Сан Феличе

XXXIКОГАТО НА СЦЕНАТА СЕ ЯВЯВА ГАЕТАНО МАМОНЕ

В началото на предшестващата глава казахме, че Свети Франциск свърши добра работа и уловът беше наистина чудесен.

Човек би казал, че светецът, на когото Асунта така набожно се помоли, а Басо Томео подари щедро една литургия и дванадесет свещи, пожела да изпрати в мрежите на стария рибар и тримата му сина по един образец от всички риби в залива.

Когато мрежата бе изтеглена от морето и се показа на плажа, препълнена до пръсване, бихте казали, че не Средиземно море, а Пактол154 излива на пясъка всичките си богатства.

Златната рибка с искрящи отблясъци, тонът със стоманено-сиви люспи, сребриста спинола, зъбарят с винени перки, кефалът с кръгла муцуна, рибата луна, която бихте взели за паднало в морето дайре, и накрая Светипетровата риба, запазила отпечатък от пръстите на апостола, придружаваха като придворни, министри, шанбелани един великолепен тон, който тежеше най-малко шестдесет ротоли155 и приличаше от оня морски цар в Нямата от Портичи156, обещаван от Мазаниело на другарите му с такава прекрасна песен.

Старият Басо Томео, хванал с две ръце главата си, не можеше да повярва на очите си и подскачаше от радост. Кошовете, донесени от стареца и синовете му с надежда за обилен улов, бяха напълнени и препълнени, без да съберат дори една трета от богатата жътва на нивата, която се обработва сама.

Момчетата се заеха да търсят нови съдове, а Басо Томео разказваше признателно на всеки новодошъл, че дължи това чудо на особената милост на своя покровител Свети Франциск, пред чийто олтар поръчал да отслужат литургия и да запалят дванадесет свещи.

Най-голямо възхищение у стария рибар и присъстващите предизвикваше тонът; истинско чудо беше, че след толкова мятане в мрежата не бе успял да я разкъса и като отвори пробив за себе си, да даде път на целия люспест народ, който подскачаше край него.

Всеки, който слушаше разказа на стария Басо Томео и поглеждаше улова му, се кръстеше и викаше: Evviva San Francisco!157 Само дон Клементе, от чийто прозорец се разкривате цялата гледка, като че се съмнявате в намесата на светеца и отдаваше чудния улов просто на щастлив случай, какъвто риболовците понякога срещат.

Освен това, както беше застанал до прозореца на първия етаж и можеше да гледа до завоя на кея Маринела, той забеляза нещо, което Басо Томео, затворен с рибите си в обръча на дошлите да му честитят, не можеше да види и не бе видял.

Това, което дон Клементе виждаше, а Басо Томео не бе видял, беше Фра Пачифико, който идваше с магарето си откъм площада, заел гордо както винаги цялата улица, така че — ако вървеше направо — неизбежно щеше да се сблъска с купчината риби, които старият Басо Томео бе току-що изтеглил от морето. Точно така и стана; като забеляза навалицата, която му преграждаше пътя, без да знае на какво се дължи тя, за да си проправи по-лесно път, Фра Пачифико улови Джакобино за оглавника и тръгна напред, като викаше:

— Път! В името на Свети Франциск, път!

Лесно можем да разберем, че едно множество, което пееше славословия за основателя на миноритските ордени, непременно ще направи път на един новодошъл, какъвто и да е, щом се явява с името на светеца; а множеството направи с още по-голяма готовност и почитание път, щом позна Фра Пачифико и магарето Джакобино, известни на всички като особени служители на светеца.

И така Фра Пачифико продължи през множеството, без да знае какво има сред него, докато се озова неочаквано пред стария Томео и едва не се препъна в планината от риби, които още се гърчеха в последни предсмъртни конвулсии.

Тъкмо този миг очакваше дон Клементе; защото можеше да предвиди, че между рибаря и монаха ще започне любопитна борба; и наистина, щом позна Пачифико, задърпал след себе си Джакобино, Басо Томео разбра какъв прекален десятък ще му бъде наложен, извика уплашено и пребледня, а лицето на Фра Пачифико, напротив, се озари от широка усмивка пред неочакваната печалба, към която добрата му звезда го бе довела.

