обичам ви, кълна ви се, с всичката любов, която син може да има към баща си, но почти се срамувам от тази малка любов, като я сравнявам с величието на вашата.

— Не, не се срамувай, дете мое — отговори Палмиери, — плодовитата природа, стогърдата Изида е пожелала да бъде така — огромна, неизмерима, безпределна любов в бащините сърца и ограничена любов в тия на децата. Тя гледа напред, тази добра, винаги логична и разумна природа, наредила е детето да се утешава за смъртта на бащата, който трябва пръв да напусне този свят, но бащата да бъде безутешен, ако за нещастие види загинало детето, което би трябвало да го надживее. Погледни ме, Салвато, за да се стопи в погледа ти десетгодишната ни раздяла.

Младежът втренчи своите големи, черни, малко диви очи в баща си, като се постара да придаде на строгото си лице възможно най-нежно изражение.

— Да — каза Палмиери, като гледаше Салвато със странна смесица от любов и гордост, — да, създадох от тебе як и здрав дъб, а не стройна палма от тропиците. Не бих имал право следователно да се оплаквам днес, като виждам това здраво дърво покрито с твърда кора. Исках да станеш мъж и войник и ти си станал такъв, какъвто исках да бъдеш. Дай да целуна еполетите ти на бригаден командир: те са доказателство за твоята храброст. Имал си сили да ме послушаш, когато на раздяла ти казах:

„Пиши ми само ако имаш нужда от любовта и грижите ми.“ Защото аз се боя от земните слабости и по едно време се надявах, че Господ, трогнат от моите стремежи, ще се открие за ума ми. Съжали ме, дете мое, защото сърцето ми иска да вярва, но умът ми упорства да се съмнява. Но ти не можа да намериш сили, нали, да минеш покрай мене и да не ме видиш, да не ме прегърнеш, да не ми кажеш: „Татко, на тоя свят има сърце, което те обича, и това сърце е сърцето на сина ти!“ Благодаря ти, много-обични ми Салвато, благодаря!

— Не, татко, аз не се поколебах, защото един вътрешен глас ми казваше, че ще ви донеса радост, отдавна очаквана от вас. Но все пак ме обзе колебание, след като тръгнах. Тъкмо в подножието на тази планина ние се разделихме преди десет години, аз, за да се залутам из света, вие, за да се намерите отново с Бога. Аз дойдох, без да забавям хода на моя кон и без да го ускорявам, но почувствах колко ви обичам, когато престъпих прага на черквата и като стигнах до средата, напразно потърсих вашата глава сред главите, преклонени пред ковчега на игумена. За миг помислих, че вие, скъпи татко, лежите под савана. Сам не познах гласа си, когато попитах къде сте. Една дума ме успокои, едно момче ме доведе при вас. Пред вратата отново се поколебах. Страхувах се да не ви намеря вкаменен като онези шепнещи статуи, които видях в храма, сякаш толкова живи, колкото и статуята на Мемнон293, защото да издаваш звуци не значи да си жив. Но само една дума бе достатъчна да ме успокои: изреченото от вас: „Влезте!“ Татко, татко! Слава Богу, вие сте единственият жив човек сред тия мъртъвци!

— Уви! Скъпи Салвато — отговори Палмиери, — тъкмо тази мнима смърт аз търсех, когато се оттеглих в манастир. Манастирът има това добро, че изобщо се бори победоносно с мисълта за самоубийство. След голямо страдание, след непоправима загуба да се оттеглиш в манастир, значи да се застреляш нравствено, да убиеш тялото, без да докоснеш душата, както казва църквата. И тъкмо оттук започва за мен съмнението, защото това правило е в противоречие с природата. По думите на църквата, да ограбиш човека, значи да се стремиш към съвършенство… А един потаен глас ми заявява, че колкото повече човекът е човек, колкото повече се раздава на цялото човечество чрез наука, милосърдие, гениалност, изкуство, добрина, толкова е по-добър. Който в това благочестиво убежище долавя най-малко земния шум, казват нашите братя, е най-далеко от земята и най-близо до Бога. Аз пожелах да превия тялото и духа си според това правило и още жив да се превърна в труп, но умът и тялото ми се възпротивиха и ми казаха: „Ако съвършенство съществува, то е в обратна посока. Живей в самота, но само за да удвоиш заради хората съкровището от придобити знания. Живей в съзерцание, но съзерцанието ти да бъде плодоносно, а не безплодно. Превърни страданието си в балсам, съставен от мъдрост, милосърдие и сълзи, за да го прилагаш върху чуждите страдания.“ Нали в „Илиадата“ е казано, че ръждата на Ахиловото копие лекува раните, нанесени от него? Вярно е, че нещастното човечество много ми помогна, като идваше при мене, когато се колебаех дали да отида при него, и като искаше за помощ едно живо, а не мъртво слово. И аз последвах призванието, което ме влечеше. На всички, които ме зовяха, отговарях: „Ето ме!“ Не станах по-съвършен, но сигурно станах по-полезен. И странно нещо, като се отлъчвах от празните правила, като слушах гласа на съвестта, който ми казваше: „Ти си погубил през живота си живота на трима души, вместо да се каеш, да постиш и да се молиш, което би било от полза само за тебе — ако приемем, че молитвата, постът и покаянието изкупват пролятата кръв — облекчавай колкото можеш повече съществувания и вярвай ми, благодарностите на тези, чийто живот си продължил и страдания успокоил, ще заглушат обвиненията на окаяниците, които си изпратил преди време да дадат пред върховния съдник отчет за престъпленията си.“

