Сан Феличе

XXXДВАМАТА БРАТЯ

Асунта вярвате с право на Свети Франциск: баща й и братята й имаха наистина чудесен улов.

Когато започнаха да изтеглят мрежите, те им се сториха толкова тежки, та рибарите помислиха отначало, че са се закачили за някоя скала; но като не усетиха онази съпротива, каквато оказва една маса, вкопана в морското дъно, се изплашиха да не би — не много често, но тъжно знамение за тия, на които се е случило — да издърпат трупа на някой самоубиец или случаен удавник.

Но колкото повече мрежата наближаваше плажа, започнаха да се усещат дърпалия и подмятания — указание, че живи същества отстъпваха въпреки волята си при изтеглянето й.

Не след дълго по плисъка на морето и излитащите водни струга се видя, че пленниците започват да разбират положението си и правят отчаяни усилия да разкъсат мрежата или да изскочат от нея.

Дженаро и Гаетано влязоха в морето и докато старият рибар и Луиджи се бореха с общи усилия срещу непокорните жертви, двамата братя минаха зад мрежите, навлязоха до рамене във водата и успяха да ги задържат.

По движенията и по възклицанията им всеки можеше да разбере, че Свети Франциск е свършил щедро работата си.

Това ставаше в залива, някъде към средата на Страда Нуова, срещу една голяма къща, която гледаше и към морето, и към улица Сант Андреа деи Скопари. Тази къща, известна под името дворецът Дела Tope, принадлежеше всъщност на херцога със същото име.

Тъй като ще разкажем едно действително историческо събитие, принудени сме да дадем някои подробности за къщата, където то е станало, както и за обитателите и.

До един прозорец на първия етаж стоеше двадесет и шест-двадесет и осем годишен момък, облечен по последна парижка мода, само че вместо да е в редингот с няколко къси пелеринки на плещите или във фрак с дълги поли и висока яка, каквито се носеха по онова време, беше загърнат в елегантен халат от алено кадифе с копринени кордони.

Черните му коси, остригани и отдавна изоставили пудрата, бяха естествено къдрави; незакопчаната тънка батистена риза, украсена с прекрасно дантелено жабо, откриваше младежка шия, бяла като шията на жена; ръцете му бяха бели, дълги и тънки, признак на аристократизъм. Малкият пръст на лявата ръка имаше диамантен пръстен.

Загледан разсеяно някъде в далечината, той следеше как облаците се реят из небето, а с дясната си ръка отмерваше издайнически такт като поет, скандиращ стихове.

Той беше наистина поет — като Саназар, Бертен и Парни147 — този по-млад брат на херцог Дела Tope, дон Клементе Филомарино, един от най-елегантните неаполитански младежи, който оспорваше първенството в модата на Николино, на карачоловци и рокаромановци; освен това беше прекрасен ездач, голям ловец, отличен фехтовчик, стрелец и плувец; богат, при все че беше по-младият син в рода, защото брат му, херцог Дела Tope, c двадесет и пет години по-възрастен, бе заявил, че ще умре ерген, за да остави цялото състояние на брат си, натоварен от по-стария брат с почетната задача да продължи рода на херцозите Дела Tope, от която той, както изглежда, се бе отказал.

Херцог Дела Tope се занимаваше всъщност с друга, много по-интересна задача — така поне вярваше той — и за съвременниците, и дори за бъдещето, отколкото да създава наследници на името и поддръжници на рода си.

Отчаян библиофил, той събираше колекция от редки книги и ценни ръкописи. Самата кралска библиотека — имаме предвид неаполската, разбира се — не притежаваше нищо, което би могло да се сравни с неговата сбирка Елзевири или по-точно Елзевиери148.

Той имаше действително почти пълен сборник от всички издания на Луи, Исак и Даниел, тоест на бащата, сина и племенника149. Казваме почти пълен, защото никой библиофил не може да се похвали, че има цялата колекция, от първия том с името Елзевир, издаден в 1572 и озаглавен Eutropii historiae Romanae, lib. X, и се стигне до Pastissier francois150, издаден от Луи и Даниел с дата 1655 година. Но той все пак показваше с гордост на любителите тази почти неповторима колекция, където се намираха последователно — като емблема на заглавката, — ангел с книга в едната ръка и сърп в другата; лозов ластар, обвит около бряст, с девиза nonsolus; Минерва с маслиново клонче и надпис ne extra oleas; емблемата във форма на биволска глава, възприета от Елзевирите през 1629 и сменилата я в 1634 година сирена; лампата с глава на медуза; гирляндата от ружа и накрая двата скиптъра, кръстосани върху щит — тяхна последна емблема. Освен това неговите издания, все подбрани, бяха забележителни и по ширината на белите полета, достигащи понякога до петнадесет и осемнадесет точки.

