Сан Феличе

XXIIДЪРЖАВНИЯТ СЪВЕТ

Освен съвещанията в покоите на кралицата, в тъмната стая, където въведохме нашите читатели — съвещания, които можеха с право да се сметнат за заседания на инквизицията, в двореца всяка седмица ставаха по четири обикновени съвета; в понеделник, сряда, четвъртък и петък.

Лицата, присъстващи на държавния съвет, бяха:

кралят, ако е принуден от важността на въпросите;

кралицата, чието право да присъства вече обяснихме;

генерал-капитан Джон Ектън, министър-председател;

княз Ди Кастел-Чикала, министър на външните работи, флотата, търговията, доносник и съдия в свободното си време;

бригадният генерал Джанбатиста Ариола, министър на войната, умен и сравнително честен човек;

маркиз Саверно Симонети, министър на правосъдието и помилванията;

маркиз Фернандо Корадино, министър на вероизповеданията и на финансите, който би бил най-посредствен от всички, ако в съвета не участваше още по-посредственият Саверио Симонети.

При много важни случаи към тези господа се присъединяваха маркиз Де ла Самбука, княз Карини, херцог Ди Сан Николо, маркиз Балтазар Чито, маркиз Дел Гало и генералите Пинятели, Коли и Паризи.

Противно на краля, който присъстваше веднъж на десет съвета, кралицата не пропускаше нито един; вярно е, че тя изглеждаше често пъти само като обикновена зрителка при разискванията, стоеше настрана от масата, в някой ъгъл или до прозорец заедно с любимката си Ема Лайона, която водеше в заседателната зала като своя вещ, като част от задължителната си свита, която привидно нямаше по-голямо значение от това на Юпитер, любимото куче на Фердинанд.

Всеки играеше своята роля в комедията: министрите си даваха вид, че разискват, Фердинанд се преструваше, че слуша внимателно, Каролина изглеждаше разсеяна; кралят чешеше по главата кучето си, кралицата си играеше с косите на Ема; любимецът беше в нозете на господаря, главата на любимката — в скута на господарката. Било на минаване покрай тях, било при почивките между разискванията, министрите погалваха Юпитер или казваха някоя ласкава дума на Ема, възнаграждавани и в двата случая от усмивката на господаря или господарката.

Генерал-капитан Джон Ектън, единствен рулеви, натоварен с отговорността за кораба, блъскан от идващия откъм Франция революционен вятър, а освен това попаднал сред подводните скали в опасното море на сирените, където бяха потънали в продължение на шест века осем различни империи; със смръщено чело, мрачен поглед и трепереща ръка, сякаш наистина стиснала руля, Ектън единствен като че разбираше сериозността на положението и приближаването на опасността.

Уповавайки се на английския флот, почти сигурна в съдействието на Нелсън, поддържана главно от омразата си към Франция, кралицата беше решена не само да приеме опасността, но дори да я пресрещне и предизвика.

Фердинанд беше на противно мнение; използвайки престореното си добродушие, той бе хитрувал досега, за да може, ако не да задоволи Франция, поне да не й даде никакъв определен повод да се скара с него.

А ето че поради неблагоразумията на Каролина събитията се стекоха по-бързо, отколкото предполагаше кралят, който би желал да не ги подтиква и да ги остави да се развиват бавно и спокойно; но, както вече видяхме, кралското семейство отиде да посрещне Нелсън; прие английската флота в неаполското пристанище въпреки договорите с Франция; устрои великолепен прием в чест на победителя при Абукир; посланикът на републиката, комуто това вероломство, тези лъжи и предизвикателства бяха дотегнали, без да прецени дали Франция е готова, бе обявил от нейно име война на правителството на Двете Сицилия; и най-после кралят, определил за този вторник, 27 септември, чудесен лов, който щеше да бъде оповестен с три фанфари, трябваше, както вече видяхме, след писмото на кралицата да отмени лова и да го превърне в държавен съвет!

Впрочем Ектън бе предупредил министрите и съветниците, че негово величество ще бъде навярно в лошо настроение и ги бе помолил да спазват питагоровско мълчание.

Кралицата дойде първа в залата на съвета, където освен министрите и съветниците намери и кардинал Руфо, когото запита на какво щастливо обстоятелство дължи удоволствието да го види; Руфо отговори, че е дошъл по изрична заповед на краля; кралицата кимна леко, кардиналът се поклони дълбоко и всички зачакаха в мълчание влизането на краля.

В девет и четвърт и двете крила на вратата бяха отворени и лакеите оповестиха:

— Кралят!

Кралят влезе, недоволен по два повода, и намусеното му, сърдито изражение контрастираше с радостното, победоносното изражение на кралицата; кучето Юпитер, с което вече се запознахме, умно като конете на Иполита119, вървеше след него с наведена глава и увиснала опашка. При все че ловът беше отложен за друг ден, кралят влезе в ловен костюм, сякаш искаше да изрази недоволството си срещу насилието, извършено над волята му.