Той току-що бе минал през рибния пазар, но макар че утрешният ден беше постен, не бе намерил там нищо достойно за изтънчения вкус на капуцините от Свети Ефрем.

— О-хо! — извика дон Клементе достатъчно високо, за да го чуят на кея. — Работата става интересна!

Няколко души вдигнаха глава; но като не разбраха какво иска да каже момъкът с кадифения халат, почти веднага насочиха отново поглед към Басо Томео и Фра Пачифико.

Пък и Фра Пачифико не остави дълго Басо Томео да се измъчва в неведение, а взе кордона си, положи го върху тона и изрече свещените слова:

— В името на Свети Франциск!

Тъкмо това бе предвидил дон Клементе; и прихна да се смее.

Явно беше, че ще присъства на борба между двете най-могъщи подбуди на човешките действия: суеверието и интереса.

Дали Басо Томео, който твърдо вярвате, че дължи улова си на Свети Франциск, щеше да защитава най-хубавото парче на този улов от самия светец или — което беше все същото — от неговия представител?

Според това, което щеше да стане, дон Клементе би могъл да прецени доколко в предстоящата борба на Неапол в защита на правата му патриотите биха могли да разчитат на народа и доколко този народ, за който щяха да се жертват при премахване на предразсъдъците, би се борил в защита на тези предразсъдъци, тоест срещу самите тях.

Опитът не излезе щастлив за философа.

След вътрешна борба, траяла впрочем само няколко секунди, суеверието победи интереса и старият рибар, който изглеждаше за миг склонен да защити притежанието си, се огледа наоколо да види дали тримата му сина са се върнали с нови кошове, после отстъпи крачка назад, откри спорната вещ и каза смирено:

— Свети Франциск ми го даде, Свети Франциск си го взема. Да живее Свети Франциск! Вземете рибата, отец.

— Ах, глупак! — не се въздържа да извика дон Клементе.

Всички вдигнаха глава и погледите на множеството се втренчиха в момъка с насмешливото изражение; лицата, обърнати към него, изглеждаха засега само учудени, защото никой още не разбираше за кого се отнася епитетът.

— Глупакът си ти, Басо Томео, и никой друг! — извика дон Клементе.

— Защо, ваше превъзходителство?

— Защото ти и синовете ти, все честни и трудолюбиви мъже, при това яки хора, оставяте един крадлив, ленив и безочлив монах да ви вземе наградата за труда.

При тази пряка, неочаквана и недопустима нападка Фра Пачифико, уверен досега, че уважението към расото го пази, изрева гневно и вдигна тоягата си към дон Клементе.

— Дръж тоягата за магарето си, попе; само него можеш да уплашиш.

— Да, но предупреждавам те, дон Чичило158, че моето магаре се нарича Джакобино.

— Тогава магарето ти има човешко име, а ти животинско.

Тълпата се разсмя: при всеки спор тя взема отначало страната на остроумния.

Разяреният Фра Пачифико не намери какво друго да стори, освен да нарече дон Клементе с името, което беше, според него, най-страшно оскърбление.

— Аз пък ти казвам, че ти си якобинец! Този човек е якобинец, братя. Виждате ли го как е остриган а ла Тит и е с дълъг панталон под халата? Якобинец! Якобинец! Якобинец!

— Якобинец съм, щом ти е угодно и се гордея с това.

— Чувате ли? — изрева Фра Пачифико. — Признава, че е якобинец.

— Преди всичко — попита дон Клементе — знаеш ли ти какво е якобинец?

— Якобинец значи демагог, санкюлот, септемвриец159, цареубиец.