Що се отнася до колекцията му от автографи, тя беше най-богатата в света. Започваше с печата на Танкред дьо Отвил и продължаваше през царувалите в Неапол крале, князе и вице-крале, до подписите на сега царстващите Фердинанд и Каролина.

Странно нещо! Тази дълбока любов към колекционерството, свързана с безразличие към всички чувства, не бе оказала никакво влияние върху почти бащинската любов на херцог Дела Tope към младия му брат Клементе, останал сирак още на пет години. Дълбоката му привързаност към това дете още от раждането му се дължеше вероятно на мисълта, че то го освобождава от задължението да се ожени, нещо, което не би го отклонило напълно, но все пак би попречило на колекционерското му призвание. Така че би било невъзможно да изброим грижите му към малкия, предопределен да го освободи от всякакви съпружески задължения. При всяко по-леко или по-тежко заболяване, присъщо на детската възраст, херцогът беше негов единствен болногледач, прекарваше по цели нощи до леглото му, като записваше новите книги в каталозите си или търсете в редките книга ония печатни грешки, които са свидетелство за неповторимостта на екземпляра. Дон Клементе израсна. Стана юноша, младеж, наближаваше да стане вече мъж, но дълбоката и нежна обич на брат му не намаля, нито се промени. На двадесет и шест години дон Клементе беше за брата си все още дете. Не можеше да тръгне на езда или на лов и брат му да не извика от прозореца: „Внимавай да не се удавиш! Внимавай да не би пушката ти да е зле заредена! Внимавай да не те повлече конят!“

Когато адмирал Латуш-Тревил дойде в Неапол, дон Клементе Филомарино, като другите младежи на негова възраст, се сприятели с френските офицери и, поет с пламенно въображение, възмутен от своеволията в една страна, потисната от тройната тирания на скиптъра, сабята и четчицата за светена вода, той се присъедини към редиците на най-пламенните родолюбци и бе затворен заедно с тях.

Всецяло погълнат от издирванията на автографи и от библиофилските си проучвания, херцог Дела Tope почти не бе чул за идването на френския флот и във всеки случай не му отдаде никакво значение. Сам философ, но без да примесва политика към философията си, той не се учудваше никак на това, че брат му се подиграва с правителството, войската и монасите. И узна изведнъж, че дои Клементе Филомарино бил задържан и изпратен в крепостта Сан Елме.

Гръм да бе паднал пред нозете му, не би го смаял както тази вест; трябваше да мине някое време, докато събере мислите си, после изтича веднага при управляващия викариата, длъжност, съответстваща на нашия полицейски началник.

Отиде да попита какво е извършил брат му. И се изненада още повече, когато му казаха, че брат му е заговорник, уличен в най-тежки деяния, и може да загуби главата си, ако те бъдат доказани.

Ешафодът, където бяха загинали Виталиано, Емануеле ди Део и Галиани, беше току-що вдигнат от дворцовия площад; на херцога се стори, че го вижда отново там за брат му. Той изтича при съдиите, започнала обсажда вратите на разните Вани, Гуидобалди, Кастелчикала; предложи цялото си богатство, автографите, колекцията Елзевири; предложи да затворят него, за да освободят брат му.

Отиде да моли първия министър Ектън, хвърли се в нозете на краля, на кралицата; всичко бе напразно. Делото следваше своя ход; но този път въпреки пагубното влияние на кръвожадната троица всички обвиняеми бяха признати за невинни и бяха освободени.

Тогава именно, като видя, че законното отмъщение й се изплъзва, кралицата учреди прочутата тъмна стая, където въведохме нашите читатели, и създаде тайния съд, в който съдии бяха Вани, Кастелчикала и Гуидобалди, а палач — Паскуале ди Симоне.