Тази утеха ще могат да разберат само хората, които знаят фанатичната му страст към развлечението, от което го бяха лишили.

При появата му всички, включително кралицата, станаха.

Кралят я погледна косо, поклати глава и въздъхна като човек, озовал се пред вечното препятствие за всички свои удоволствия.

После, като кимна общо наляво и надясно в отговор на поклоните на министрите и съветниците и отделно към кардинал Руфо:

— Господа — започна тъжно той, — аз съм наистина отчаян, че съм принуден да ви безпокоя днес, когато вие сте възнамерявали може би като мене, вместо да присъствате на държавен съвет, да се занимавате с личните си развлечения или дела. Уверявам ви, че ако изпитвате подобно разочарование, вината за него не е моя. Но изглежда, че трябва да разискваме неотложни, изключително важни въпроси, които, според кралицата, могат да се разглеждат само в мое присъствие. Нейно величество ще ви изложи за какво става дума, а вие ще прецените въпроса и ще ме просветите с мнението си. Седнете, господа.

След това, като седна малко по-назад от другите, точно срещу кралицата:

— Ела, бедни ми Юпитер — добави той, като потупа бедрото си, — и тук ще се позабавляваме, не бой се!

Кучето се приближи с прозявка, легна до него и зае позата на сфинкс.

— О, господа — каза кралицата, раздразнена както винаги от държанието и приказките на своя съпруг, толкова различни от нейните, — въпросът е много прост и ако кралят беше в настроение да говори днес, щеше да ни го обясни с две думи.

Като видя, че всички я слушат с най-голямо внимание, тя продължи:

— Френският посланик, гражданинът Гара, напусна тази нощ Неапол, след като ни обяви война.

— Трябва да добавим, господа — промълви кралят, — че ние си заслужавахме това обявяване на война и нашата добра приятелка Англия постигна целта си. Остава да видим сега как ще ни подкрепи. Това е работа на синьор Ектън.

— И на храбрия Нелсън, ваше величество — каза кралицата. — Той показа впрочем в Абукир на какво е способен геният, съчетан със смелост.

— Въпреки това, мадам — каза кралят, — не се колебая да заявя открито, че една война с Франция е тежка задача.

— Не толкова тежка все пак, ще се съгласите — възрази кисело кралицата, — откакто гражданинът Бонапарт, колкото и да се провъзгласява за победител при Дего, Монтеноне, Аркол и Мантуа, е блокиран в Египет, където ще си стои, докато Франция построи нов флот, за да го прибере. А дотогава ще има време, надявам се, да види как ще поникнат репите, които Директорията му е наредила да засее по бреговете на Нил.

— Да — възрази не по-малко кисело кралят, — но в отсъствие на гражданина Бонапарт, който е много скромен, като се нарича победител само при Дего, Монтеноне, Аркол и Мантуа, когато можеше да се нарече победител и при Роверето, Басано, Кастилионе и Милезимо, във Франция остана Масена, победителят при Риволи, Бернадот, победителят при Таляменто, Ожро, победителят при Лоди, Журдан, победителят при Фльорю, Брюн, победителят при Алкмер, Моро, победителят при Радщат, а това са премного победители за нас, никога и никого не победили, като не броя Шанпионе, победителя при Дюн, когото забравих и който — припомням ви мимоходом — е само на тридесет левги, следователно на три дни път от нас.

Кралицата сви рамене с презрителна усмивка, предназначена за Шанпионе, чиято сегашна безпомощност тя знаеше; но кралят я прие за своя сметка.

— Може да се мамя с две-три мили, мадам — каза той. — Но само толкова. Откакто французите заеха Рим, толкова често питам на какво разстояние са от нас, та вече го научих.

— О, не оспорвам географските познания на ваше величество — отвърна кралицата, като отпусна хабсбургската си долна устна до брадичката.

— Да, разбирам, вие оспорвате само държавническите ми способности. Но макар че Сан Никандро се е постарал най-добросъвестно да ме направи магаре и по ваше мнение за нещастие е сполучил, аз ще обърна внимание на господата, които имат честта да са мои министри, че въпросът се усложнява. Всъщност не става дума да се изпратят, както през 1793 година, три-чети-ри кораба и пет-шест хиляди души в Тулон. А от Тулон нашите кораби и войници се завърнаха в чудесен вид! Гражданинът Бонапарт, който не беше още никакъв победител, ги нареди отлично! Не става дума и да дадем на коалицията, както през 1796 година, четири кавалерийски полка, проявили чудеса от храброст в Тирол, което не попречи Куто да бъде взет в плен, а Моли-терно да остави едното си око. Забележете при това, че в 93-а и 96-а ни заслоняваше цялата ширина на Северна Италия, заета от войските на вашия племенник, който — казвам го без укор — надали бърза да поднови войната. При все че Бонапарт доста му оряза ноктите с Кампоформийския мир. Защото вашият племенник Франц е благоразумен човек: за да започне война, за него не са достатъчни предлаганите от вас шестдесет хиляди души. Той очаква и петдесет хиляди, обещани от руския император. Познава французите — поотърка се о тях и те го поразтриха.