— Във Франция може и да е така, но в Неапол — слушай внимателно и се постарай да не забравиш — якобинец значи честен човек, който обича своята страна, желае доброто на народа и следователно премахването на предразсъдъците, които го оскотяват. Иска равенство, тоест еднакви закони и за малките, и за големите, свобода за всички, та всеки рибар да може да хвърля мрежите си из всички краища на залива, да няма резервати дори за краля в Портичи, Киатамоне и Мерджелина, защото морето е за всички като въздуха, който дишаме, и слънцето, което ни свети, якобинецът най-после е човек, който желае братството, смята всички хора за свои братя и казва: „не е справедливо едни да си почиват и да просят, а други да се уморяват и да се трудят“, нито пък иска някой беден рибар, прекарал цяла нощ да пази мрежата си и цял ден да я издърпва, като улови някога — както му се случва веднъж на десет години — риба, която струва тридесет дуката…

Тълпата сякаш намери цената за прекалено висока и започна да се смее.

— Аз давам тридесет дуката за нея — продължи Филомарино. — И така, повтарям, якобинецът е човек, който не желае, когато някой беден рибар е уловил риба, струваща тридесет дуката, тя да му бъде открадната от човек — сбърках, от монах! Монахът не е човек — името човек заслужава този, който е полезен на братята си, не този, който му е товар. Този, който работи и получава честно възнаграждение за своя труд, за да храни жена си и децата си, а не този, който обикновено отклонява от правия път чуждата жена и учи децата на леност и безделие. Това е якобинец, а щом това е якобинец, признавам, че и аз съм!

— Чувате ли го? — извика ядосаният монах. — Оскърбява църквата, оскърбява вярата, оскърбява Свети Франциск… Безбожник!

Няколко гласа запитаха:

— Какво е това безбожник?

— Човек, който не вярва в Бога — отговори Фра Пачифико, — нито в Света Богородица, нито в Исус Христос, нито най-после в чудесата на Сан Дженаро.

Дон Клементе Филомарино видя, че при всяко обвинение очите на хората все повече се разширяват и пламват. Явно беше, че ако борбата между него и монаха продължи и за съдник бъде призована невежествената, фанатична тълпа, решението ще бъде против него. При последното обвинение няколко души нададоха гневни викове, показаха му юмрук и заповтаряха след Фра Пачифико:

— Якобинец! Безбожник! Не вярва в чудото на Свети Януарий!

— И накрая — продължи монахът, запазил на последно място този довод — той е приятел на французите.

При тази хула няколко души взеха камъни.

— А вие — извика дон Клементе — сте магарета, заслужаващи най-груби самари и тежки товари.

И затвори прозореца.

Но в момента, когато го затваряше, някой извика:

— Долу французите! Смърт на французите!

И пет-шест камъка счупиха стъклото зад дон Клементе.

Един от камъните го улучи по лицето и леко го нарани.

Ако момъкът би имал благоразумието да не се показва отново, гневът на множеството щеше може би да се укроти след това отмъщение; но побеснял от обидата и от болката, той грабна напълнената си ловна пушка, отвори пак прозореца и с пламнало от гняв и презрение лице извика:

— Кой хвърли камъка? Кой ме улучи тук? — и показа окървавената си буза.

— Аз — отвърна един четиридесетинагодишен мъж, нисък и набит, със сламена шапка, облечен в бели къси панталони и палто, като скръсти ръце на гърдите си, при което от палтото му се посипа брашно. — Аз, Гаетано Мамоне.

Мъжът с бялото палто още не бе доизрекъл тези думи, когато дон Клементе Филомарино облегна пушката на рамото си и даде изстрел. Изгоря само зарядът.

— Чудо! — викна Фра Пачифико, докато товареше рибата на магарето, оставяйки дон Клементе да се разправя с тълпата. — Чудо!

И слезе към Имаколатела, като продължаваше да вика:

— Чудо! Чудо!

Двеста гласа повториха след него: „Чудо!“ Но сред тези гласове се обади отново първият глас:

— Смърт на якобинеца! Смърт на безбожника! Смърт на приятеля на французите!

И всички гласове, викали досега: „Чудо!“, заповтаряха:

— Смърт! Смърт!

Войната бе обявена.

Част от тълпата нахълта през градинската врата, за да нападне дон Клементе в дома му, други опряха стълба до прозореца и започнаха да се изкачват по нея.

Дон Клементе даде наслуки втори изстрел в тълпата; един мъж падна.