— Продължавайте този живот на милосърдие и преданост: вие сте на прав път, татко… Чух да говорят за вас и за ония, които са около вас: от тях се боят и ги почитат, а вас ви обичат и благославят.

— Но те са все пак по-щастливи от мене, поне от религиозно гледище. Те се огъват под вярата, аз се боря срещу съмнението. Защо Господ е поставил в своя рай прокълнатото дърво на знанието? Защо, за да достигнеш до вярата, трябва всякога да се отречеш от една част, най-здравата, често пъти най-добрата, на своя разум, докато неумолимата наука ни забранява не само да твърдим, но и да вярваме без доказателства?

— Разбирам ви, татко. Вие сте честен човек, без да се надявате на възмездие, вие сте добър човек, без да се надявате на награда. С една дума, не вярвате в друг живот освен настоящия.

— А ти вярваш ли? — попита Палмиери.

Салвато се усмихна.

— На моята възраст — каза той — човек се занимава малко с тези сериозни въпроси за живота и смъртта, макар че при моята професия аз съм непрестанно между живота и смъртта и често пъти по-близо до смъртта, отколкото старците, които с треперещи колене и побелели коси чукат пред вратите на Campo santo294.

И добави след минута мълчание:

— И аз почуках на тези врати, но ако не очаквах със сигурност отговор от гроба, очаквах го поне е надежда. Защо не постъпвате като мене, татко? Защо не се опитате като Хамлет да проникнете в гробната нощ и да потърсите какви сънища вълнуват мозъка ни във вечния сън? Защо, след като сте живели добре, се страхувате, че можете да умрете зле?

— Не се страхувам, че ще умра зле, дете мое. Страхувам се, че ще умра изцяло. Аз съм от тия, които не могат да проповядват това, в което не вярват. Моето изкуство не е така непогрешимо, за да може вечно да се бори срещу смъртта. Само Херкулес може да е сигурен, че всякога ще я побеждава. А когато, предчувствайки близкия си край, някой болен ми казва: „Вие не можете да сторите вече нищо за мене като лекар. Опитайте се да ме утешите, като не можете да ме изцерите“, вместо да се възползвам от отслабването на ума му, за да пробудя в него вяра, каквато нямам, аз замълчавам, за да не дам на един умиращ някакво твърдение без доказателства, някаква несигурна надежда. Не оспорвам съществуването на един свръхестествен свят, задоволявам се, и това е достатъчно, да не вярвам в него. А като не вярвам сам, не мога да го обещавам на ония, които го търсят в предсмъртния мрак. Като се боя, че не ще видя, когато затворя завинаги очи, нито жената, която обичах, нито сина, когото обичам, не мога да кажа на съпруга: „Ще видиш пак жена си“, нито на бащата: „Ще видиш пак детето си.“

— Но вие знаете, че аз видях отново майка си.

— Не ти, дете мое. Една жена от народа, с простоват разум, слисана от уплаха, каза: „До леглото на детето имаше един призрак, който люлееше сина си и му пееше.“ А пък аз, още млад, любител на чудеса, отговорих: „Да, възможно е“, дори вярвах, че е било така. Но когато почнем да остаряваме — трябва да знаеш това, Салвато — когато почнем да остаряваме, ни обзема съмнение, защото тогава вече се приближаваме към страшната и неизбежна действителност. Колко пъти в тази килия, сам с разяждащата мисъл за небитието, която навлиза при определена възраст в живота ни и вече не го напуска като невидим, но осезаем призрак, който върви редом с нас, колко пъти пред това разпятие съм коленичил с онзи спомен, с поетичната легенда от твоето детство и в часа, когато, според преданията, се явяват призраците, потънал в пълен мрак, съм се молил Богу да повтори пред мене чудото, което бе направил за тебе. Но Господ никога не благоволи да отговори. Зная, че не е длъжен да дава на прашинка като мене проявления за мощта и волята си, но все пак би проявил добрина, милост и състрадание, ако би изпълнил молбата ми. Не го направи.