Започнал да си възвръща донякъде доброто настроение, Фердинанд се разсмя при тая шега за сметка на австрийския император, като потвърди по този начин така дълбоката и същевременно така отчайваща мисъл на Ларошфуко, че в нещастието на приятеля ни все има нещичко, което ни радва.

— Обръщам внимание на краля — отговори Каролина, засегната от тази весела закачка за сметка на племенника й, — че неаполитанското правителство няма възможност като правителството на австрийския император да избира времето за действие. Не ние ще обявяваме война на Франция, а тя на нас, и дори вече ни я обяви. Така че трябва веднага да видим какви възможности имаме да водим тази война.

— Разбира се, че трябва да видим — отговори кралят. — Да започнем с тебе, Ариола. Говори се за някакви шестдесет и пет хиляди войници. Казвай къде са тия твои шестдесет и пет хиляди души?

— Къде ли, господарю?

— Да, покажи ми ги.

— Нищо по-лесно, генерал-капитан Ектън ще каже на ваше величество дали лъжа.

Ектън кимна утвърдително.

Фердинанд погледна накриво Ектън. Понякога му хрумваше не да ревнува — той беше философ и не изпадаше в ревност, — но да завижда. Затова в присъствие на краля Ектън даваше знак за живот само ако Фердинанд му заговори.

— Генерал-капитан Ектън ще отговаря за себе си, ако му направя честта да го запитам — каза кралят. — Засега ти отговаряй за себе си, Ариола. Къде са твоите шестдесет и пет хиляди души?

— Двадесет и две хиляди, господарю, са в лагера Сан Джермано.

Докато Ариола изброяваше, Фердинанд кимаше и броеше на пръсти.

— Други шестнадесет хиляди в Абруцо — продължи Ариола, — осем хиляди в равнината Сеса, шест хиляди в крепостта Гаета, десет хиляди в Неапол и по крайбрежието и накрая три хиляди, разпределени в Беневенто и Понте Корво.

— Ей Богу, излезе му сметката — каза кралят, като завърши пресмятането, щом Ариола приключи изброяването. — Имам значи шестдесет и пет хиляди войници.

— И всички екипирани наново, по австрийски.

— В бели дрехи ли?

— Да, господарю, вместо в зелени.

— Ех, драги Ариола — извика със смешна загриженост кралят, — и в бяло да са облечени, и в зелено, все ще бягат, не бой се…

— Доста печално мнение имате за поданиците си, ваше величество — обади се кралицата.

— Печално мнение ли, мадам? Напротив, аз смятам поданиците си за много умни, прекалено умни дори — затова се съмнявам, че ще отидат да мрат за неща, които не ги засягат. Ариола ни каза, че има шестдесет и пет хиляди души. От тия шестдесет и пет хиляди петнадесет хиляди са наистина стари бойци, но тези стари бойци никога не са запалвали фитил на пушка, нито са чували свистене на куршум. Те ще избягат може би при втория изстрел. Останалите петдесет хиляди са войници отпреди шест седмици или един месец. И как са били събрани тия петдесет хиляди? Да не мислите, господа че не обръщам внимание на нищо, защото, докато вие разисквате, си приказвам с Юпитер, който е едно много умно животно? Напротив, не пропускам нито дума от това, което говорите, само ви оставям да си приказвате. Ако ви противореча, бих бил принуден да ви докажа, че умея да управлявам по-добре от вас, а управляването не е толкова привлекателно за мене, та да се изложа на опасност да се скарам заради него с кралицата, за която то е много привлекателно. И така, вие не сте свикали тези войници нито по силата на някакъв закон, нито по жребий. Не, вие сте ги събрали насила по селата, изтръгнали сте ги насила от семействата им, и то според хрумването на вашите интенданти и помощиик-интенданти. Всяка община ви е дала по осем души на хиляда. Но искате ли да ви кажа как е станало това? Определени са най-напред най-богатите, те са платили откуп и не са постъпили във войската. Тогава са определили средно богатите, но тъй като и те могат да плащат, са отишли колкото и първите. Така от богати към по-бедни и по-бедни, след като са събрали три-четири налога, за които, драги Корадино, макар да си министър на финансите, са се погрижили да не ти кажат, са стигнали до ония, които нямат нито пара, за да се откупят. Е, те вече е трябвало, разбира се, да заминат. По този начин всеки от тях представлява една жива неправда, едно явно грабителство. Никакво законно основание не го задължава да служи, никаква нравствена връзка не го задържа под знамената, държи го само страхът от наказание — нищо повече! И вие искате тия хора да мрат, за да поддържат несправедливи министри, алчни интенданти, грабливи помощник-интенданти, а над всички тях един крал, кой го ходи на лов, на риболов, забавлява се и се занимава със своите поданици само колкото да мине с ловджийските си кучета през нивите и да изтъпче житата им? Щяха да са много глупави! Ако бях войник на служба при такъв крал като мене, щях да дезертирам още в първия ден и щях да стана разбойник — разбойниците поне се бият и мрат само за себе си.