От страна на неблагоразумния момък това значеше да се лиши от всяка пощада. Оставаше му само да продаде скъпо живота си. Той повали с приклада си първия, чиято глава се изравни с прозореца; мъжът разпери ръце и падна по гръб.

След това захвърли в стаята пушката, на която бе счупил приклада при силния удар, взе във всяка ръка по един пистолет и първите появили се нападатели получиха по един куршум в главата, а друг — в гърдите.

И двамата паднаха навън и не мръднаха вече върху паважа.

Бесните викове се удвоиха; от всички страни на кея се втурнаха да подкрепят нападателите.

В същия миг дон Клементе Филомарино чу, че входната врата изпращя и към стаята приближиха стъпки.

Той изтича да заключи.

Вратата беше съвсем слаба преграда срещу смъртта.

Не бе успял да напълни отново пистолетите, а пушката му беше счупена; оставаше му обаче цевта заедно с всичките й принадлежности, която можеше да използва като боздуган; оставаха му и сабите за дуелиране.

Той ги откачи от стената, сложи ги на стол зад себе си, грабна цевта на пушката и реши да се защитава до последна възможност.

На прозореца се появи нов нападател; цевта се стовари върху му; ако бе улучил главата, щете да я разцепи; но човекът спаси черепа си с бързо отдръпване и получи удар по рамото. Той сграбчи цевта, като се вкопчи с две ръце за издадените й части — за затвора и за спусъка. Дон Клементе видя, че тук ще трябва да води борба, при която другите можеха да изкъртят вратата; затова изостави оръжието тъкмо когато противникът му очакваше съпротива, и като изгуби опора, падна по гръб; но дон Клементе се лиши от най-страшното си оръжие.

Сега грабна сабите.

Чу се ужасно пукане; острието на една секира разцепи слабата врата на стаята му. Тъкмо когато острието се отдръпна, за да нанесе втори удар, момъкът провря сабята през отвора, направен от секирата, и чу проклятие.

— Туширан! — изсмя се той с дивия смях на зарадван от отмъщението си отчаян борец, комуто остава само да умре, като нанесе колкото може повече зло на враговете си.

Зад гърба му падна нещо тежко: от балкона бе скочил мъж с кама в ръка. Тънкото острие на сабята се кръстоса като светкавица с камата; мъжът изохка и падна; сабята бе излязла шест пръста на гърба му между двете рамена. Втори удар със секира разцепи окончателно вратата. Дон Клементе се готвеше да се обърне към новите нападатели, когато видя, че от горния етаж полетяха към улицата хартии и книги.

Той разбра, че побеснелите мъже са се качили на горния етаж, разбили са вратата на братовото му жилище, оставена може би отворена от херцога в бързината да отиде у Дюра, хартиите бяха автографите, книгите, Елзевирите на херцог Дела Tope, хвърляни през прозореца от окаяните невежи, които не знаеха какви съкровища разпиляват.

Той изрева от ярост, когато го раниха с камък; при вида на това светотатство изрева от мъка.

Какво отчаяние за горкия му брат, когато се завърне!

Дон Клементе забрави опасността, забрави, че когато се завърне, херцог Дела Tope ще има да оплаква вероятно по-тежка загуба от автографите и Елзевирите. Той видя само тази пропаст, зинала поради собственото му неблагоразумие, тъкмо когато брат му най-малко я очакваше, пропаст, където потъваха в един миг тридесет дълги години непрестанни грижи и усърдни издирвания; и това удвои яростта му към тия скотове, на които не стигаше отмъщението срещу човека, та го прехвърляха и върху неодушевените предмети, като ги унищожаваха, без да знаят ценността им, просто от инстинкт да рушат.

Помисли за миг да започне преговори с враговете си, да се предаде, за да изкупи със смъртта си скъпоценните книга и ръкописи на брата си. Но като погледна тия лица, върху които яростта съперничете с глупостта, той разбра, че тези хора, уверени в победата си, не биха преговаряли с него, и като им посочи ценността на предметите, които искаше да спаси, само ще осуети окончателно спасяването им.

Затова реши да не иска нищо и щом смъртта му беше сигурна, щом нищо не можеше да го спаси, да я облекчи и ускори с едно отчаяно усилие.