Осемнадесетте месеца затвор, през които херцог Дела Tope едва не полудя и престана да се занимава с подреждане на своите Елзевири и търсене на автографи, ие излекуваха ни най-малко дон Клементе Филомарино от либералните му настроения, философски стремежи и склонност към подигравки; напротив, те го тласнаха още повече по пътя на опозиционерството. Успокоен от безпристрастието на съда, който въпреки тайните настоявания на кралицата и явните настоявания на обвинителите го призна за невинен и го освободи, той смяташе, че няма вече от какво да се страхува и стана един от най-усърдните посетители в салона на френския посланик, като почти напълно престана да се явява в двора, където имаше достъп поради титлата си.

Успокоен за съдбата на Клементе, брат му, херцог Дела Tope започна отново да търси автографи и Елзевири и не се тревожеше вече за това заблудено дете, а само го съветваше както винаги да бъде благоразумен, когато отива на езда, на лов или да плува в залива.

Но днес и двамата бяха доволни.

Дон Клементе Филомарино бе научил за заминаването на френския посланик и за обявената от него война на крал Фердинанд и тъй като принципите му на световен гражданин надделяваха над неаполитанското му поданство, той се надяваше след по-малко от месец да види в Неапол своите добри приятели французите, а краля и кралицата — пратени по дяволите.

Херцог Дела Торе пък бе получил писмо от книжаря Дюра, най-прочутия неаполитански антиквар, който му съобщаваше, че е намерил един от двата липсващи Елзевира на колекцията му, и питаше дали да му ги занесе в къщи или да го чака в магазина.

Докато четеше писмото на книжаря, херцог Дела Tope ахна от радост и като нямаше търпение да го дочака, завърза връзката си, наметна плаща, слезе от втория етаж, зает изцяло от библиотеката, отби се на първия, където живееха с брата си, и влезе в стаята му тъкмо когато дои Клементе римуваше последните стихове на една комична поема, от рода на „Аналоя“ от Боало, в която нападаше трите тежки гряха не само на неаполитанските, по изобщо на всички монаси по света: похотливостта, леността и лакомията.

Щом видя брата си, дон Клементе Филомарино отгатна, че му се е случило някое важно библиофилско събитие, от което се е самозабравил.

— Да не би да сте намерили случайно, мили братко — извика той, — Теренций151 от 1661?

— Не, мили Клементе, по прецени сам щастието ми: намерих Персий152 от 1664.

— Така ли… наистина ли го намерихте? Знаете, че неведнъж досега сте ми казвали: „намерих“, а когато дойде ред да ви предадат въпросния екземпляр, се опитват да ви пробутат някой фалшив Елзевир, някое издание с глобус вместо с маслиново клонче или с бряст.

— Да, само че аз не се улавям. Такава стара лисица като мене не попада в капана! Освен това писмото е от Дюра, а той не би ми изиграл такава игра. Защото държи на името си. Погледни писмото му: „Господин херцог, елате по-скоро. Мога да ви съобщя с радост, че току-що намерих Персий от 1664, с двата скиптъра, кръстосани върху щит — великолепно издание: белите полета са по един пръст и четвърт от всяка страна.“

— Браво, братко! И вие отивате у Дюра, предполагам?

— Тичам! Ще ми струва най-малко шестдесет до осемдесет дуката, но няма значение! Библиотеката ми ще остане един ден на тебе и ако имам щастието да намеря и Теренций от 1661, ще имам цялата колекция. А знаеш ли какво струва една пълна колекция Елзевири? Двадесет хиляди дуката като нищо!

— За едно ви моля, мили братко: да не се грижите никога какво ще ми оставите или няма да ми оставите. Надявам с, че боговете ще ни обичат колкото Клеовис и Витон153, макар да нямаме техните заслуги, за да ни отредят да умрем в един и същи ден и час. Обичайте ме само и докато ме обичате, ще се чувствам богат.

— О, нещастнико — каза херцогът, като сложи ръце на раменете на брата си и го загледа с неизразима нежност, — ти знаеш, че те обичам като свое дете, дори повече от свое дете, защото, ако ми беше дете, щях да изтичам направо у Дюра и щях да се отбия да те прегърна едва на връщане.

— Добре, прегърнете ме и тичайте за вашия Теренций.

— За моя Персий, невежа, за моя Персий! Ах! — продължи с въздишка херцогът. — От тебе ще излезе само един треторазреден библиофил, а и това дори не се знае…

И херцог Дела Tope изхвръкна от дома си.

Дон Клементе отиде отново до прозореца. Басо Томео и синовете му току-що бяха изтеглили мрежите на плажа, подпомогнати от безброй рибари и ладзарони, дотичали да видят какво са уловили.