— Принуден съм да призная, господарю, че в това, което казвате, има много истина — каза министърът на войната.

— То се знае! — продължи кралят. — Аз говоря всякога истината, щом нямам основание да лъжа, разбира се. Да видим сега! Приемам, че имаш шестдесет и пет хиляди души, готови да воюват, облечени в нови униформи, с австрийска екипировка, с пушка на рамо, със сабя на кръста, с раница на гърба. Кого поставяш начело, Ариола? Себе си ли?

— Господарю — отговори Ариола, — аз не мога да бъда едновременно министър на войната и главнокомандващ.

— И предпочиташ да останеш министър на войната. Разбирам те.

— Господарю!

— Казах, че те разбирам. Свършихме с първия. А на тебе, Пинятели, удобно ли ще ти бъде да станеш главнокомандващ на тия шестдесет и пет хиляди войници на Ариола?

— Господарю — отговори този, към когото се бе отнесъл кралят, — признавам, че не бих посмял да поема подобна отговорност.

— Свършихме и с втория. А ти, Коли? — продължи кралят.

— Нито аз, господарю.

— Ти, Паризи?

— Господарю, аз съм само бригаден генерал.

— Да, всички сте съгласни да командвате бригада, дори дивизия, но да изготвите план за военни действия, да извършите стратегически комбинации, да се сражавате и да победите опитен неприятел — нито един от вас няма да поеме такова задължение!

— Излишно е ваше величество да се грижи за главнокомандващ — намеси се кралицата. — Главнокомандващият е налице.

— Я гледай! — каза Фердинанд. — Надявам се, че не е в моето кралство?

— Не, ваше величество, бъдете спокоен — отговори кралицата. — Аз поисках от племенника си човек, чието бойно име ще направи впечатление на противника и ще задоволи изискванията на приятелите ни.

— И този човек се нарича? — запита кралят.

— Барон Карл Мак… имате ли някакви възражения срещу него?

— Имам да кажа — отвърна кралят, — че се остави французите да го бият, но тъй като такова нещастие сполетя всички генерали на императора, включително неговия чичо и ваш брат принц Карл, все ми е едно дали ще бъде Мак или някой друг.

Кралицата прехапа устни при тази безмилостна подигравка на човек, който стигаше в цинизма си дотам, да се подиграва и със себе си, ако няма с кого другиго, и запита, докато ставаше:

— Приемате значи барон Карл Мак за главнокомандващ на армията ви?

— Напълно — отговори кралят.

— В такъв случай ще позволите…

Тя тръгна към вратата; кралят я проследи с поглед, без да може да отгатне какво е намислила да прави, когато един ловен рог, надуван от здрави устни и дробове даде сигнал за лов в двора, накъдето гледаха прозорците на съвещателната зала; и то с такава сила, че стъклата потрепераха, а министрите и съветниците, които не разбраха нищо от неочакваната музика, се спогледаха учудено.

След това всички погледи се насочиха към краля, за да му поискат сякаш обяснение за това ловно нахлуване.

Но кралят изглеждаше толкова изненадан, колкото и другите, а Юпитер — колкото и кралят.

Фердинанд се ослуша, сякаш не вярваше на ушите си.

После каза:

— Какво прави този хубостник? Той знае, че ловът е отменен — защо дава първия сигнал?

Псарят продължаваше да надува бясно рога.

Кралят стана крайно неспокоен; явно беше, че в душата му се води страшна борба.

Отиде до прозореца, отвори го и извика:

— Ще млъкнеш ли, глупако!

Затвори сърдито прозореца, върна се, последван от Юпитер, и седна отново в креслото си.

Докато той отиде до прозореца и се върна, в залата се бе появила нова личност, водена от кралицата; когато кралят разговаряше със своя писар, тя бе отворила вратата между съвещателната зала и своите покои и бе въвела оттам новото лице.

Всички погледнаха учудено непознатия, кралят — не по-малко изненадан от другите.