След като го видят мъртъв, враговете му може би нямаше да продължават отмъщението.

На дон Клементе оставате да разгледа хладнокръвно положението си и да го използва колкото може повече за отмъщение.

Сметнат за твърде опасен подстъп, прозорецът изглеждаше изоставен; той изтича към него; кеят беше задръстен може би от три хиляди ладзарони; за щастие нито един нямаше огнестрелно оръжие; така че той можа да погледне през прозореца.

Тълпата струпваше под прозореца огромен куп дърва, донасяни откъм плажа, където на описаното от нас място има огромни складове от дърва за горене и строеж; а под наредените като клада дърва наблъскваха книгите и хартиите, все още хвърляни от опустошителите през прозореца на горния етаж, за да ги изгорят.

От другата страна вратата скоро щеше да падне под напора на нападателите, главно под секирата на мъжа с бялото палто. Вратата можеше да устои още десет секунди при самообладание и сигурна ръка, почти достатъчно време за дон Клементе да напълни отново пистолетите си.

Знаем колко бързо се пълнят пистолетите, в които патронът притиска направо барута. Те бяха наистина напълнени и заредени в мига, когато вратата падна. В стаята нахлу цял порой; два изстрела излетяха веднага като мълнии; двама души се строполиха на пода.

Дон Клементе се обърна да грабне сабите; но преди да простре ръце към тях, бе буквално заграден с ножове и ками. Щяха да го пронижат на двадесет места едновременно и той се стремеше с цялото си сърце към тази бърза смърт, която щеше да го спаси от агония; но мъжът с бялото палто завъртя секирата над главата му и изкрещя.

— Никой да не го докосва! Кръвта на тоя човек е моя!

Заповедта дойде навреме, за да спаси дон Клементе от деветнадесет пронизвания; но двадесетият нападател, по-бърз от другите, го бе ударил вече под гърлото. И на убиеца оставаше само да отстъпи една крачка, като остави ножа в раната.

През това време, радостен като дете, току-що получило желаната играчка, херцог Дела Tope бе взел от книжаря Дюра Персий от 1664, увери се в истинността на изданието по заглавката с щита и кръстосаните два скиптъра и не се поколеба пред шестдесет и двата дуката, поискани от книжаря. Ако успееше да се сдобие и с Теренций от 1661, колекцията му от Елзевири щеше да бъде пълна — щастие, с каквото можеха да се похвалят само трима любители: един в Париж, един във Виена и един в Амстердам!

Собственик на скъпоценния том, херцогът мислеше само по-скоро да се качи в кароцелото, с което бе дошъл, и да се върне в двореца си. С каква радост щеше да види отново дон Клементе, да му покаже съкровището си и да го убеди, че радостите на библиофила превъзхождат всички други!

Ах, да можеше да приобщи към тях младежа, който имаше толкова прекрасни качества, но беше лишен от това, би го направил съвършен благородник; засега дон Клементе беше като колекцията на херцога: имаше всички качества с изключение на едно-единствено; както щастливият библиофил имаше всички издания на Елзевир баща, син и племенник, освен Теренций.

Херцогът се завръщаше с усмивка на уста, като преобръщаше в ума си всички тези concetti160, в които умът участваше по-малко от сърцето, гледаше скъпоценния том, притискаше го до гърдите си, умираше от желание да го целуне, както сигурно би постъпил, ако беше сам; но изведнъж’, наближавайки Супортико Стретела, забеляза огромна навалица, струпана сякаш пред неговия дворец. Сигурно се мамеше: какво ще търсят тия хора пред двореца му?

Друго нещо му се стори обаче по-необикновено от навалицата на това място. Именно книгите и хартиите, които излитаха като ято птици от прозорците на библиотеката му! Сигурно се заблуждаваше от далечината; прозорците, където от време на време се появяваха хора и обясняваха с гневни движения нещо на другите, струпани на улицата, тези прозорци надали бяха неговите.