— Ще го направи, татко.

— Не, това би било чудо, а логичният ред на природата не допуска чудеса. Освен това какво сме ние, та Бог да си даде труд в своята неизменна вечност да промени хода, който е наложил на своето творение? Какво сме ние за него? Една незабележима проява на материята, върху която от хиляди столетия се извършва сложно, необяснимо, преходно явление, наричано живот. В растителния свят това явление се проявява от мъха до дъба, в животинския — от инфузорията до мастодонта. Шедьовърът в растителния свят мимозата, шедьовърът в животинския свят е човекът. Какво създава превъзходството на Платоновото двуного без пера295 над другите животни? Простата случайност. Случило се е да получи най-високия номер по стълбицата на творението: този номер е поставил личността му малко над неговите по-нискостоящи братя. Какво са омировци, пиндаровци, есхиловци, сократовци, перикловци, фидиевци, демостеновци, цезаровци, вергилиевци, юстияиановци, Карл Велики? Малко по-добре устроени мозъци от тоя на слона, малко по-съвършени от маймунските. Каква е отликата на това съвършенство? Заместването на инстинкта с разум. Доказателство за по-висшето ни устройство? Способността да говорим, вместо да лаем или ревем. Но щом смъртта настъпи, щом отнеме говора, щом разруши разума, щом черепът на Карл Велики, Юстиниан, Вергилий, Цезар, Демостен, Фидий, Перикъл, Сократ, Есхил, Пиндар или Омир се напълни като черепа на Йорик чисто и просто с кал, всичко е свършено: комедията на живота е изиграна, свещта във фенера угасва и не ще се запали отново! Ти си виждал често дъга, дете мое. Огромна дъга, която стига от единия до другия край на кръгозора и се извисява до облаците, но в двата си края опира в земята: тези два края са детето и старецът. Изучи детето и ще видиш, че колкото повече мозъкът му се развива, мисълта, с други думи, душата му също се развива, усъвършенства, съзрява. Изучи стареца и ще видиш, напротив, че колкото повече мозъкът се уморява, смалява, атрофира, мисълта, с други думи, душата, помътнява, помрачава се, угасва. Родена заедно с нас, тя следва плодоносния растеж на младостта, и тъй като трябва да загине с нас, ще последва старостта в безплодния й упадък. Къде е бил човек, преди да се роди? Никой не знае. Какво е бил? Нищо. Какво ще бъде, когато престане да съществува? Нищо, с други думи — това, което е бил, преди да се роди. Ще се преродим в друг вид, ни казва надеждата, ще минем в по-добър свят, казва гордостта. Какво значение има това за мене, ако по време на пътуването съм изгубил паметта си, забравил съм това, което съм преживял, ако вечният мрак отпреди люлката трябва да настъпи и отвъд гроба? В деня, когато запази спомена за своите превращения и странствания, човек ще стане безсмъртен и смъртта ще бъде само едно произшествие в неговото безсмъртие. Само Питагор си е припомнял предишния живот. Какво е обаче един чудотворец, който помни, пред цял свят, който не си спомня нищо?… Но — поклати глава Палмиери — стига по този тъжен въпрос. Тези лоши мисли се пораждат от самотата. Аз ти разказах моя живот, разкажи ми ти твоя. На твоята възраст живот се пише със златни букви. Изпрати лъч от твоята зора и от твоите надежди сред моя залез и съмнения. Говори, скъпи ми Салвато! Накарай ме да забравя дори звука на гласа си, дори ехото от думите си.

Младежът послуша. И той имаше какво да разказва на баща си — цялата зора на своя живот. Разказа му за сраженията, победите, опасностите, любовта си. Палмиери се усмихваше и плачеше. Поиска да види раната, преслуша гърдите и тъй като бащата не се уморяваше да разпитва, а синът да отговаря, те дочакаха така деня, а заедно с деня и звука на барабана и тромпетите, които ги предупреждаваха, че е време да се разделят.

Но Палмиери поиска да се раздели със сина си колкото е възможно по-късно и, както преди десет години, придружи до последните къщи на Сан Джермано конника, като се облягаше на ръката му и водеше коня за юздата.