Но колкото повече кароцелото наближаваше, толкова по-малко херцогът можеше да се съмнява и сърцето му се сви от неизразима тревога; макар че с всяка крачка на конете се приближаваше, след всяка крачка виждаше все по-неясно. Пред очите му се разстла мъгла, както става понякога насън; все по-тревожно втренчил поглед, протегнал шия, навел напред глава, той повтаряше тихо:

— Сънувам! Сънувам! Сънувам!

Но скоро бе принуден да признае, че не сънува, а някаква неочаквана, огромна беда се е стоварила върху дома му и върху самия него.

Навалицата стигаше до Вико Марина дел Вино и всички в нея ревяха, обзети от неистов бяс:

— Смърт на якобинеца! Смърт на безбожника! Смърт на приятеля на французите! На кладата! На кладата!

Страшна светкавица проряза съзнанието на херцога; разгърдени, полуголи, окървавени мъже ръкомахаха по прозорците в стаята на брат му. Дела Tope скочи от кароцелото, втурна се обезумял сред навалицата, като крещеше неразбираеми слова, разбутваше с неподозирана сила десет пъти по-яки мъже и колкото повече нахмтваше в този океан от човешки вълни, толкова повече се вбесяваше, викаше, не можеше да се владее.

Най-после стигна до центъра; и щом стигна, изпищя.

Озовал се бе пред клада от всякакъв вид дърва, върху която окървавен, безжизнен, изранен лежеше полуголият му брат. Не можеше да не го познае, не можеше да каже: „Не е той!“ Не! Той именно беше! Дон Клементе, неговото любимо дете, еднородният му брат!

Херцогът разбра само едно и нямаше нужда да разбира нищо друго; тия ревящи тигри, тия ревящи човекоядци, тия демони, които се смееха и пееха около кладата, бяха убийците на брат му.

Трябва да отдадем справедливост на херцога, че като сметна брат си за мъртъв, нито за миг не мина през ума му да го преживее; подобна възможност дори не му хрумна.

— Ах, окаяници! Предатели и подли убийци! Мръсни палачи! — закрещя той. — Не можете все пак да ни попречите да умрем заедно!

И се хвърли върху трупа на брата си.

Навалицата зарева от радост: сега имаше две жертви вместо една, при това втората не беше безчувствена, неподвижна, три четвърти мъртва, а жива и можеха да я измъчват с дълги изтезания.

Домициан казвал някога за християните:

„Не стига да умрат; трябва да усещат, че умират“.

Неаполитанското простолюдие е в това отношение достоен наследник на Домициан.

В един миг херцог Дела Tope бе завързан върху тялото на брат си за дървата на кладата.

Дон Клементе отвори очи. Усетил бе върху устните си допира на приятелски устни.

И позна херцога.

Потъващ вече в небитието, той прошепна:

— Антонио! Антонио! Прости ми!

— Както ти сам каза, дои Клементе — отговори херцогът, — боговете ни обичат. Ще умрем заедно като Клеовис и Витон! Благославям те, любими братко! Благославям те, дон Клементе!

В същия миг сред радостни викове, безбожни подигравки и кръвожадни проклятия един мъж доближи факла до струпани-те под кладата книги, към които херцогът не отправи нито поглед, нито въздишка; а друг се развика:

— Вода! Вода! Не бива да умрат много бързо!

Мъченичеството на двамата братя продължи наистина три часа!

Едва тогава доктор Чирило можа да мине, за да продължи пътя си към Портичи; задържала го бе агонията на двамата мъченици.

Така загинаха херцог Дела Tope и брат му дон Клементе Филомарино, първите две жертви на народните изстъпления в Неапол.

Гербът на града с прекрасното небе е препускаща кобила; но тази кобила, потомка на Диомедовите коне161, много често се е хранила с човешка плът.

След петдесет минути доктор Чирило беше в Портичи и кочияшът спечели своя пиастър.

Още същата вечер, предрешен, по същия път, откъдето бе напуснал веднъж неаполитанското кралство, Еторе Карафа стигна до границата на папските владения и побърза към Рим, за да съобщи на генерал Шанпионе за злополуката, сполетяла неговия адютант, и да обсъди с него мерките, които трябваше да вземат при тази тежка обстановка.